Той стоеше на верандата в студа. Беше скръстил ръце, прегърбен и свит в дебело палто, намерено тук, във вилата. Шапката бе нахлузил до веждите и леко потръпваше.

Редовете на лозето прозираха от снега, стар, почти стопен сняг, заледен по повърхността; пръчките на лозите стърчаха в разни посоки като набучени човешки ръце – дланите в сняг, пръстите разкривени в конвулсия. Тишината бе обсебила махалата, светлик отникъде, зимни нощни облаци затуляха с невидимия си юрган всичко; пролайваше куче от съседните къщи – едно и също, с простърган тембър.

С окупацията на университета в началото на декември излезе глупаво. Оказа се, че окупацията като протестна тактика от първите години на деветдесетте е остарял метод. Доколкото разбрахме, когато студентите вземали решение, те, нормално, се обърнали към някои от младите асистенти, един вид, към ветераните окупанти от 91-а. Онези им описали целия възторг и романтика на университета като затворена крепост, описали и проблемите около снабдяването, вътрешния ред. Стачният комитет взел тези неща под внимание и беше създал добра организация.

Обаче окупацията продължи цифром и словом два-три дена.

А коледните и новогодишните празници изиграха своята намагнитваща роля. Дори и тези, които не им бяха по сърце скандиранията по улиците, излязоха да се поразтъпчат. Сцените придобиха своеобразен катастрофичен облик – ораторите хем честитяха, хем псуваха. Избуя и творчеството на протеста; заорганизираха се концептуални акции – начело отново със студентите. Малко след Рождество Христово стана първата траурна процесия.

Дали бе в просъница или посред съня, но Соломон си спомни за разговора, който бе имал със състудента си Добри тогава, през първата окупационна нощ в университета.

– Знаеш ли, човече – бе подхвърлил Добри, – че преведох едно стихотворение на Пушкин!

– Сериозно? И кое?

– Връщам се у дома и гледам – брат ми нали е десети клас – гледам учебника му по литература. Чакай да видя какво учат, учебникът сменен от нашето време. Той е и христоматия, с откъси от творбите. Накрая нали учат и руска литература… И какво да видя? Навсякъде откъсите и стиховете са преводни, само Пушкиновото „Я помню чудное мгновенье” дадено в оригинал, а под него – три превода от разни поети и години и нито един удовлетворителен. Те затова и са решили да поставят оригинала.

– И ти се амбицира?

– И аз се амбицирах.

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЕТИ

[Viola d’amore]

Това е проект за скулптурна група.

Действащи лица (име : месторождение : година на раждане и смърт : общо години [семейно положение, деца]) :

Христо СМИРНЕНСКИ : Кукуш : 29 септ. 1898 - 18 юни 1923 : 25-год. [ерген]

Христо БОТЙОВ : Калофер (с. Осен, Врачанско?) : 25 дек. 1847 - 20 май 1876 (ст.ст.) : 28-год. [женен, една дъщеря]

Димчо ДЕБЕЛЯНОВ : Копривщица : 28 март 1887 - 2 окт. 1916 : 29-год. [ерген]

Гео МИЛЕВ : Раднево : 15 ян. 1895 - 15 май 1925 : 30-год. [женен, две дъщери]

Никола ВАПЦАРОВ : Банско : 7 дек. 1909 - 23 юли 1942 : 33-год. [женен, мечтаният син умира пеленаче]

Пейо ЯВОРОВ : Чирпан : 1 юн. 1878 - 29 окт. 1914 : 36-год. [женен, без деца]

Иван ВАЗОВ : Сопот : 27 юни 1850 - 22 септ. 1921 : 71-год. [женен, без деца]

Следобед на същия ден изведохме Горгий от Марафелци, пожела да го свалим още на влизане в града – да разгледал улиците. Разбрахме се да се видим на шествието довечера. Не поиска да хапне у дома – за пари, дали има, не посмяхме да го попитаме. Той мълча по целия път.

В същото време асистентът Тимофей Карзай дотракваше на пишещата машина: „Критикът става пристрастен към една поетика, след като я анализира.” Той надигна горния край на листа, хвърли диагонален поглед и побутна машината така, че тя застърга по бюрото. Изправи се, заслуша се – в апартамента бе тихо. Запремята брачната си халка от едната ръка на другата, изправен посред стаята. Той имаше този навик – на безименния на дясната ръка му бе халтава и той я носеше предимно на средния пръст на лявата. Колко пъти си е мислел, че някой ден, в някой влак, извадил ръце през отворения прозорец и прехвърлящ оттам-насам, ще я изтърве и халката ще потъне в чакъла на траверсите.

Събитията в столицата бяха трескави и кулминационни и затова на шествието му бе съдено да се отлее на групички и постове – по кръстовищата, пред общината, пред партийната централа. Там тълпата бе най-голяма, най-гъста, най-зла и постоянно се попълваше – вливаха се хора от вси страни, трупаха се като пластове на снежен човек. Притегателен център бяха тонколоните, които предаваха пряко от столицата. По-внимателните разправяха, че с вестта за атаката на парламента радиоводещите, призоваващи дотогава за събиране на гражданите, спрели революционните възрожденски песни и запледирали за разум, за отпускане на обръча, „да няма кръв”.

Соломон Горгий успя да избегне устрема на полицейската палка и след като видя падането на онзи капитан, когото помнеше със симпатия, му се отщя от всичко, стана му грозно. Претича стотина метра и се закова – едва си поемаше дъх. Изтощението го повали на едни стълби, свистене излизаше от гърлото му; гърлото, стомаха чувстваше залепнали, от вдишвания въздух му се гадеше.