Уж време, а пък то – изплашен звяр; началото на декември е, а навън се раздухало, вятърът размята едни влажни плескавици и шамаросва наляво-надясно. Клоните на дърветата, горките, като че някой ги дърпа, събира на снопове и иска да ги повлече, а те се съпротивляват и шибат с короните си. Следобед е, а се свечерило, напъпили са едни облаци – а-ха се спукали и върху главите, върху къщите и улиците потекла някаква зимна слуз…

Преди всичко да довършим наченатия разговор между Соломон и Марго.

– Какво да анализирам? – бе й отговорил Горгий и брадата му увисна на дланта. – Жалко, че не се е запазил „Шостакович”, за да сравним…

– Ама той…

– Знам, знам.

– После са го…

– Знам, Марго. Всички четем едни и същи предговори. Но „Москва – Петушки” си е откровението на Веничка Ерофеев.

„Мисията приключена. Можеш да успокоиш поръчителите”, стрелна я с очи Соломон, но Чечита седеше с ръце в скута и с наведена глава.

– Може ли да поостана? – попита тя и отново не вдигна глава, вече повече от пет минути седеше така.

Соломон се поспря, изненадан, замисли се и попита също плахо:

– Вярно ли е, че само през погледа четеш мислите?

Тя вдигна глава, но избегна очите му.

– Очите на Чарли Чаплин са сини – троснато провъзгласи Марго и се зае да вади някакви листи от чантата си.

– Така ли? – учудих се аз най-искрено. Никога не си бях задавал такъв въпрос.

– Така е, вуйчо – възкликна Погодин, но гледайки Соломон. – Какъв фиктивен въпрос, нали? За дълбоко вкоренените в представите ни представи, въпросът е съвсем фиктивен. Очевидното е, че очите на Чарли са черно-бели.

– Наистина ли са сини? – подхвърли Елиза от прозореца.

Първите репетиции станаха на маса, съвсем буквално на маса – в „Ягода”. Присъствахме „актьорите”: Погодин, Чвор и аз; присъстваше и, един вид, художественият съвет: Костаки, отговарящ за художественото оформление, Софроз, нещо като салонмайстор и стенограф-протоколчик (върху неговите бележници и записки градим голяма част от хрониката), Марго, която се нагърби и за помощник-режисьор, и за директор на продукция, а и като продуцент – даваше пари за материали на Костаки. Тя бе майката на ротата, а ротният, Соломон, обещаваше някакви въвеждащи текстове за поетите, които той щял да изнася преди всяка част – сиреч и него да причислим към излизащите на сцена.

[общи приказки за начало]

Да се ровиш в душата, казват, е нечиста работа. Според Вапцаров нечистотията идва от ръцете, които се ровят в душата. Също Вапцаров, в „Спомени от миноносците”, намира, че шумът на машината е нейната душа; и сетне, с усмивка, довършва – ако не ви харесва, казва, думата душа, то тогава кажете, че това е нейната диаграма.

– Имайте предвид – довършваше тогава Соломон Горгий, – че героят на това стихотворение е сериозен манипулатор, тенденциозен в посланията и агитационната хватка – без да дава право на обжалване. Без право на защита остава едната страна – киноестетиката. Но за това вина нямат нито героят, нито авторът – те просто осребряват функциите си, при това блестящо.

– То затова и тази естетика е жива и актуална и до днес, а, Герги? За да се защитава – бе подхвърлил Погодин.

А понеже и Чвор, и аз хапехме устни в леко недоумение от чутото и инструменталната му база, Горгий махна с ръка:

– Нищо. Не се получи добре. Но ще се разбере на сцената.

Репетицията беше пред провал. Емо – още при първите глупости на Погодин – ядосано и демонстративно напусна залата. Горгий мълчеше и не мърдаше от стола. Чвор помагаше на Евлоги да наместят следващата сцена, но някак вяло и с постоянно озъртане. И мене ме беше страх Горгий изведнъж да не обяви край, спиране на спектакъла, отказ, свършек – струваше ми се способен на такова нещо. Но с размърдването на жените, слава богу, моментът бе преодолян – прескочихме трапа. Елиза спокойно излезе напред, вгледа се в Соломон и каза:

– Влакът приближава.

Голяма роля Горгий възлагаше на декора, на онзи параван. Разиграваха го с Марго като основна карта в постановката. От пасивен в началото – като стена, като височина – декорът с „Градушка” и „Кино” трябваше да фокусира повече вниманието, да стане център на сцените и епизодите и да даде перспектива и екран на въображението. Покрай него се завъртяха и доста похвати от други типове сценичност - от тези за куклените театри до тези за телевизия и кино. Главен деец на визуалната подготовка бе племенникът Костаки, който изпоприготви сума ти облаци, слънца, кукли, чучела, фигурки и костюми и като цяло зададе цветността на спектакъла.

Още откакто Елиза Карзай се появи на нашите репетиции, си пролича, че Соломон е привлечен от нея. По начина, по който се обръщаше към нея, максимално рядко, следеше играта й, доверчиво (дори прекалено), без обичайните забележки и препиране, търсеше я несъзнателно с поглед за подкрепа, когато трябваше да настоява на правотата си – личеше, че се смущава. От друга страна и Елиза, която бе по-момчешки игрива с Костаки, с мен и другите, със Соломон се отнасяше предпазливо, често излишно сериозно – някак с непреднамерена дистанция.

Репетицията я завършихме лошо, както и се очакваше. Марго бе влязла към края и бе кимнала спокойно – всичко се бе уредило засега. В общи линии маркирахме, вместо да играем; само Елиза отигра финала внимателно, без да се интересува от общата бутафория и от многото потиснато мълчаща публика. Финалните надписи и те не бяха готови.

Няколкогодишните участия в конференции, публикациите в специализираната периодика на централно и местно ниво, актуализираните връзки със София от страна на Тимофей Карзай тази есен дадоха осезаем резултат и дори получиха категорична градация. Докато седеше в хола и си играеше с дъщеричката си в очакване на Елиза, асистентът се опитваше да определи траекторията на публичния си живот през настоящата година. Факт бе, че негови връстници и познати от аспирантурите бяха започнали да усвояват активните позиции в университетските и научни среди, здраво се бяха вклинили и задирижирали столичната литературна периодика и издателски конгломерати.

Най-огорчен и засегнат бе Тимофей Карзай от това, че жена му за втори път тази година пренебрегна неговото мнение и донякъде желание. Когато тя му съобщи, радостна, че ще участва в студентския спектакъл, той премълча; очакваше тя да го попита поне какво мисли, съгласен ли е, не е ли. Но и тя премълча, така според него сама го изолира.

Същата вечер и аз, ако позволите, имах някои персонални перипетии. (Не бихме ви занимавали със себе си, но се налага предвид следидущия ден.) Сигурно сте подразбрали, че съм учител, но обстоятелствата бяха не от професионално, а от, така да се каже, изцяло семейно естество. Женен съм сравнително отдавна, имам две дъщери, голямата е в началния училищен курс. С жена ми – една проклетия, която почти в нищо не ме разбира – сме съученици още от гимназията; веднага след гимназията се роди и голямата.

Половин час преди началото на спектакъла аз успях да вляза в университета и се запромъквах из препълнените коридори. Учудено оглеждах студентските групи и, бих казал, агитки, доста от тях бяха с плакати и свити транспаранти, а и доста раници видях. Петнайсет минути имах разправии долу на входа с портиерите, не ме пускаха, щото нямах нито студентска книжка, нито преподавателска карта. За моя изненада те дори не бяха сигурни дали ще има и какъв ще да е този театрален спектакъл, в който съм бил участвал и т.н., а най-интересното бе, че зад тях стърчаха някакви костюмирани младежи. Забелязах как портиерите се обърнаха към тях при моята поява и претенции, но онези само вдигнаха рамене.

Залата угасна и един от трите халогенни прожектора (заслуга на Джеймса и управлявани от Коста Динов) освети паметника на Ботев. Соломон, с цилиндър в ръка и наведена глава, отдаваше почит до заглъхването на „Ахат”. Светнаха и другите два прожектора, Горгий пристъпи към авансцената. Въведенията, които той бе приготвил, бяха предимно цитати, прекъсвани от някоя и друга обяснителна ремарка. Соломон четеше цитатите като телевизионен водещ – с често вдигане на глава, а разясненията даваше като учител, очи в очи със залата.

„Всички телефонни жици са изпокъсани. Противникът настъпва с превъзхождащи сили. Моля да ми се изпрати подкрепление по посока на с. Долно Караджово, застава № 2.”

Това са последните бележки в адютантската книжка за донесения, водена от ротния командир подпоручик Димчо Дебелянов. А ето какво разказва свръзката:

Още не беше Елиза изговорила репликата, когато отвън, от коридора, заприижда едно бучене, тропот, възгласи; усетихме го като вълна, която се блъсна в стената и потече през вратата. Преобличахме се, а край нас с високо вдигнати глави преминаваха костюмирани студенти, онзи Сивов бе в центъра на групата, като даваше път на една тежка политическа персона, позната ни от медиите. Ние се спогледахме, а Соломон промърмори:

– Започва се.