Там е работата, че при някои способни хора неколкократното лутане, ненамирането на пътя им създава представа за живот на налучкване, на епизоди. Създава им матрица на съществуване, в която априори (а за тях навярно и апостериори) мястото им в живота е въпрос на лутация, издирване. И, да вземем за даденост, дори и открили свое гнездо, валякът на матрицата им ги кара да търсят ново, да изопачават неугледностите на намереното.

Уговорката бе заранта в 7.30 да бъде на Дубровник, спирката, оттам ще мине една зелено-бяла камионетка. Ще слезе подбригадирът, Митко, и на него да каже името си. Така Погодин започна в края на юни работа. Като общ работник в неясна му бригада приготви се да стои на най-ниското стъпало и да изпълнява. Момчетата излязоха интересни. Борко, специалистът по всичко, турчин от нашите, минал и през студентство, и през емиграция (така и не му разбра турското име – пример за това, как образоваността подпомага асимилацията), бе русоляв, синеок, тромав, с меча походка, с усмивка и женолюбец.

– Како? - чу се отвън звънкият глас на Елена и тя влетя в стаята. Завари батко си Тимофей Карзай притиснал лице до какиното, а тя му държеше ръката. Сълза се стече по бузата й. Батко й я погледна. - Извинете! - Елена се сконфузи, изчерви се, бурно се върна назад, препъвайки се в прага, и затвори вратата.

Тимофей бе дошъл внезапно не само за Елена, но и за всички. Беше в началото на септември, по-предния ден бе се обадил, че отива до майка си на село, дядо му бил болен.

За да сме честни, трябва да отбележим, че започваме описание на един не дотам изяснен период от лятото и есента на Соломон Горгий. Уговорката ни е обусловена от вездесъщите причини – липса на достатъчно и категорични сведения, самото естество на състоянието на Горгий до развихрянето на спектакъла „Кино”, липса на документи.

В началото на учебната година Горгий пристигна в града ни с почти готов проект за спектакъл. Октомври посрещна не само него, но и всички нас, и цялата държава с нови цени на тока, водата, горивата, почнаха да растат цените на хляба и основните продукти (така наречените стоки от първа необходимост, макар по наше мнение стоките от втора необходимост да са не по-малко важни). Слаба реколта, изнесено жито и инфлация на самотек – първите белези се явиха още пролетта, а есента се очерта като началната пукнатина в снежната маса и реални условия за лавина. Студентските столове и общежития рязко повишиха таксите, купонът скочи с една трета, а порционът остана същият, ако не и по-кахърен от миналогодишния.

– Има два принципни елемента – пледираше Емо; Горгий и Чефо бяха полегнали на пейка в двора на университета, а Емо стърчеше пред тях и ръкомахаше. – Овчарят и стадото.

– В нашия вариант на демокрация: кой гласува и кой управлява.

– Така…

– Бабичките гласуват, затова сме на това дередже… – прекъсна ги Чефо.

– Чакай, Стефане, принципният въпрос е не кой, а как се гласува. Според мен се гласува по три начина: по убеждение, по обещания и по подражание.

Хазяинът дойде след седмица, вторник, в седем и половина сутринта, тропайки господарски на входната врата, и завари само един квартирант – Соломон Горгий.

– Другите няма ли ги? – каза и се пльосна на стола. Беше с обръсната глава, около четиридесетте, с криви очи и дебели устни.

– Сам съм – отвърна Соломон. – Други няма.

Излезе на чист въздух; вече цялата глава го болеше.

– Какво става? – отвори му Софроз, след като Горгий почука няколко пъти. – Звънецът не работи ли?

Софроз Житогега натисна звънеца. Чу се ясен звън. Той пак погледна Соломон, очите му му се сториха мътни.

– Какво ти е?

Тя се отдалечаваше, Соломон бе впил очи в тялото й и усети силното желание, което го обзема, като някаква грубост. Грубостта се пренесе в слабините му, напрегна го – забрави и зъби, и всичко. С такава страст го притегли към себе си невисоката, отдалечаваща се фигура на Елиза Карзай, добре очертаната й талия и заобленият, примамващ го ханш, че му се прищя неистово да хукне след нея, да я пипне, да я събори.

Портата изскърца, отвътре надникна брадатата физиономия на Волдемар Чвор.

– О, Володя – насили се да се усмихне Соломон. – Дойде.

– Ти отдавна ли си тук, man?

Горгий влезе в стаята му. Седна на кревата и с някаква бодрост заследи движенията на разопаковането.

– На обяд пристигнах – говореше Чвор, - но спах досега. Много ме измарят тия ваканции!

На другата сутрин Соломон се събуди с тежък махмурлук, лежеше кажи-речи болен. Целият предидущ ден не бе ял, вечерта се запиха с Чвор. Надигна се бавно, но въпреки това главата му се завъртя, изгуби представа за неподвижност на стаята и се тръшна обратно. Изохка. Все пак трябваше да яде нещо. С охкане, пъшкане и максимално напрягане седна в леглото. Главата му бе празна, очите плувнали, не можеше да ги вдигне от пода. Оттатък нещо изхлопа, Горгий се огледа за хляб, но освен трохи на масата друго не видя.

Марго излезе от ваната, пàра едва забележимо излъчваше бялата й кожа. Тя прекара ръка по гърдите, талията, по облите, лъскави бедра. Загърна се в хавлията, махна найлоновата шапка, от което богатата й коса бухна на раменете. Крайчецът хавлия очерта в силно замъгленото огледало капчиците по лицето й, тя прекара пръст по зъбите, сетне ги изми. В стаята опънатата завивка на леглото меко хлътна, кракът й се белна и тя се захвана с епилатора.