Когато влезе студент, непосредствено преди първата сесия Соломон Горгий изпита тежък пристъп на отчаяние. “Господи боже милинки (той впрочем се е изразил със съвсем друго възклицание), не ми стигат дванайсет години училище, учение, учене и доказване, ами и сега още пет години, десет сесии, сто изпита, хиляди отровители из кабинети и канцеларии!” Усещането, мисълта, че е настъпил решителен момент да се докажеш, са познати, освен на студентите, на всички спортисти и артисти, а също и на летуващите на море – стоиш на границата между морето и сушата, много искаш вече да си влязъл в морето и все пристъпваш от крак на крак, а когато все някога моментът идва, затаяваш дъх, затваряш очи или тичешком се бухваш във водата, пръхтиш, после се смееш, а накрая не ти се излиза.

– Знаеш ли какво си мислех? – Пого се бе изтегнал на кушетката в кухнята; Соломон Горгий все още мълчеше. – Вчера минавах по дървеното мостче – нали го знаеш, там… да, знаеш го – отдолу нали е един бързак, който от дъждовете набъбва като вена на наркоман… хе-хе-хе… Минавам, а пред мен вървят дете, около петгодишно, с дядо си. И детето посочва вдясно и казва: “Каква мръсничка рекичка.” (А тя леко придошла и кална, разбираш ли?) После то поглежда вляво, от другия борд, и казва: “А тук е чистичка рекичка.”

Отпред бе паркирана лъскава лимузина (на полк. Дмитри) и една очукана полицейска лада. По двора се шляеха двама цивилни; навеждаха се, озъртаха се, подхващаха нещо от земята и пак го пускаха. Един се бе покачил на перваза и извършваше оглед на прозореца. Вътре, в стаята на Чвор, бе се изпъчил униформен капитан от полицията в изрядна форма и тежка фуражка и обменяше думи с коремест човек с изсипани рамене, черно сако и синкава риза.

(…ако ми се падне, хубаво е да започна от заглавието – хем ще преметна мостове и към други Славейкови творби; демек – чел съм, занимавал съм се, не е само за изпита.) Заглавието е номинативно, посочва предмета, обекта, субекта на поемата. “Изворът на Белоногата”. Разбира се, прочитът ще го превърне и в символ. За Петко Славейков са характерни и друг тип заглавия – например заглавията-теза: “Не пей ми се”, “Жестокостта ми се сломи”, “Не сме народ”. Дали е цитат от стихотворенията или не, този тип извлича доминантата още в шапката, в идентификационния маркер. Други номинативни заглавия при Петко – “Бойка войвода”, “Песен на паричката ми”.

1. Три ГЛАСА звучат в поемата. Първият е на този, който води разказа и държи сюжетните ходове. Изпъква още в паратекста – там е прозрачен и прозаичен, там заявява намерение (“следующето предание:”; двете точки – синтактично ниво). Други моменти, в които гласът избива: сие начално “видиш ли” (2 л., ед. ч.) имитира, създава събеседник, слушател – показателно е, че с това се преодолява колективността в акта на разказване. В завръзката се казва: “черна им честта горките”. “Горките” е оценка, отношение, съпричастие и съчувствие към героите. От страна на кого? На разказвача. В развръзката чуваме друго: “истина било, тъй стана” “и до ден днешен няма го”. В смяната на преизказността със сегашно време личи свидетелското, потвърждението на очевидеца, а очевидец е кой – разказвачът. (Посочването на конкретен ден, напр. “у вторник”, също имитира свидетелска гледна точка…) Гласът на Гергана е основен, с две качествени прояви: в “неверната полунощ” (насочен към Никола) и в спора с везира. А везирът принадлежи на обособената средищна част.

– Хората, нормално, изживяват крах. При поетите понякога е задължителен, а и те самите се стремят към него. Есенин има много жени и четири женитби. Първата е юношеска, на деветнайсет години, само гражданска, синът, Юрий, ще загине през 1937-а. Втората е също ранна, така да се каже, неизбежна, той ще обича страстно голямата дъщеря от този брак – Татяна. Другата любов (и омраза) е Айседора Дънкан. Странно ви се вижда присъствието на това име, нали? И то във времето на Великия Октомври. Наистина, необичайна и лунатична изглежда историята на поетите.

Колко различни събуждания сутрин. Събуждане – проглеждане, събуждане – отърване, събуждане – предчувствие, събуждане с умора или с любопитство. И уж винаги зависи от мислите на заспиването, от тъмната работа на спящото съзнание – но единственото, напътстващо състоянието на душата при събуждането, са обстоятелствата на предстоящия ден. Може да си спал перфектно, но да тръгнеш към предстоящите обстоятелства прегърбен...

Тимофей Карзай отметна завивката и преустанови мислите.

Сутринта, по пътя за изпита, Соломон най-сетне срещна Чечита Чипочер. Позна я (тя – ще си позволим да потретим – още не бе го виждала) и както бе в предизпитно настроение, му хрумна една идейка. Затича се по околните улички, след пет минути търчане излезе на булеварда и тръгна срещу нея – деляха ги не повече от двеста метра. Той сложи очилата, за да може да проследи погледа й, извади си ризата над панталона – долният край бе намачкан като хартия; откопча всички копчета без едно и хъшлашки бръкна ръце в джобовете.

Емо бе врачанец с твърди понятия, с константна тенденция към отстранение, много обичаше да споделя всичко, което бе прясно впечатление, всички новоизковани свои тези. Бе шест години по-голям от набора на Соломон, женен, имаше дете. Страстно обичаше и да спори и често спореха с Горгий, който също бе любител-полемик. В първите месеци на познанството спореха ожесточено, с припламвания; като се опознаха, споровете им станаха позиционни и за удоволствие. Имаха общата черта да изтърсят нещо откровено, непопулярно и предизвикателно в курса, по лекции и упражнения, в коридорите и на масата. Но докато Емо го правеше съзнателно и винаги, независимо от ситуация, условия, нужда и полза, от реакции и прочие, Соломон бе по-сдържан, търсеше „силното време“ и гледаше да е по-обобщено.