За първи път го забелязахме, когато по онова време нашият театър бе случил да организира фестивал. Фестивалът бе пролетен; задържа се само една година, на следващата прерасна в самодеен студентски, пò на следващата театърът не даде салона си и студентските трупи играха по университетските зали, аудитории и фоайета (а една и в кафето) и така всичко приключи за две години. (Но тогава вече бе минала и година от събитията, чието описание започваме сега.)

Всъщност тази особа бе едно лице, което ще заема своето характерно място в нашата хроника, затова не е излишно да се запознаем още отсега. Беше около двайсет и четири-пет годишна жена, по име Елиза, по баща не знаем, но по мъж Карзай; майка, дъщеричката й нямаше тогава още две годинки, ако не се лъжем – бяха я кръстили Елеонора. Мъжът й, Тимофей Карзай, преподаваше в университета, асистент бе в катедрата по българска филология.

В това време съпругът, Тимофей Карзай, бе се застоял в бистрото – “студентското” му викаха, а инак го бяха именували “Ягода”. В това бистро (нещо средно между кръчмè, кафе и бирария, ядене бяха спрели да сервират) ходеха всякакви, понякога и студенти, но най-вече от художествения филиал. Напоследък Карзай се мяркаше там, а покрай него се въдеха и курсисти от университета. Помещението беше задимен приземен етаж от къща – с избити дупки в стените, оформени археологически като пещерни. Преди е било ателие, посетне къщата бе съборена и на нейно място вдигнаха офиси. Студентите, като по-находчиви, от своя страна го наричаха “Ягòда” – в спомен за комунистическия съветски вампир.

Преди да проследим пътя на Соломон Горгий от “Плешивата певица” до “Ягода” (от театъра сиреч до бистрото) и да се запознаем с тези, които посети, ще прибегнем до страниците, които ще ни се налага да цитираме, макар и не толкова настоятелно, но отчетливо и занапред. Става дума за една колкото реминисценция, толкова и рецитация на мислите на нашия герой – мисли, които той е записвал някъде и по някакъв повод, но предимно са отлежавали в него.

След “Плешивата певица” на Соломон не му се мислеше. Запали цигара още на стълбите пред театъра; не бе се смрачило още. Зачуди се накъде да я подкара. В квартирата щеше да обикаля от стена до стена, усещаше се не в състояние да чете и цялата мисъл за квартирата му беше противна. Ако удареше една-две водки, щеше да преодолее стегнатостта, но тогава нямаше да може да връща достоверно лентата с пиесата назад. И това му се стори противно. Трябваше да се поразсее. Да позяпа някъде някого. Не му се и контактуваше. Не му се и стоеше на едно място.

“Всяка имитация е прозрение за същността” – смяташе да нарече Тимофей Карзай изследването, което готвеше онази пролет. Заглавието още не бе решено, Карзай се усмихваше накриво в душата си, понеже това наименование му се виждаше “едно към едно имитация или клиширана същност”. (Това заглавие бе иронично според асистента.) Той водеше и такъв СИД (свободно избираема дисциплина): “Имитация и/или прозрение за същността”.

Тимофей Карзай напусна бистрото все още апатичен. Зазяпа се в светлините, които го заобикаляха. Несъзнателно се върна назад на разговора със студентите и го обхвана омразната му нервност. Кой го бе накарал да изръси тези глупости за киното, заядосва се Тимофей. Що му трябваше да се бута там, дето много-много не отбира. И трябваше той пръв да направи уточнението, а не онзи, че ние говорим изобщо за изкуство, а имаме предвид в частност литературата.

Същата вечер (и горе-долу същите часове) на нашата гара ставаха някои интересни събития. Трябва да поясним, че за тези събития знаем от по-първа ръка, от транспортните полицаи, които отговарят за района. Нашата гара е междинна, не много натоварена през деня, но затова пък късно вечер минават няколко бързи влака от столицата в две-три направления. От нашия град обикновено пътниците не са голямо число, но повече слизат, за да направят връзка. И районът се оживява.

Гаровата алея бе доста тъмна, само някои лампи-островчета не бяха изпотрошени с камъни и дървета, колкото да пунктират пътя на живота, сиреч към града. Те бяха забавили крачка, тъмнината способстваше да не могат да се гледат в очите; младият мъж вървеше със забодена в пустото глава, младата жена човъркаше тъмното.

– Той те е следял – каза тихо тя; и допълни: – Полицаят.

Пък и егати манията лапешка да режеш от вестниците и лепиш по стените снимки и плакати. А са по на двайсет и кусур години… И е смущаващо все пак, да не кажа порнографско това… че… Хубаво, по стените и шкафовете в стаята им са се оцъклили я Мадона, я Робърт де Ниро, Сталин, ФК “Черно море”, Джими Хендрикс, Сашка Васева, Синди Кроуфорд и кой ли не. Страшно смешение: той лепи Хендрикс, тя – Сашка! Наистина моите са двойка за чудо и приказки – подхождат си като двуяични близнаци от две различни крави…

Що се отнася до Волдемар Чвор, фабулата с него бе по-дълбока. Те бяха освен връстници, но и родом от един град. Познаваха се горе-долу добре (доколкото юношите винаги са “добри познати”), в началото на деветдесетте се размотаваха в общи компании. Знаете, годините след комунизма непосредствено откриха празнините и снеха маските в общуването на младежта; сега вместо да се крият и сменят дрехите си само в затворени пространства, разнообразието на свободолюбието плъзна из улиците, напълни кварталите с барове и дискотеки. Разроиха се кастите: чернодрешковци, кумирофланелести, дългокоси и късополи моди и религии и всичко най-обичайно за освободените юношески нрави – та до наркотиците и сборищата. Закъсняващото винаги масово българско просвещение с трийсетгодишно закъснение отвори и underground сцените и концертите, и фестивалите на открито – из страната плъзнаха автостопаджии от всички градове в едно или друго направление.

Месец след дните на театралния фестивал, с които наченахме хрониката, Соломон Горгий отиваше на “джумбаре” в една от махалите край града ни. Беше краят на май, почивните дни около светите братя Кирил и Методий. (“Дето питали Методий – спомняше си Соломон неговото житие – опонентите му: Защо си се запотил, спорейки с нас? Потен съм, казал им нашият човек, щото се препирах с простаци.”)

Тази глава, ако ми позволите, ще бъде малко по-различна. Този Коста Динов, домакинът на вилата, е племенник на наша милост, хроникьора, пишещ тези редове. И ние също бяхме там и бяхме свидетели на цялата нощ, поне що се отнася до местата, на които се застоявахме. Ще започнем с това, че ще изоставим неудобното първолично множествено число, а ще я караме до края на епизода в естественото свидетелско първо лице. (Честно казано, това сваля от плещите ни нелек товар.)

Ще дадем отново извадки от записки на Соломон Горгий – това са впечатления от четенето на Солженицин, които той е нахвърлял на лист; да му послужат един ден при подготовка за изпит.

Неочаквани вече, дошли бяха Погодин Дъждовежд и Софроз Житогега.

Като излязоха на верандата, ги огледах внимателно.

Аз, разбира се, ще ви го предам със свои думи.

Човечеството винаги е използвало два изхода за енергията си – тази енергия, която се самозадоволява със изгарянето си. Тялото и духът преди, спортът и културата сега. Постижения и творби преди, резултати и продукти сега. Двата пътя за постигане на човешко съвършенство. За да го достигне един спортсмен/творец са били винаги нужни: овладяване на материята и миналите постижения, труд и целенасочена работа, талант, конкуренция, пари и публика. Всеки спорт и изкуство си имат своята кулминационна възраст, отвъд която – ако човекът все още е на белия свят – той става жив паметник/треньор на следните поколения.

Соломон Горгий се прибра по обяд в квартирата. Беше преспал на вилата два-три часа, не помнеше лягането. Сутринта цялата вила бе осеяна със спящи тела, буден бе само вуйчото на Коста Динов, домакинът. Онзи му бе казал, че двама си били тръгнали още в малките часове, без да лягат. Но Соломон не попита кои са били, нито огледа спящите. Бързаше да се прибере, преди да го е хванал вторият махмурлук.

НЯКОИ АСПЕКТИ НА ГЛЕДАНЕТО ПРЕЗ ОЧИ

Представи си, приятелю, че си в рейс. Рейс, рейс, автобус. Няма значение какъв. Раздрънкан, нераздрънкан, с крив или прав шофьор. (Бе, майната й на цената на билета – и да я вдигнат, и не – рейсът остава.) Ти се качваш в рейса, а навън е вече мрак, тъмно. Най-добре да се качиш в градски рейс, пò ще ти е ясна аналогията.