От много бързане забравихме Ботев.
(1) Днес по скайпа един познат метеоролог казва:
- Абе, що не видях нищо за Ботев на сайта?
- Верно, бе! - плеснах аз скайпа по челото. - От много служебно бързане забравихме Ботев.
(2) Малко на патерица, но след като в първата си годишнина Думата пропусна да постне нещо за своя кръстник и патрон [Ботев и неговата "Дума на българските емигранти"], сад ово време е настало.
(3) Третият повод е онтологичен.

Вечер е, 1 юни 2010-а. Джиткам с дистанционното и попадам на първи канал. Предават площада на Враца, а Ботев са го заклещили като монумент наредените отдолу гиганти на политическото "сега". И единият от тях, местен президент, [ре]цитира Ботев. Така вече две хилядолетия християнските политици [ре]цитират библията - кой както му е в угода и каквато цел преследва [може за "другата буза", може и "зъб за зъб"]. Като нямат своя реч, има библия.
- Гледай сега - викам си. - Ораторът сигурно си мисли, че прави нещо историческо - сразява политврага си с остроумно подбран Ботев на уста. Още повече с тази ироническа интонация в регистъра на монализината усмивчица.
За капак политврагът - или поне неговата гротеска - се появи на края под формата на всенационален белокос коженоякец, опита се да завладее микрофоня, но тонрежисьорът бързо спря звука, та онзи се обърна и по време на течащата тържествена заря-проверка попържаше нещо каменното лице на местния върховен главнокомандващ.
Мисълта ми е: странно е да слушаш Ботев през тембъра и темпоритъма на неговите потомци и техните поколенчески гевезелъци. Та затова извадих три Ботеви писма, та да чуем истинския глас на човека.
Публицистиката е маска. Зад маската е лицето на автора. Автора ще чуете в писмата му. При това последното от постнатите тук писма - което всички добре знаете - Ботев е съзнавал, че е историческо. Може би затова то е най-простичко.
Все пак не забравяйте, че Ботев е съвременник на Достоевски, Юго, Дикенс, Толстой, а не наш. Тогава са ги можели тия простички въздействия.
Сега можем само да държим тълпата за микрофона.
Пък той често не е и включен.
                                                       [Огнян Антов]

ХРИСТО БОТЕВ: Три писма

[ДО КИРО ТУЛЕШКОВ]

  ... Пиша ти, приятельо, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самият край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището "Братска любов", но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...

 X р. Б о т й о в

 Букурещ, ноември-декември 1868 г.

[ДО ИВАН ДРАСОВ]*^

 Б р а т е Д р а с о в!

 Наистина 4 пъти става ми пишеш, а аз нито веднъж не съм ти отговорил. Причините на това бяха тие, че аз нямах нищо важно да ти съобщя и че бях дотолкова залисан, щото и сам не знаях какво да правя. Сичко се беше струпало на моята глава: и процеси, и семейни нещастия, и кавги с доброжелатели, и хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-нататък за пари, и много-много още други. Аз зная, че тебе ти е тежко, дето ти не отговорих, но ние сме помежду си дотолкова ближни, щото мислех, че ти сякога ще да простиш.

(...)

Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хомотът. Само един хомот съм можал да нося, и то е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз принасям някаква полза на народът. А то... пази боже! –Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т. е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Сичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш... Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук? Де го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме сичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега – прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя синките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди сичко тряба да сме човеци, после вече българи и патриоти... – Прощавай, в главата ми се въртят лоши мисли и една друга [се] затрупват... Познай и по писмото ми. В лош час съм сега...

Прегръщам те, целувам те и съм твой

 Хр. Ботйов

 Приеми портретът ми за спомен на късият ни живот заедно, а на дългото ни братство и приятелство разделени един от други.

 Букурещ, 26 юний 1875 г.