Вчера казах на няколко души в офиса, че е хубаво да кръстят някак принтера. Те ме изгледаха неодушевено. Аз имах предвид просто да му измислят име, та като му говорят ("Айде бе, нещастник, няма ли да пуснеш листа? Давай, миличък, разпечатай поне още едно!" и т.н.), барем да се обръщат по име. И за него, принтера, е по-приемливо - и те ще изглеждат по-приемливо в чуждите очи: да говорят някому, вместо на нещо.

Та по тоя повод се сетих, че някъде в нета четох следния откъс от автобиографията на един кламер. Всъщност една тъжна история.

Моят баща бил тежък, много тежък радиатор за парно отопление. Аз на няколко пъти правих опит за издирване на родословното му дърво. Обаче в спомените за него срещнах две различни версии. Едни се кълняха,  че заедно с баща ми са произлезли от компанията Рио Тинто и че са общували с руди по цял свят в тая компания. Други обаче бяха категорични, че в атомите ми тече скитска кръв, защото баща ми бил родом от Магнитогорск, от огромните уралски залежи. Макар и много тежък, татко все пак бил обикновен радиатор - желязо и толкова. Докато мама, ех, мама била от благороден метал. За нея събрах точни сведения. Тя е работела дълги години като медна гравюра в кабинет на третия етаж на масивна сграда. Веднъж обаче дошли тълпи хора под прозорците, нахлули в сградата, запалили я и изхвърлили всичко през прозорците, включително и мама. Оттам я прибрали непознати и след дълги лутания се озовала извън града, окачена в бедната постройка на вилната зона. За мама знам със сигурност, че е била тукашна, българка, произхождала от медното находище на Асарел-Медет в Панагюрище. Запознали се с баща ми именно на онази бедна вила. Един ден мама поглежда през прозорчето на вилата и вижда четирима яки мъжаги да мъкнат едва-едва мощен радиатор. Още на мига се влюбила. Мъжагите подпрели великана на външната стена на вилата, а майка ми употребила всичките си молитви, за да се добере до него в следващите години. И съумяла по време на едно земетресение. Така друснало, коловете в лозето взели да се кандилкат като бъркалки за мляко, а мама се откачила от гвоздея си и когато паянтовата врата на бараката се открехнала, тя лека-полека, търкул-въркул се намерила до баща ми и се гушнала между гигантските му ребра. Така прекарали най-добрите си години. Добре, ама не щеш ли настанало смутно време и почнали кражби по вилите. И странно, не се крадяли ценни предмети, а тежки и железни. И една нощ дошъл редът на татко. Цели дванадесет чифта жилави ръце... Колко хора прави това? Дванадесет ръце, делени на по две за човек... Значи били цели шестима и пак изорали половината лозе, докато замъкнат тате до камионетката си. А между ребрата на тате - и мама. Като попаднали в камионетката, ядосаните дванадесет чифта ръце взели да пушат цигара от цигара, та чак били почернели от толкова пушене... Ако вече сте чували тая история, нищо чудно. Тези истории в България се повтарят и нямат край. Така метнали ядосани татко в камионетката, че затиснал мама и няколко ребра се отпечатали на гравюрата й. И тогава тате, с последни сили, използвайки многото дупки по пътя, се отметнал, освободил мама и затиснал крака на един от почернелите от пушене хора, та онзи писнал, както никой не е пищял на тоя свят. И това бил последният героизъм на тате. Нататък съдбата на всички ни е една: пресоване, пакетиране, натоварване, претопяване. Раздялата била на пункта за старо желязо. Мама - като метал с благородни атоми - я отделили и я продали за повече пари. Тате загинал, пресован на паралелепипед и претопен в горещите пещи на завода, а мама от мъка се поболяла и посиняла. Преди да я претопят, заръчала на една добра бъркачка от съседния стопански двор да предаде на бъдещите й чада да помнят своя благороден корен и ако не могат да бъдат габарчета, да станат поне благородни кламери. Ние, металите, имаме специална памет за тези неща в молекулите си. Ако не знаете що е то молекула, имайте предвид, че молекулите са нещо като вашите хромозоми. Въпреки че - честно казано - в нашия, нечовешки, свят се знае много малко от това, което говорят хората, понеже то си е измислено.

* Откъс от романа "Тате отива за колело".