„Мисията приключена. Можеш да успокоиш поръчителите”, стрелна я с очи Соломон, но Чечита седеше с ръце в скута и с наведена глава.

– Може ли да поостана? – попита тя и отново не вдигна глава, вече повече от пет минути седеше така.

Соломон се поспря, изненадан, замисли се и попита също плахо:

– Вярно ли е, че само през погледа четеш мислите?

Тя вдигна глава, но избегна очите му.

– Единствено.

– А как разбра, че току-що те отпращах наум?

– Не… Така ли? – тя се сепна и го погледна. – Извинявай. Мисията приключи, нали?

– Глупости, седни – Горгий постави ръка на рамото й и тя се отпусна обратно. Той направи два тегела из стаята. – Аз предпочитам да говорим на глас… иначе се чувствам неравнопоставен. – Засмя се. Тя се усмихна механично, той реши: „по детски”. – Не, наистина, толкова е странно. Зяпаш се с някого, а той изведнъж: Знаеш ли какво току-що си помисли? Ужасно е.

– Да – просто отговори тя.

– Имам предвид, ужасно фантастично е. Та човек си мисли такива неща понякога, че и сам не ще да се слуша и да си вярва. Ние съдим за хората, слава богу, по изговорените думи. Е, винаги се появява някой Фройд, който намира какво ли не иззад тия думи.

– Да.

– Вярно, предимно мислим и говорим с общите, готовите думи, а след това, след време, оставяме интелектът ни да решава кои от тях да употребим и като свои лични.

– Когато някой започне да мисли логично, тогава спирам да виждам мислите му.

– Така ли!?

– Да, с Пого често се случва, като вземе да философства…

– Значи методиката на Фройд ще излезе справедлива… Е, то логиката си е спекула. То и аз… обикновено философствам като Пого.

– Така казва и той. Затова ми е трудно с такива. Струва ми се все, че пропускам най-важното. Чувствам се и аз неравнопоставена – довърши и се усмихна.

– Значи като почнем да мислим логично и настава празнота, а? Хм.

– Да.

– Хубав каламбур. Бяло петно… А… – той се запъна – като се напие някой, тогава… какво виждаш?

– Тогава не е нужно да гледаш, а само да слушаш – то всичко и самò си излиза през устата.

Двамата се спогледаха почти весело. Горгий седна на кревата срещу нея.

– А как работи човешката мисъл, интересувала ли си се във връзка с твоето…

– По някое научнопопулярно предаване ако съм попадала, примерно в Германия, иначе не.

– Защото мисълта протича различно – и независимо от условията. Понякога за кратко преминава толкова нещо, друг път буксуваш уморено на едно. Рядко мислите са думи, фрази, изречения, по правило непълни. Особено бързите превъртания на лентата са проблясъци от образи, представи… Отделно че каквато и да е тъканта на мислите, те се движат по асоциативно трасе, трудно за следване от самото съзнание, а какво остава за външно, чуждо съзнание или въоръжена с човешки представи апаратура…

– Аз малко разбирам от тях. И въобще мислите са ми интересни, когато човекът ми е интересен.

– Аз пък мислех, че…

– Че съм жълта преса? Какво ме интересуват чуждите работи? Всеки знае себе си.

– Разбира се… Каква жълта преса… Странното е, че човек трудно удържа собственото си съзнание, при смесване с второ полудява, а ти…

– Аз не смесвам никакви съзнания. Все едно да погълна всички дървета на двора или тази стая с всичките й подробности. Не мога.

– Бе за дърветата и аз мога да си представя, но за чуждите съзнания…

– Чуждите съзнания са като дърветата – виждам ги и толкова. При това само кората им.

– Ама не ти ли е любопитно какво ще стане с тези или онези намерения, не се ли терзаеш, не те ли чопли нещо…

– Не. – Тя стана и отиде до прозореца. – Чудно ми е какво си се вторачил в чуждите съзнания. Най-честото, което виждам – особено при мъжете, щото те ме гледат най-често – е секс.

– От малка ли?

– Откакто разбрах, че съм телепат, а преди това – не знам. Сигурно съм го мислила за обичайно. А в последните години мога да обобщя цяла порноенциклопедия – илюстрована. Аз веднъж съм гледала порнофилм, но той ми се видя доста постен в сравнение с…

– Между другото, изразните средства в порноиндустрията се променят и като всичко отпушило се вървят към екстремизъм… А – той я гледаше внимателно – в такъв случай ти виждаш и представите ни, картината в точката на въображението…?

– Наистина! – тя живна и подмина последния въпрос. – Напоследък се чудя все повече какво общо имат представите, които забелязвам, с обикновения полов акт. Като измислени са.

– Те са си измислени – от порноестетиката. Но пък и дават тон. Но както и да е. Чакай да те питам… от известно време търся точката на… – Горгий млъкна внезапно, ново осенение го обзе: – В такъв случай хората в твоите очи изглеждат съвсем иначе…

Тя повдигна пренебрежително рамене.

– Нормално.

– Добре, момент да се сетя… Ето, Чечита, преди малко говорихме, а аз си помислих… запитах се дали си… спала с Погодин.

– И със Софа – се попита. – Кимна тя. – Ама съвсем за кратко, без да му отдадеш внимание…

– И за Софа ли? Май да, макар че трудно си спомням.

– И задникът ми те интересуваше, докато седях. Как ли ще изглежда, като стана.

– Ти за това ли отиде до прозореца?

– Не.

– А защо?

– Не знам.

– За това е! – Горгий се въодушеви. – Подсъзнанието те е подтикнало да реагираш на провокацията!

– Сигурно.

– Но как живееш така, Чечита! – възкликна Соломон. Тя се бе втренчила в него.

– Защо… аз пък се чудя… как вие живеете… с неизвестното.

– Как – неизвестното?

– Ей така. Като не знаеш какво си мисли човекът пред теб, какво смята – как не ви е страх?

– Нормално.

– Одеве като влизах, треперех от страх. Не знаех какво ме очаква и много ми беше тежко, бях се вдървила.

– А сега си освободена…

– Не, аз още с първия ти поглед, който неизменно пожела да види и какво има под дрехата ми, се успокоих. Нормални мисли за мъж, никаква лудост. А бях си създала представа, че не си съвсем наред с главата. Знаеш ли, аз съм виждала луд мъж, навремето в болницата ми показаха, явно нарочно ми показаха. И съм го запомнила това. Хората обикновено започват с едни и същи вътрешни въпроси и интерес, на някои им се развихря въображението, но като… отгоре…

– Като надграждане.

– Да. А у онзи луд мислите бяха като навързана стълба, свързани, а невероятни – и нищо мъжко нямаше у тях, а само въображение.

– Значи основата липсва.

– Не знам.

– А какво точно си мислеше лудият, помниш ли?

– Не. Само откъслечно помня, че аз съм била удушената жена с чаршафа от балкона на съседката, която намерили в спалнята, а той спасил и сега съм дошла да търся чаршафа у него, за да го обвинят – и нещо подобно смахнато. Импровизирам.

Замълчаха.

– Значи ти виждаш и представи, не само четеш мисли.

Тя вдигна рамене.

– Виждаш или четеш мисли, Чечита?

– Не те разбирам.

– Хм. Виж как през цялото време семантичната буквалност на езиковото клише „чета мисли” ме е водила за носа! Значи ти… А къде виждаш мислите? – той замаха превъзбудено. – На какво разстояние? В коя точка?

Чечита си попипа устната и сбърчи брадичка.

– Не ме ли разбираш? Ако сега застана срещу теб и ме погледнеш, къде ще ми посочиш хоризонта на мислите? Пред очите ми? Или ще трябва да бръкнеш в тях?

– Не знам. Като виждам мислите, не виждам очите.

Замълчаха за дълго. Соломон си дърпаше несъзнателно носа. Усети се и спря. Рече спокойно:

– А като се запознават хората, какво си мислят?

– Като се оглеждат ли?

– Да. Точно в първите оглеждания.

– Ами лицето, частите му, недостатъци и грапавини или някакви своеобразности…

– Е, всяко лице си е уникално.

– …преценяват дрехите, гадаят по интонациите за типа, положението…

– Е, това и аз го знам.

– Е какво очакваш? Има всякакви срещи. Едни са чували преди това, очакват нещо, сравняват…

– Сексуалното се подразбира.

– Сексуалното се подразбира.

– А как е на немски „Сексуалното се подразбира”?

– Das Sexuelle ist selbstverstandlich. А може и: Das Sexuelle versteht sich von selbst.

– А при мъжете има ли зависимост между физиономията, излъчването на човека и сексуалните му помисли?

– А според тебе?

– Не.

– Защо ме питаш тогава? И аз често се чудя… Гледам го – симпатично момче, спретнато и умно, а първата му мисъл е ако ми го тури в устата или в гъза, цитирам, как ли ще изглежда.

Соломон слушаше неподвижно на прозореца с гръб към нея.

– Като те слушам, Чечита, оставам с чувството, че можеш да изговориш абсолютно всичко.

– Че съм безцеремонна, така са ми казвали. А защо изглеждам така, знаеш ли?

– Предполагам, че така се е стекла…

– Глупости. Чудиш се какво да измислиш. Всичко, което ти разказвам, не го казвам аз, а го цитирам. Това не са мои думи. – Тя повдигна пак рамене. Може би й бе навик и на нея. – И като не отговарям за тях, защо да не ги изговарям?

– Тоест ти си такава, каквито са другите. Повтаряш мислите, не ги подбираш. Можеш да имаш много лица – като едно огледало. – А същевременно си мислеше: „Такова огледало е и Чвор. Ама не щото е телепат, а щото е тъпак.”

– А кой е Чвор?

– Съквартирантът – кимна Горгий. – Другата стая. И все пак се плашиш…

– Разбира се, че се плаша. Неизвестното ме плаши, крайностите ме плашат, провокациите и агресивността. Аз съм като всички останали.

– Така говорят всички. А как да разбера кога ти говориш, ти самата, а не в отговор или в цитат на чуждите думи?

– И без да са телепати, всички говорят еднакво.

– Ама не са всички еднакви. Не ти ли е любопитно понякога кой какъв е и защо такъв е, докъде ще стигне? Ето, Погодин явно ти е любопитен.

– Пого ме харесва с определена цел, а аз нямам нищо против него, за да ми е любопитен.

– Как?

– Какво как?

– Любопитството е двигателят на интереса към човека. Дали ще доведе до човеколюбие или мизантропство, е без значение. Те са на друг стадий.

– Аз пък мислех, че е нещо грешно.

Горгий се спря пред нея, повтаряйки си „Красавица, красавица”. И запита:

– Чечита, какво е любопитство?

– А защо си мислеше „Красавица”?

– Нарочно. За да не разбереш преждевременно въпроса. Така се заглушават чуждите радиостанции – той се разсмя силно и пак най-сериозно попита: – И все пак, какво е любопитство?

– Не е ли желание да се наложиш някому… нещо такова…

Те се гледаха.

– Аха – кимаше тя. – Значи е друго. Виж ти, значи така смяташ. Какво, какво – повтори?

– Пак ли стана логично? Ами че ти не знаеш какво е любопитство! Тази преграда, която провокира човешкото любопитство, за теб я няма! Ти пасивно виждаш всичко у другите. И то постоянно. И постоянно виждаш някакви несъответствия в поведението и мислите – и това те обема. И любопитството ти се е ампутирало!

– Странно – тя най-сетне свали очи от неговите. – Аз си мислех, че любопитството е съвсем друго… Действително… Все съм се чудила защо думата звучи така клюкарски.

– Питай Погодин, Софроз. Ще чуеш, ако не същата на моята дефиниция, естествено, то със същия смисъл... Искаш ли айрян?... Искаш ли да излезем в двора?... Умори ли се? – Те седяха вече в двора, на мястото, където преди няколко часа Горгий бе с Марго. – Искам още нещо да те питам.

– Питай. Какво уморително има?

– Не, понеже сигурно ти се повдига от тези въпроси… От каква възраст си телепат?

– Не знам. Майка ми казваше, че съм много наивна. И според нея – заради изолацията. Затворена съм живяла от дете, страх от контакти. Според Пого – това е косвен белег, че от малка съм така.

– Вярно.

– Майка ме е родила на четиридесет и четири. Тя почина, вече над десет години от тогава. Баща ми беше инвалид, паднал на строеж като млад – много ме обичаше. А аз мисля, че съм наивна, защото звуча наивно. Когато кажа нещо, което не е за казване, но е току-що помислено, същият този, който го е помислил, и всички останали ме гледат като дете.

– Точно така – Горгий се изкашля. – Ами като гледаш толкова сексуални потенции… Ех, мама му стара – тупна се по крака, – почвам да говоря директно като тебе и аз.

– Какво?

– Дали ти се приисква… и имала ли си…

– Спала ли съм с някого?

– Абе то точно в тези моменти последното, което се прави, е да се спи! Този евфемизъм винаги ми е бил смешен.

– По-добре от всичките синоними, които съм срещала. Първия път нямах още седемнайсет, с едно мило момче, мислите му стигаха до контурите на тялото, гадаене по профила на блузката. Според Пого затова после рядко имам полови контакти, защото все търся подобна, цитирам, мисловна романтика. Даже той го нарича „телепатски алтруизъм”. Чакай!

Тя му хвана главата с две ръце, той се дърпаше; смехът й зазвъня в октомврийския следобед.

– Ето! Пак! Знам какво си помисли!

Горгий си беше тикнал главата под пейката, а тя го погали по гърба.

– Не се обиждай. Аз по-рано не ти и отговорих.

Той я погледна усмихнато.

– Не съм спала с него. Това за мисловната романтика си е негова измислица. Много знае той какво ме привлича.

– Пого е странен.

– Странен е устремът, с който гони хрумването си. Иначе с него вие много си приличате. Саможиви сте. А и в момента еднакво ви липсва жена. Но с едно голямо различие. Той няма твоето… любопитство – ама според вашето разбиране за любопитство. Той ми разправя за случки, мислите си, вкарва ме в извънредни ситуации като онзи тунел или Белогорския. Аз съм му разказала за мен, но ме обсъжда като трето лице; а за себе си не говори. Той затова и ме вика. Щото очаква аз да го видя, точно като в огледало, както казваш, да види своето аз.

– Той очаква…

– Знам какво очаква.

– Ама тази негова…

– Знам какво мислиш за неговата идея. Още тогава след изпита ти си го помисляше от време на време. Аз ти следях тази нишка.

– Ето ти го любопитството!

– Ами да. Защо казваш, че ми е ампутирано.

– Е, то беше на вдъхновение. Вече не знам какво да мисля. А в Белогорския какво стана?

– Стана както винаги. Аз нищо не направих… просто изрекох чуждите мисли…

– Отрази ги.

– И ме изгониха.

– Като знам Пого, не може да не те е ползвал я като гадател, я като специално разузнавателно средство.

– Иска, но аз му отказвам. Днес е изключение. И двамата бяха така притеснени.

– И сега какво ще им предадеш?

– Че не са наред те двамата.

Засмяха се. Чечита бе видимо уморена, но Соломон, от възбудата, не го забелязваше. Тя все пак се изправи:

– Готин е Пого, но е някак излишно упорит. И това не спира да ме учудва. Така все едно, че се спъва сам. Има една история с фризьорка… Разправял ли ти е?

– Не.

– Като гимназист се влюбил в една фризьорка – кой знае каква кака е била, но фризьорките имат една съблазнителна свобода на движенията около тялото ти.

– Хе.

– Какво?

– Интересно. И какво?

– Ами нищо. Ходел през ден да го подстригва, няколко седмици. Накрая му останало само да се обръсне до голо. После идвал всеки ден да зяпа през витрината, очаквайки да му порасте коса. И докато чакал, му минало.

– Хе.

– Изявена упоритост.

– Неистова. Неистовото пресеква така изведнъж.

Пред портата Чечита се спря.

– А какво е това кино?

– Защо?

– Преди да вляза, едно момиче си мислеше за кино и кой ще играе в него. Сега и ти ме преценяваш за някакво кино. В какъв смисъл да играя в киното?

– Не кино, а ”Кино” в кавички. Ще правя един спектакъл и търся актьори. Искаш ли?

– О, не, не. Мен ме е срам от такива работи – тя някак свенливо се извърна и излезе на улицата. – Няма да се прощаваме, ще се видим пак.

И после неочаквано се обърна, подаде му ръка и каза:

– Знам таланта на Погодин.