Уж време, а пък то – изплашен звяр; началото на декември е, а навън се раздухало, вятърът размята едни влажни плескавици и шамаросва наляво-надясно. Клоните на дърветата, горките, като че някой ги дърпа, събира на снопове и иска да ги повлече, а те се съпротивляват и шибат с короните си. Следобед е, а се свечерило, напъпили са едни облаци – а-ха се спукали и върху главите, върху къщите и улиците потекла някаква зимна слуз… Хубаво си е времето. В такова време е добре да се накокошиниш в някое улично кьоше, вдигнал яка, с мокри коси, с търкаляща се капка дъжд по носа – потрепваш конвулсивно и зяпаш кой минава, как върви ежедневието. Кой си ти, от кьошето? Трябва да си се представиш някак, да определиш възраст, проблеми. Не ти се прибира вкъщи? Защо? Халката ли ти стиска, жената ли ти писка? Висиш в кьошето като обесен, потръпваш от мокрия студ, ръцете въргалят стотинките в джобовете и чувстваш, че колкото повече не ти е възможно да останеш тук, на ветрилника, толкова повече ъгълът те притегля като единствено убежище; че както би могъл да останеш тук завинаги, така всеки миг ще побегнеш нанякъде. Такава една странна везна…

– Вуйчо? – бута ме някой по рамото. – Вуйчо? Дремеш ли?

Кимам и отварям леко очи.

– Както си се пльоснал на тоя стол – Погодин ме гледа небрежно усмихнат, – като сраснал се. Стани да видиш навън какво е тъмнило!

– Колко е часът?

– Четири.

– Знаех си – казвам и леко се размърдвам. Някаква чистачка мете голямата университетска аудитория, мърмори си. В нашия университет чистачките са униформени, по гърбовете им еднакви фирмени надписи. Аз съм в дъното на залата, а в другия край, където е разтворената врата, се чуват високи гласове; спорят, ама така, по спортному. Не се карат, но няма да се разберат, личи си по интонациите.

– Единият е Емо – кимам на Погодин, – а кой е другият, боботещият?

Той ме поглежда. Мисли за нещо свое си – има си хас да ми знае мислите.

– Кои се разправят в коридора?

– Емо и Евлоги.

– И какво спорят?

– За комунизма – Погодин кляка до мен и мълчи, после говори с лек, неангажиран глас. – То нали знаеш. Да спориш за комунизма е толкова безсмислено и сладко, като да спориш за съществуването на бога. И в двата случая потъваш в терминология, която претендира да има свое особено значение и предназначение, свещено и истинно, спрямо което конвенционалните значения са наивитет, нулирани са. Прибави към това нагласата за йерархичност, която крепи двете системи и която отрича правото на индивидуален подход към тях, а само на общностен, колективен, стаден, сдъвкан , авторитетен. Нали знаеш – най-лесно се пази и обговаря това, което го няма. Можеш да го търкаляш във всеки джоб, да го пренасяш с всеки куфар, да го разстилаш в томове и да го имитираш в сгради, да го променяш, да му изменяш, да го нагласяш, натаманяваш – каквото искаш го прави, само не нарушавай системата, само не бутай йерархията.

– Ти за какво говориш? Какво е това нещо? Бог и справедливото социално общество?

– Не. Говоря за мира. Навремето как са воювали? Както сега воюват бандите и си изправят взаимоотношенията. Сбере господарят поданиците, подфирне ги и като се насекат, върнат се оцелелите и пак по нивите и дюкяните. Но лека-полека работите се поцивилизовали. Що не вземем – казали си господарите – да вземем пример от християнството? Я виж как пазят Бога? Цяла сюрия свещеници от всякакви рангове, бастиони – църкви, манастири; единокнижие си имат – Библия, порядките не сменят. Я колко векове вече я карат и все бога пазят. Що не вземем пък ние да пазим и налагаме мира? Армия ще организираме, мундири вместо патрахили, фуражки вместо калимявки, св. Устав вместо св. Библия – строга йерархия, собствен новоезик (както казва Монката), щабове вместо катедрали, казарми вместо манастири. В мирно време ще пазим мира, а на война ще покажем какво сме усвоили от мира. Мобилизацията на поданиците, така или инак, не им мърда.

– То хубав каламбур, ама военна организация, струва ми се, така, ако ми позволява образованието да кажа, е имало преди Христа.

– Оп! Виж ти как бързо се сменят нещата (както се пее в естрадната песен) – Погодин уж не се лигави, ама не се лигави някак с удоволствие… – Излиза, че не войската, а християнското братство е заимствало формулата на нищопазенето. Разбира се, те са воини на Христа. Католицизмът – еманацията на военните съюзи. Един вид, Варшавският договор се е появил в зародиш още в акта на покръстването на римляните от Коцето и Елена.

– Да разбирам ли това, позволи, като теза, че всичко – и бог, и държава – произлизат от войната и войската или от антитезата – мира и пацифистите?

– Нямам представа.

– А днес генерална репетиция ще има ли? Имаш ли представа?... Разсредоточен ми се струваш нещо, Погодине – ставам и гледам умореното му лице. – Какво ти е?

Той се просва на освободения стол.

– Не съм спал, вуйчо.

– Текста ли учи?

– Ами. Въртях се, висях на прозореца. Навън започна да свири още в два-три след полунощ. Такъв вятър… Един мокър клон се шибна в прозореца точно пред лицето ми, така ме изплаши, че получих сърцебиене. Не се шегувам. Чечита виждал ли си?

– Текстовете научи ли?

– Още от училище ги уча. И не само аз. Ама действително! – Пого се изправи на стола и надигна вежди. – Къде са хората? И Чвор го няма. Монката и Маргото сега ще дойдат. Само Елиза…

Чистачката отсреща обърна към нас глава.

– Госпожо Карзай – викна й Погодин, – стига мете, ще изметеш спомените, преди да е дошъл Софроз!

Жената дори не се усмихна, а само поклати недоволно глава. И продължи да си мърмори:

– Хулигани… Чоплят семки, лющят бонбони и цигари пушат. Цъ, цъ, цъ, цъ… Хаймани. Такава е днешната младеж – семкаджии.

Засмиваме се дружно и тримата, чак Емо наднича отвън – и Евлоги, една глава по-нагоре.

Видяхте, наложи ми се да изляза от анонимност. Случи се така, че и аз, припомнящият тази хроника и родственик на художника Коста Динов, се оказах оплетен във възела на спектакъла „Кино”. В предната част ви оставих някъде през октомври, а сега изведнъж ви прехвърлям в началото на декември, няколко дни преди студентския празник. Сигурно ви е изненадало и това скупчване на разни непознаващи се преди лица на едно място. Сигурно си мислите: колко много има за разказване. И аз си мисля същото, но като тягостно възклицание-въздишка, понеже ще ми се наложи – криво-ляво и доколкото умея – да опиша тези произтекли в рамките на месец обстоятелства. И така – какво се случи.

Случи се първо това, че в началото на ноември се проведоха президентски избори и ги спечели опозицията. Десетина дни по-късно министри подадоха оставки. Така написано, нищо особено. Ала фактът, че бяхме в началото на мача (прехода) и всяка ситуация пред двете врати се възприемаше почти като гол с искания за дузпи (предсрочни избори), и фактът, че напуснаха терена министри от червения отбор, прочут политмонолит – вече говори много. Инфлацията и стачките са добра атестация за настроението на публиката около терена – да не говорим, че постоянно скачащите цени на билетите оставяха все повече хора навън, пред портите и касите, катерещи се по оградите и клоните на дърветата. Случи се и това, че в съседна Сърбия във втората половина на ноември започнаха безкрайни шествия. Погодин казваше, че ние сме подражателно племе (или Монката – вече и аз не помня) и гледането на шествията по телевизията не може да не ни зарази. По същия повод Емо каза:

– Абе шествия всеки ден има някъде. Вярно, че наглед нещата си приличат – и сърбите шестват против комунисти, и ние – срещу бивши, ама ние отдавна сме заразени, портфейлите ни са заразени. От сърбите гледаме конкретната форма. Но тая спекула, мародерство и инфлация у нас, каквато има само в слабо владяната и всъщност в сиво владяната и практикуваща преразпределения държава, ще прескочи бързо формата и – помнете ми думата – след нова година ще има бой! Пък вие забравихте ли, бе. Преди няколко години нали автобуси и камиони блокираха жълтите павета и след като танковете не дойдоха, тия паднаха както и сега ще паднат. Тогава къде беха сърбите? Воюваха с бившите съквартиранти, тоест федеранти.

Ала показването по новините на ежедневни шествия – каква недалновидност от властите – си изигра ролята. Забраниха на нашата телевизия да предава нашите улици, но ние вече си бяхме създали визуализацията. И – какъв ти малък екран? Погледни през прозореца!

Разбира се, като говорим за ноември, нека повторим, че сега-засега кафето се надигаше, не беше кипнало. Соломон Горгий виждаше мизерията; престана да закусва, на обяд дажбата в стола му бе крайно недостатъчна, а в пет следобед – когато отваряха стола за вечеря – бе сред първите, излапваше чорбицата и се оглеждаше. В тоя период всички се оглеждаха с празни чинии пред себе си, с изблизани лъжици в ръце. А лелите от столовата се криеха из кухните, ала не отказваха кавгаджийски допълнителни филии като преди.

След посещенията на Марго и Чечита в квартирата му и изпитаните емоции Горгий се поразведри. Бе успял на някого да каже за „Кино”, даже и да запали някого за идеята, и мислите му се канализираха. Дори пледираше открито в разговор със същата тая Марго:

– Ето, Марго. Ти употребяваш извинителна фразеология заради гадната неловкост, в която съм бил поставен при твоето идване тогава. Да кажем, ти приемаш моето изстъпление като екстраординерно, затова не реагираш с „какво го мисля аз!”, а наопаки, с „ех, жал ми е”. И решаваш да се извиняваш…

– Е, чак пък да те моля сега да ми простиш, че съм те хванала по долно бельо...!

– Негласно, де. Подхождаш от позицията: на всеки може да се случи. А това е извинителна позиция. И ето какво калкулирам аз от създадената ситуация: Ако тълкуваме по Достоевски – това е унижение за мен и аз би следвало да те намразя. Но така диалектически да те мразя, че да се стремя всячески да те завладея. Това е по Достоевски.

– А според теб?

– Абе аз съм щастлив, че някой изобщо ме е потърсил, ergo е мислил за мен – посетил ме е. Обаче чакай. Нека питаме татко Фройд. И… ето: Оказва се, че ти си за мен далечната (изгубената) майка и такова е и отношението ми към теб – благодарност и влечение.

– Фройд е тъпак.

– Защо? Та нали току-що цитирах такава благодарност – че си помислила за мен.

– И защо трябва да съм ти майка? И отгоре на това – да чувстваш влечение към мен, към майка си? Ние сега какво правим – секс, инцест или общение интелектуално?

– Кой каквото му е в главата.

– Хм. Не знам, Монка, може би ако бях мъж, по-иначе бих…

– Това е ясно.

– Кажи сега за „Москва – Петушки”. В крайна сметка поводът да ти я донеса – подходящ или не – ще избледнее, но ще остане книгата.

– Какво да ти кажа… Руснаците са…

– Да, де, ама поанализирай малко, моля те.

Пред вратата на аудиторията се чу тропане, глъчка. Пого леко измести глава по посоката, но очите му оставаха безизразни. Аз се изправих, поразкърших се, чистачката седеше на перваза на прозореца. За моя изненада в очертанията на вратата се показа един огромен барабан, а зад него и фигурата, която го мъкнеше. Не много висок, дълга русолява коса и катинар – сини очи.

– Джеймс – чу се гласът на Соломон, – надясно в ъгъла.

Значи това беше Джеймса. Досега не бях го зървал, иначе Горгий отдавна приказваше, че музиката и спецефектите за спектакъла щял да ги прави въпросният Джеймс.

– Познаваш ли всички? – Соломон мъкнеше по-малък барабан. – Ами, познаваш. Само Пого. Това – той посочи чистачката на перваза – е Елиза Карзай, нашата женска роля, единствена; омъжена, с малко момиченце, мъжът й ни преподава тук в универа.

– Приятно ми е – сконфузи се Джеймса и учудваща червенина изби по бузите му. Соломон грееше и не сваляше очи от Елиза. Тя се усмихна в отговор и нищо не каза. Бе и моят ред.

– А това е нашият вуйчо, спасителят в ръжта.

– Приятно ми е и на мен – здрависах се, а Монката продължаваше:

– Той ще играе пияницата… Иначе е учител… Даже и на теб предлагахме тази роля, помниш ли, и на други – и всички отказахте. И слава богу, той се появи… Марго, остави я тази стойка там, той ще се оправя, не се мори… Вуйчо, а племенникът ти иде насам.

– Има си хас.

– Имах си фас – ухили се Джеймса. – Къде ще пушим, Монка?

– В коридора. Ама отвори джама и тук, ако… – Горгий се оглеждаше. – Чвор го няма, нали? Ах, диването…

Междувременно Погодин Дъждовежд бе приближил Горгий и, наклонил се почти до ухото, приготвяше се да му каже нещо. Ала забеляза, че аз и Елиза го следим с любопитство, и дали му се бе сторило странно или нещо друго му бе в главата, той изведнъж примижа пред очакващия го Соломон и се обърна към всички:

– А мога ли, господа – и дами (той се поклони), да ви задам един въпрос? Въпросът е простичък, въпросът е, един вид, неглиже, но наспроти мен е един фундаментален потребителски въпрос. Въпрос из заниманията на нашите понятия и из длъжностите на нашите възгледи – но не се настройвайте, въпросът е съвсем неглиже, някому би се сторил дори излишен.

– Е? – Джеймса клечеше до касата, бе спрял да завинтва нещо си.

– Някой може ли да каже… господа… – провлачваше и накъсваше Погодин – …и дами… какъв цвят са очите на Чарли Чаплин? Sic!

Настъпи пауза.

Елиза надигна рамене и отговори:

– Кафяви.

– Хоп! – подскочи питащият. А Соломон Горгий веднага след въпроса се втренчи в Погодин и отстъпи леко назад, да го разгледа по-точно. Навярно бързо прецени нещо, но все пак се изненада, когато онзи се обърна директно към него: – А ти, Герги, как мислиш?

– Що ти са възпалени очите, Пого?

– За да те виждам по-добре. Кажи, как мислиш?

– Минута е много! – пак се захили Джеймса, пукна с буза, но потисна кикота си заради околната тишина.

– Какво има да мисля! Или са такива, или – онакива. Това въпрос за обмисляне ли е?

– Аз казах, Герги, че въпросът е дори излишен.

Двамата бяха – умишлено – прекъснати от Марго, която явно единствена бе сигурна в отговора. Но тук има някои условности, които ще отключим в следващите глави.