Марго излезе от ваната, пàра едва забележимо излъчваше бялата й кожа. Тя прекара ръка по гърдите, талията, по облите, лъскави бедра. Загърна се в хавлията, махна найлоновата шапка, от което богатата й коса бухна на раменете. Крайчецът хавлия очерта в силно замъгленото огледало капчиците по лицето й, тя прекара пръст по зъбите, сетне ги изми. В стаята опънатата завивка на леглото меко хлътна, кракът й се белна и тя се захвана с епилатора. Бе следобедът на същия ден, започнал с нощните изстъпления на Соломон Горгий. Докато скубеше веждите си, Марго се замисляше за нещо; накрая се разбърза. Намъкна кожените, плътно прилепващи панталони, сложи сутиена, пуловера с широките ръкави – широки дотолкова, че като ги разпереше, дрехата се разтваряше като ветрило. Деколтето откриваше златно синджирче с кръст.

Денят бе приятен, слънчев. На входа тя се спря, помисли, па се върна. Взе някаква книга и отново излезе. След нея се възнасяше благоухание; подмина един брадясал тип, бъркащ бетон на улицата – той се опули и пое дълбоко дъх.

Пътят й не минаваше край „Ягода”, но тя се отби и надникна. Някой й махна, но в сумрака не разбра кой и не реагира. Застигна я Волдемар Чвор:

– Не ме ли видя?

– Видях, че ми махат, но не видях кой.

– Ще влезеш ли?

– Не. Соломон с тебе ли е?

– А, с мен! Той лежи болен в квартирата. Вчера се натряскахме, а той съвсем.

Тя запали цигара.

– Много ли е зле?

– Ами на обяд, като стана, беше много зле. Защо… питаш?

Тя кимна:

– Снощи го видях.

В крайна сметка тя влезе с Чвор да изпие едно кафе. Волдемар – нещо присъщо му – й разказа всичко от игла до конец, без тя да го е питала – дори Марго видимо не проявяваше интерес. В един момент живо го прекъсна:

– Какъв спектакъл?

– Смята да прави спектакъл – Вазов-Мазов и така нататък.

– От Вазов спектакъл?

– „Опълченците на Шипка” – даже се навих аз да го играя, можеш ли да си представиш?

– Защо не. Но как ще направи от „Опълченците” цял спектакъл?

– Не знам… Абе той май имаше още Ботев и кой беше още… С по едно стихотворение всеки.

– Интересно.

Той се почеса:

– Аз нямам представа какво точно, но като ми обясняваше вчера, имах. Пък и той и друг път ги е правил тези работи… Ние сме съученици с него, нали знаеш?

Марго плати кафето, изтрака с токчетата по новия терикот на бистрото и окончателно се запъти към квартирата на Соломон. Чвор дори бе се изправил да иде с нея, но тя категорично го изгледа.

Вратите бяха отключени, Марго влезе и почука на лявата врата според напътствията на Чвор..

– Влизай – чу глух глас отвътре. – А! – стресна се Соломон, като я видя и схванато се изправи.

– Моля те, Мони, лежи си! Не ставай – властно му каза Марго, набързо разтреби стола и спокойно се разположи на него. Стаята се изпълни с ароматите й; Горгий я гледаше изненадано, но отпуснато.

– Как си, Мони?

– Ами как… Вчера се олях, даже не помня колко изпих… Извинявай, че ме заварваш такъв… смачкан…

– Не се притеснявай ни най-малко – Марго се смути от някаква внезапна мисъл и замълча. На Горгий пък му беше съвсем неловко. Той провеси крака от леглото, опря възглавницата на стената и се облегна напреки.

– Извинявай, Марго, но… ти си първата, която ме посещава в квартирата… освен съквартирантите и… майка ми.

– Така ли? – учуди се Марго.

– Ти как си? Какво правиш? Не съм те виждал още в университета. Скоро ли пристигна?

Тя кимна и се зазяпа в прозореца.

– Извинявай, Мони, ще те питам направо: за снощи нищо ли не помниш?

Той се стресна, примигна и се вторачи страшно в лицето й. Тя наведе очи, но веднага ги вдигна – Горгий бе скочил и нервно сгъваше одеалото.

– Мони?

Той, треперейки, се попипа по челото.

– Мони? Първо искам да ти кажа, че няма абсолютно какво да те притеснява. Моля те, легни пак, не се измъчвай.

Горгий седна на кревата и се сгъна напред:

– Знаеш ли, Марго… и друг път ми се е случвало да не помня и винаги се чувстваш като… ходил на оня свят… и винаги съм знаел, че някой ден нещо ще се случи.

– Слава богу, нищо не се случи. Слушай сега…

– Като се събудих – прекъсна я той и болезнено впи пръсти в косите си; умишлено я бе прекъснал, - Чвор ми каза за някакъв фалафел снощи, че съм се върнал с него… А аз не помня изобщо да съм излизал. И сега… не смея да си мисля какво може да съм правил. Само си мисля как ще изляза утре и как… ще ме гледат. И ето сега идваш ти…

– Ето сега идвам аз и – нищо. Отпусни се.

– Даже не смея да изляза, да потърся в коша, в къщата или около къщата за останки от фалафел. Лежа и си мисля дали няма да ми е по-леко да не повярвам…

– Няма от какво да се притесняваш, Мони.

– А ето сега си замесена и ти, и кой знае кой още… нещо, което не бих и предположил…

– Ами много просто. Улиците обикалях и те видях – а сетне с уговорки и кандърми дойдохме до тук. (…) Но най-много ме смая псуването ти, Мони – довърши Марго разказа си за вечерта; през цялото време Горгий стискаше очите, зъбите, устните, палците, не отлепяше длани от лицето си, а тя го бе предупредила, че ще разкаже всичко. – Не съм предполагала, че е възможно такова псуване – толкова несъчленимо бе с представата ми за теб. Чак се стреснах.

След дълго и мъчително мълчание Горгий каза с тънък глас:

– Не съм бил аз.

– Наистина не беше ти.

Горгий най-накрая надигна глава и тягостно се взря в нея, изотдолу се взря в излъчващото мекота нейно лице.

– И нищо не криеш? Сигурна си? Да не би…

– Какво?

– Да съм те… закачил?

– Глупости. Беше толкова пиян… А мен като ме гледаш, лесно ли се давам? – тя се разсмя.

Соломон стана, тръгна към нея, протегна й ръка. Тя с любопитство, но охотно му подаде своята.

– Много съжалявам, Марго – той й целуна ръка. – Извинявам ти се от все сърце. Не знам как да реагирам…

– Това са глупости, Мони. Станалото – станало. Погледнато отстрани, най-обикновена пиянска история. Ако не бях, щеше да преспиш в някой вход…

– Или в канавката, или пребит от някого… – той се изправи на прозореца и дълго мълча. По едно време въздъхна: – Кой е бил тогава?

– Къде?

– Така, както ми го разказваш, сякаш действително не съм бил аз. А кой е бил тогава? Аз… не мога…

– Съзнателно – да.

– А като изключи съзнанието, кой се включва тогава? Подсъзнанието? Друго съзнание? В крайна сметка то управлява цял човешки организъм, целия ресурс, с все физиология и нервна система. Един луд човек, например, бива управляван от такова друго съзнание – първичното, заложеното се е разпръснало на парчета… - той седна срещу нея и заговори кротко, но навел глава. – Подсъзнанието на Фройд е мисловна конструкция. То е непреднамерено, тоест естествено потискане на нежеланото. То си е съзнание… Мислила ли си как, когато си сама, някой би могъл да те наблюдава? Или как ти самата, ако имаш възможност да наблюдаваш някого, без той да подозира, в цялата му интимност – какво би видяла?

– Да. Стряскащо е.

– Стряскащо е съзнанието, че ти разбиват черупката, че не ти позволяват да се скриеш – или пък че ти лишаваш от това някого. А иначе какво би видял този друг? Как се къпеш, как ходиш в тоалета, скубеш си веждите, биеш си чекиите, чешеш се по задника, пърдиш, крещиш, смърдиш, така както пееш, смееш се, целуваш… Не е ли нормално?

– Нормално е, прав си.

– А какви мисли човек крие – всеки сам може да си даде сметка. Ето това хваща дядо ни Фройд: действията, които крием, защото такива са изградените с векове конвенции на даденото общество, и мислите, които не изказваме, защото са потенциални, но не и реални (и в този смисъл не са естествени; например нормално е да си мислим как стъпваме на слънцето, но не е реално, противоестествено е – поне за даденото статукво; ако в бъдеще нещо се промени, то си е за бъдещето), мисли, чието място е само вътре в съзнанието – всякакви кръвосмешения, жестокости, потенциални връзки и желания – всичките фройдовски едиповци, латентни хомосексуалисти, садисти и прочие. Това е зоната на подсъзнанието на Фройд. Както виждаш, всъщност едно емпирично сборище на всичко гадно и неприятно, което човешкото общество в развитието си съзнателно е сметнало за нежелателно, излишно и го е изтикало в килерите и мазите на ценностите си. Осъдило го е на перманентен затвор. Тоест не ме разбирай погрешно. Не казвам, че кръвосмешението или отцеубийството е фантастично. Защото докато на слънцето още никой не е стъпил, то в живата природа, извън човека, кръвосмешението и отцеубийството биват и елементи от оцеляването на вида. Сиреч най-естествени.

– Хм. Сам Фройд обяснява как цял живот са го обвинявали в такова сборище, а той е дал нещо съвсем друго. Едва ли подсъзнанието е просто съзнание.

– Защо да не е? Ето, идеите на Фройд са си най-осъзната ниша. Тъмното според него е осветено от него пак според него. Но, Марго! Разбира се, че съзнанието не може да се актуализира наведнъж и си има своята складова база. Разбира се, че регистрираното от съзнанието години наред бива архивирано и компресирано в нервните ни окончания. Разбира се, че някои неща рядко се употребяват от съзнанието и затова биват отдадени на забравата и внезапната им поява се приема за чудесна. Къде е тука тъмнината? Фройд предлага своя терминология и универсална теория – нещо като универсална подправка – върху все същата манджа. А ние спорим върху значението на думите (термините), а не върху същността. Тоест. Едно учение, като фройдовското, е сопа с два края – от едната страна приемаш безрезервно постулатите и термините и ги употребяваш в техния затворен свят (демек в кавички или в курсив), ала от другата страна си длъжен да ги разясняваш на скептиците и непосветените с думи прости, с това те се разсъхват, проблематизираш ги и на практика отричаш скрижовността на първия край. Хм… Смешното е, че – както Фройд пише за Достоевски, без да го е чел – така и аз сега го плюя, без да го знам много-много. Но и да не съм прав, къде при Фройд и безкрайното ego е бог, къде освен в тотемите и културните повествователни пластове? Бог е сексуалност, насилие на либидото? А според мен в това второ съзнание, което го притежават умопобърканите и за кратко го вземат под наем пияните с бялото петно, пò можем да поощрим идеята за бог, нежели в магерницата на Фройд & Co с неговите бащини травестии и комплекси с всекултурна перспектива. Марго – той се изправи пред нея прегърбен, - аз те разсмивам и пледирам, но ни за миг не забравям защо си тук. И…

– И искаш да не е станало, нали? А как щеше да докоснеш бога?

– Страшно искам да не се е случвало!

– Стига, минало-заминало. Я кажи за спектакъла.

– Откъде знаеш?

– Чвор.

Горгий я помоли да излязат навън, задушавал се допълнително вътре. Използва възможността да се поспретне, да смени дрехите, изми си лицето и си потърка слепоочията. Тури и очилата. Неистово желаеше да се почувства (и да го почувстват) по-различен човек, знаеше, че понякога дрехите и обликът спомагат. Само да избяга от тежката потиснатост – поне докато общува с девойката. Тя го чакаше отпред на една дъска, служеща за пейка. Пътьом той вдигна останка от фалафел и я изхвърли в казана.

– Докато те чаках, Мони, размислих. Според мен не трябваше да ти казвам – за теб щеше да е по-леко да не знаеш. Да си мислиш, че си си легнал вчера и си заспал.

– Не, така е по-добре – отвърна след минута размисъл Горгий. – Ако не знам, ще подозирам, ще събирам късче по късче, а това подрива психиката и създава някъде по света психоинститут или школа. Мойта е лесна, ето, аз ще кажа: аз не съм бил онзи, аз съм друг; нямам избор – ще живея, сякаш нищо не се е случило, за да няма последствия. Аз ще го превъзмогна, но ти дали ще го превъзмогнеш? Според мен за теб е по-удобно така – да подредим отношенията. Но пък знаеш ли какво си помислих току-що? Човечеството така обича тайните и така дръзновено ги фабрикува, че не е зле да има наистина някоя някъде. А?

– Добре, добре. Край с тия съзнания. Казвай сега.

– Днес реших окончателно в средата да е „Градушка” – но това означава задължителен женски персонаж, актьорският състав набъбва.

– Момент. Не разбирам. Почни отначало.

– Да, да – смота първо на себе си Соломон и взе да разказва: - Идеята е с едни и същи персонажи да изиграем пет стихотворения на нашите класици: Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов и Вапцаров. Хронологично. Стигнах до трима носещи. Първият е патетичният герой, недоволникът, роптаещият, способният да идеологизира – човекът на монолога, който обича да се изкаже в монолога. Този човек ще недоволства в механата на Ботев, ще ги нарече идиоти, накрая ще вдигне скандал в киното на Вапцаров. Апропо, спектакълът ще се казва „Кино”.

– Чудесно.

– Той е двигателят на спектакъла. Той ще води и в градушката на Яворов, но там всички ще си поделят репликите. По-монологичните и трагедийни ще са неговите. Той е най-важният. Ако не намеря подходящ човек за него – няма да има спектакъл. С другите двама може и как да е.

– Чвор каза, че щял да играе Вазов.

– Ами да. Той е подходящ. Всъщност всички ще бъдат заедно през цялото време на сцената с изключение на Димчовото „Аз искам да те помня все така”. Там ще е сам третият персонаж, който – той я погледна и се усмихна – ще е пияницата. В механата на Ботев той ще лежи на масата, вторият (бъдещият Вазов, тоест персонажът наблюдател, класификатор, пасивен като деятел, активен като съзерцател) ще е механджията, съдържателят. Ботев, сиреч патетичният, ще влезе и още от вратата: „Тежко, тежко… Вино дайте!” Пияният ще се стресне, ръката му ще се изхлузи от масата и прочие – ще играе в миманса. Знаеш ли колко декор ми трябва?

– Колко?

– Няколко стола, маса, дъска и един параван. С този параван ще направим перспективата. В механата на него ще закачим карта на България, ще бъде стена. (Между другото, Софроз има такава карта.) За Вазовите опълченци параванът ще играе връх Шипка. Единият, патетичният персонаж, ще е горе, ще демонстрира и олицетворява опълченците, а пияницата ще ръчка отдолу в ролята на Сюлеймановците.

– А Вазов?

– Вазов ще е Вазов. Той ще пише одата, а те ще разиграват написването на живо. Всъщност сцената ще започне от кафенето, където Вазов се настървява от вестниците, и след това ще светне параванът - неговото въображение – и ще разиграем цялата ода. Той пише, а те ту го следват, ту изпреварват вдъхновението му – посочват му как да продължи одата.

– Чудесно!

– Ще видим как ще стане – като идея звучи добре, но на практика много неща ще трябва да се изоставят. В „Градушка” не знам; в Димчовото нямаме нужда от него – нека и липсата му е показателна. В „Кино” параванът ще е самият киноекран. Ще вземем един прожекционен апарат. Тук перспективата е двойна. Столове са обърнати към дъното, още толкова са обърнати към публиката. Другите двама сядат с гръб към публиката и гледат прожектираното. Патетичният сяда зад тях, с лице към публиката, и почва да й разяснява – шосе, шанци, трева, лимузина, Джон и Грета – разяснява филма на истинската публика. В един момент той не издържа, скача: „Стига!” и закрещява монолога си, но сега на онези двамата, които играят фиктивната публика. Хем им крещи, че е измама, хем им пречи да гледат. Те се ядосват, хващат го, принуждават го да седне, като този път всички сядат наобратно, с лице към публиката. Параванът отзад угасва и по мимиките им става ясно, че киноекранът е станал въображаем и се е пренесъл между тях и салона. Обърка ли се?

– Не! Не! Разбирам!

– Условната театрална линия между салон и сцена става киноекран. Тук започва моят финал. Онези запалват цигара, чоплят семки. Влиза чистачката и ги хваща, става суматоха, те се въртят назад, забравят за филма отпред – чистачката прогонва патетичния, на когото са му пробутали цигарата. И като утихва всичко, те се извръщат напред и хоп! – почнали надписите на филма!

– Какви надписи?

– Изтървали му края!... Надписите ще са реални, ще се издигат като завеса, но отдолу нагоре; там ще пише „Вие гледахте спектакъла „Кино” и т.н., нашите имена. Надписите ще скрият сцената от публиката и като се изтърколят, на сцената ще остане само чистачката с метлата и финалната реплика. И край.

Марго дълго седя, зареяла поглед в къщите отсреща.

– Друго не съм ти казал. Преди всяко стихотворение ще има въвеждащи текстове. Колажи от спомени, документи за поетите. Но нестандартни. Ще ги произнася някой ала конферансие, може и аз да съм. Излиза: активните действащи лица са пет. Конферансието, тримата и една жена за финала. А впрочем и за „Градушка”. Там имаше една стопанка, която ръчкаше Ваньо да става. Значи и тя ще има реплики.

– Знаеш ли за какво можеш да използваш паравана в „Градушка”?

– Кажи.

– Една лампа зад него, в контражур, и сенки преминават пред нея – жена с мотика, мъжете…

– Браво, Марго! Аз мислих днеска и друго. Като започне природното описание – нахлуващите облаци – над паравана може да изкараме някакви облаци тип куклен театър.

– Става. Въобще тук параванът би могъл да не е статичен и еднозначен, а многофункционален.

– Обаче – Соломон си чоплеше несъзнателно носа – в такъв случай ни трябва стабилна женска роля – ангажирана не само с финала…

– Но „Опълченците” ще са голяма смехория. Което звучи странно.

– О, не съм ти казал за Димчо… - Горгий й разправи идеята за бутилката, адресат на лирическия герой. – Ще кажат: гавра.

– Защо пък да е гавра? Щом е възможно, нека бъде; това е игра.

Преди да си тръгне, Марго го попита как смята да го поставя; той хубаво искал около студентския празник, но…

– Хубаво, но дали ще успееш…

– Само хора да намеря, ще се метнем здраво…

– Не, имам предвид… Вчера чух, че плъзнали сондажи за студентски стачен комитет. На ухо говореха, щото нещо ректорът…

– Чух за ректора.

– И като гледам какво става… Мисля, че ако има нещо, баш преди коледа ще почне. На теб вдигнаха ли ти наема?

– Да.

– И на мен. Двойно.

– Двойно?

– Двойно. Бе не е добре. С тези пари миналата година цяло палто си купих, сега и едни ръкавици не мога. Комунистите държат телевизията, но частните радиостанции и някои вестници са отпушили тапата и няма да се размине този път.

– Не знам. Аз вестници не чета. Значи ти хареса спектакълът?

– Много! Ще помогна с каквото мога… Мони – каза му тя, изправяйки се и с широка усмивка, - много се колебах, като идвах. Чел ли си „Москва – Петушки”?

– Не. Напоследък нашумя. Еро…

– Ерофеев. Венедикт. Искаш ли да ти я дам?

– Разбира се.

– Само че – тя извади книгата от чантата – нали няма да се засегнеш от повода да ти я донеса?

– Какъв е поводът?

– Като я прегледаш, ще разбереш. То не е точно работата в повода, но е нетактично от моя страна… Но ей така ми хрумна, като тръгвах, и я взех. А книгата е прекрасна.

Горгий прелистваше книгата, докато тя говореше, и единият край на устната се надигаше:

– Що бе, Марго, много е подходящо.

– Чао.

– Чао. И още веднъж извинявай.

Той я изпрати с благодарно и цъфнало лице, но тя нямаше как да види как още в двора лицето му се сбърчи, как с трепереща брадичка захапа устни и веждите му се извиха в умоляваща дъга. Марго замислено и доволно слизаше надолу, когато от пресечката изскочи една девойка и сякаш нарочно пресече улицата и я заизкачва по нейния тротоар. Срещнаха се, Марго небрежно я изгледа и се спря. „Тая пък какво ме зяпа?”, възкликна наум и продължи. След няколко минути се сети: „Това не беше ли тази…? На Погодин… Телепатката?” Токчетата й изскърцаха. Улицата бе празна и притихнала.