На другата сутрин Соломон се събуди с тежък махмурлук, лежеше кажи-речи болен. Целият предидущ ден не бе ял, вечерта се запиха с Чвор. Надигна се бавно, но въпреки това главата му се завъртя, изгуби представа за неподвижност на стаята и се тръшна обратно. Изохка. Все пак трябваше да яде нещо. С охкане, пъшкане и максимално напрягане седна в леглото. Главата му бе празна, очите плувнали, не можеше да ги вдигне от пода. Оттатък нещо изхлопа, Горгий се огледа за хляб, но освен трохи на масата друго не видя.

– Ще помоля Чвор… - стана и залитна. Чвор го посрещна на своя праг. – Влади – дрезгаво попита Соломон, - имаш ли нещо… за закуска?

– Закуска ли? То мина обяд, man.

– Вчера нищо не съм ял… От онзи ден вечерта досега не съм… тогава последно хапнах…

– От оня ден ли? Снощи се върна с някакъв фалафел…

Дълга пауза. Горгий не издържаше повече и седна на шкафа за обувки.

– Снощи… излизал ли съм?

– О, изхвърча изведнъж, man. Не помниш ли?... Не можах да те спра.

Пак пауза.

– И… къде съм ходил?

– Знам ли… Пак добре, че си се прибрал. Окей, аз излизам. Виж – Чвор посочи стаята си, - вътре има хляб и от вчерашния салам. Чао.

Соломон кимна неопределено, изчака го да излезе и хлътна в стаята му. Седна на масата и се огледа. Бе разхвърляна, мръсотия, чинията от салатата и вилиците не бяха бутани, под масата се търкаляше празно вчерашното шише водка. Като го видя, му се догади, но се насили, посегна към хляба и остатъците шпек и с труд започна да яде.

– Лошо, лошо… - въздишаше с пълна уста. Хлябът лепнеше по устната кухина и не влизаше в гърлото. Пиеше много вода, за да преглътне. – Значи снощи съм излизал…

Соломон опря глава на масата с две ръце и затвори очи. Вчера той бе предложил на Чвор да пият – като го видя него, а не Сибила, изведнъж се въодушеви и му се запразнува. Даже отказа да си поделят парите, а отиде и с половината от последните си пари купи водката.

– Парите… - озърна се Горгий и опирайки се по стените, се върна в стаята си. Потърси панталона, но не го намери. Седна и изпъшка: – Да… Аз не съм го и събличал.

Извади портмонето – нищо, няколко монети. А трябваше да има повече. Саламът оттатък? Сигурно и него е купил. И фалафел…

– Е, браво, Соломоне…

Според разказа на Волдемар Чвор за предната вечер Соломон пристигнал, зарадвал се на срещата и предложил да вземат „едно стъкло” по случай новата учебна година. Чвор не си падаше много по пиенето, но приел, не искал да му „скърши хатъра”. Разбрали се от Горгий пиенето, а салатата от Чвор – той носел от къщи домати, а и някакъв шпек му завили. Хляб купил на идване. Горгий бил в отлично настроение, сам направил салатата… В началото бил доста критично и добронамерено иронично настроен – остро реагирал на някои негови реплики, все от сорта на: „Не бъди фалшив… Това е лошо изказано… Постарай се да бъдеш искрен и точен… Не позирай… Не пресилвай…” В общи линии много леко и остроумно преобръщал неговите разправяници и преценки. С първите чаши очите му станали по-отворени, по-съсредоточени; жестът, с който грабвал чашата, се поразширил и втвърдил – именно грабвал чашата. Чвор се изненадал колко бързо го хванало (обяснено на свой ред с поста през деня) – Соломон скоро отметнал глава и се фокусирал в дадена точка по-продължително, знак за първото замайване; един вид, първото замайване предизвиква „позиране”. Във всеки случай станал по-мек, по-опростяващ, но и доста точен, афористично точен. Този тон сменил предния, саркастичния. Да речем, Чвор подхвърля нещо шаблонно, общо – Горгий го подхващал, разисквал и обобщавал, семпло и с минимум разсейки.

– Нищо не научаваме в училище, man – казал Волдемар по някакъв повод.

– Всъщност, Володя, няма ученик, който да не си е казвал: За какво ми е това училище? Този (или онзи) предмет за какво ще ми послужи в живота, след като интересите ми са другаде?

– Точно! За какво ми е на мен, например, физиката и химията?

– Най-хубавото на училището, Володя, е, че е принудително. То предлага методология за изграждането на интелекта и – добре или зле подредена, добре или зле изпълнявана – тази схема е ползотворна за всяко създаващо се съзнание. Интелектът е балон – колкото повече го надуваш, толкова повече той увеличава обема си, докато не достигне годините, след които вече не трупаш количество, а качество, за да знаеш, че нищо не знаеш.

– Докато се спука. Балонът.

– Е, аналогията води до такъв анекдот, но то е сравнение, тропа, похват. Демек груба асоциативна илюстрация на съждението. Балонът се пука, но това е в периметъра на психиатрията – пукането не е в зависимост от големина на балона (ако забравим сравнението). Всъщност исках да кажа следното: ако не е училището да ти разширява равномерно интелекта, той ще се оформя в една посока, в други ще закърнява и ще представлява някаква модерна инсталация. Ти никога няма да си спомниш формулата на стрихнина и квадратурата на синусоидата, но поне ще имаш представа в каква област са, тоест кого можеш да питаш и в кой отдел в библиотеката да го търсиш. Именно принудата на училището ти дава този кръгозор. Обща култура - ще кажеш, - елементарно… Ами елементарно е. Ето пример от настоящето: Учиш история. Е, би ли могъл да запомниш милионите цифри и факти?

– Да не съм компютър?

– Не можеш. А какво е предимството ти пред мен, който не учи история? Ако ти притрябва някой факт, дата, име, ти ще знаеш къде да го ровиш, понякога коя книга, автор или справочник да разгърнеш или към кой авер да се обърнеш, за да се свърши работата. И поради що? Защото следването ти те принуждава да ги прочетеш, отметнеш, отминеш, запознаеш, опознаеш. Такава е функцията на училището. Затова е безсмислена репликата, която всички сме казвали като ученици: Туй пък за нищо няма да ми послужи! Реплика, на която учителите толкова се чудят как нетрафаретно да отговарят… Не. Фактът, че е преминало през съзнанието ти, означава, че е оставило своите бележки под линия… Не си съвсем сляп.

Чвор подчертаваше, че в началото Горгий сякаш се бил отпушил – подхващал разсъждение, асоциирал го и все не спирал, а подскоците от тема в тема ставали по-резки, по-неуловими за Чвор и му се падало само да слуша.

– Ето – надигал глас Горгий – одеве говорихме за училището и интелекта. Ключовата дума за градежа на интелекта е принуда. Но училището е външната принуда. А каква е вътрешната?

– Нямам ни най-малка представа.

– Всеки от нас наблюдава, мисли и говори, нали така? Но това е колкото присъщо за човека, толкова и трудно за усъвършенстване. Човек се приучва сам на тази канава: наблюдение – мислене – изказване на видяното и помисленото. Училището помага в дефинирането и систематизирането на този триумвират, но не може да замени индивидиума в това отношение. Човек сам гради навици да наблюдава и изказва. Забелязал си каква пропаст може да представлява скоростта и качеството на наблюдаваното и помисленото и тези на изказването. Колкото по-неразвит е този навик у човека (да изказва; нали ми следиш мисълта?), толкова по-шаблонно говори той, или наизуст, или неразвито, или просто тъпо замълчава. А да се приучаваш да изказваш мисълта си е трудоемко дело и осъзнато дело и се решава този навик от ранна възраст. Аз например си спомням навремето как съм си казвал: добре, Соломончо, че го помисли, помисли – хайде сега да обясниш мисълта, да я изкажеш наум като на глас, като за пред хора. И тогава започваха мъките… Нали си забелязал как всеки един от нас употребява често еднакви, собствени, групови, родови или общи, констатации, фрази и прочие? Това е плод както на папагалстването ни, така и на плодовете на собствените ни амбиции да дадем вербална форма на мисълта си…

Колкото по-тежко започвал да диша Соломон, толкова по-нерефлективен ставал, а и повече клонял към изтъкване на себе си, говорене за себе си; имитирал някакви контакти, диалози с други хора; започнали и многозначителните „подсказки” – типичната пиянска склонност към откровеност и намеци за непосредствено вълнувалото го. Дълго не пушел и все възклицавал:

– Да, Володя, въобще не ми се пуши! Все ми е тая дали ще пуша или не!...

Сетне палел цигара от цигара, дори и забравял, че едната е запалена, дими в пепелника – сякаш губел усета, че пуши, и в желанието си да го потвърди палел следващата. Получавал и характерните мигновения – замръзвал в една поза, като с блокирала мисъл, а после се размърдвал като затиснат, затворен в стаята, в салатата, в чашата и инстинктивно поглеждал нивото на течността в бутилката. Само като отивал оттатък, обувайки си чехлите, следвайки навиците си, разсейвайки се с физическото движение – изглеждал нормално, на вид възстановявал статуквото. Донесъл наръч книги и заобяснявал за спектакъла, който искал да постави.

– Знаеш ли, Володя, че в Задунайка Ботев е живял в края на селото, сам, в мрачна къща, отглеждал кукумявки и всякакви гадове… Представи си как са гледали на него, странния учител, съселяните. Или пък при първата среща с турците след слизането в Козлодуй - четата му разполагала само с два коня – той се метнал на единия, вдигнал сабя, ревнал „свобода или смърт” и се засилил към тирана. Тогава единственият военен човек в четата – българин, бил офицер на служба в Русия – изкрещял на някой от четниците да се мята на втория кон и да прибере войводата, че ще го бастисат.

– Хе!

– Това го разправя Захари Стоянов. А можеш ли да си представиш инжекция в зеницата?

– Тррр…

– През тринайста година – знаеш в коя война сме тогава – един баш полковник, ранен на фронта, ослепял, издържал две такива инжекции с надеждата да прогледне. И се отказал след втората. В същото време в болницата, сляп, е и Яворов. На него му бият в зениците трийсет и кусур инжекции, докато се откажат – не помагали. Комитата Яворов не се отказва, братко…

– Цъ, цъ…

– Такива смятам да бъдат въвежданията преди драматизациите. Ще ги чете някой с черен фрак, цилиндър – може и аз да съм, ако не намеря кой.

– А кои ще играят?

– Ти искаш ли да играеш?

– Може, що… Не съм кой знае…

– Не ми трябват артисти! Важното е да не ти пука от сцената!

– Хич не ми пука.

– Не артикулираш добре, но пък имаш силен тембър – ще те разберат.

– А какво ще играя?

– Хайде, наздраве! Ти си първият! Колесницата тръгва по дерето надолу!

– Наздраве.

– Абе тая водка почти свършва, а не се напиваме!

– А – не се! Мен ми се завъртя главата.

– А на мен нищо ми няма, Володя… Какво! Не вярваш ли!

– Вярвам ти, бе.

– Ето, виж, на екс!

– Добре. Кажи за спектакъла.

– Какво говорех? Хм, забравих…

– За инжекции.

– А, да, за Яворов. Няма да ти го разказвам сега, ще прочетеш.

– А тези книги за какво ги домъкна?

– Те са съдържанието на спектакъла. Значи, съдържанието – казвам ти подред – е следното: Започваме с Ботев, „В механата”. Вземи.

– Знам го, знам го… За виното!

– „Тежко, тежко!”, да… То аслъ тежко – Горгий отпи вода и загледа шишето. – После „Опълченците на Шипка”, Вазов.

– Това огромното?!

– Да.

– Е как ще стане?

– Ще ти обясня; ще имаме като декор един параван. След него е Яворов, но още не съм решил с какво… След него е Димчо Дебелянов. Междувпрочем анонсът за Димчо ще започва с един спомен на Елин Пелин, а именно: „Димчо много обичаше да се напива…” Хм.

– Димчо с кое?

– Отгърни още малко… С това.

– „Аз искам да те помня все така”.

– Да.

– Много сапунено.

– Той ще е сам – имам предвид героя – на една пейка и ще се обяснява на една бутилка!

– Върхът.

– Ще ни обвинят в светотатство за тази пародия, но майната им.

– „…и скръбен лик до моя лик склонила” – това за етикета ли е ?

– Да! Опира етикета до бузата си. И прочие! Това е класически пародиен прийом – сменяш адресата и готово.

– Да…

– Да. Наздраве!

– Наздраве, наздраве. А знаеш ли как е „наздраве” на румънски?

– Как?

– Норок.

– Норок!

– Норок… И накрая „Кино” на Вапцаров?

– Да! Сцената ще представлява също киносалон – значи ще се получи двойна проекция: големият салон с истинската публика, пред тях сцената – също салон с публика – и всички вкупом гледат в дъното екран – филма, който ще прожектираме.

– Как?

– Ще видим как! Хайде де, що не пиеш?

– Хаирлия да е!... И колко души ще го играят?

– Трима. Ти си единият, остават още двама. Първият, главният, ще е патетичен, той ще е носещ във „В механата” и „Кино”. Вторият ще бъде пияница – статист във „В механата”, спи на масата; после ще изиграе етюда с бутилката, Димчовото. Остава Вазов и „Опълченците” – за третия. Той ще разказва и едновременно ще играе Вазов – демек как онзи го измисля и т.н. Ще го натаманим, като се захванем.

– Само „Опълченците” ли ще изиграе третият човек?

– Ами да… Що?... Ами да! Точно така!

– Какво?

– Ти можеш да позираш! Ти даже си позьор! Точно така!

– Какво, бе!?

– Ти ще играеш Вазов, Володя! – разкрещя се Соломон. –Представи си се с големи мустаци, достолепен вид…

– Трябва да си обръсна брадата!

– Е, хайде!… За изкуството!...

Волдемар Чвор се колебаеше кога точно Соломон станал безвъзвратно пиян. А и той самият бил подпил с тия наздравици… Постепенно Горгий сменил афористичността с насмешливост, при това глупава; всеки въпрос извеждал като принципен. Реакциите му се позабавили, по-внимателно бодял в салатата и връщал чашата. По едно време се заоглеждал, взел книгите и ги занесъл в стаята си – сякаш предварително си вършел работата. Посягал да си подпре главата на масата; сетне решил, че точно сега е важно здравото мезе и наблегнал на салама. Опънал си краката, някак несигурно ставал да отиде до тоалета, въздишал все по-тежко – като след качване по стълби или копане. Фиксирал понякога шишето, но не наливал или поне не бързал. Наглед бил съсредоточен, неподвижен, но след всяко тежко вдишване гърдите му хлътвали. Чвор не издържал и полегнал на леглото, пуснал телевизора, избърсал очилата. Горгий се повъртял и отишъл в стаята си. После влетял:

– Володя, хайде да пообиколим града!

– Ти добре ли си, к’во?

– Аз излизам!

– Ей, man, пияни сме. Послушай ме, лягай. Утре ще обиколим.

– Аз ли съм пиян? Мислех, ч-че… хлъц… одеве най-приятелската…

– Разбира се, че приятелската – Чвор говорел тихо, фъфлейки. – Послушай ме…

И Соломон изскочил навън, като едва не се пребил още на прага – и с безпрестанно хълцане. Марго, която го видяла същата вечер, бе категорична, че бил толкова пиян, не приличал на себе си, залитал по Централна, хората го заобикаляли. Пред една спирка паднал и седнал на пейката. Марго решила да му се обади. Познал я и изведнъж живнал, скочил, тя го подхванала да не залита и завървели. Говорил някакви безсмислици:

– Пита ли се някой… защо активната възраст за еман… еманципирани престъпления като наркотици, рекет, бомби… оръжия и всякакви… са между тийнейджърската и христовата възраст? Плюс минус… години… А иначе се отрича възможността за политическа градивност в тази възраст!... Имам предвид, да речем, парламент, правителство, високи постове в службата… Вярно, опит… но енергията… енергията изфирясва. Един харчи, друг храчи. Това е истината… Американците… американците са новата ерес… така деформират съзнанията си чрез псевдокултурата, която създават… имам чувството… ако се надигнат отдолу низините, ще настане такова мародерство… обезобразяване… невиждани, непредполагани… Те даже и в душата си не умеят да се ровят… а се прехранват със Зиг-г… Зигизмунд Фройд! Един размазан Джон целува страстно Грета. Къде е тука нашата съдба?! Вечер… Леглото тясно… Хайде да ядем фалафел! Яде ли ти се фалафел?

Марго искала да го отведе у тях, но той се дръпнал и хукнал за фалафел. Тя се скрила, станало й неудобно; но и не можела да го оставя да си троши главата. След малко той изскочил с два фалафела, засилил се по стълбите и като не можел да спре – за да не падне на уличното платно – треснал се в уличната лампа. Единият фалафел безвъзвратно изхвърчал. Той взел да псува. Марго дори се стреснала – знаела, че той псува, но не предполагала, че е възможно така и толкова да се псува. „Абе то само по това да не приличаше на себе си…” - въздишаше тя. Не стига грозната картинка, ами и от заведението се надигнали заплашителни гласове, бодигардът излязъл на вратата – тогава Марго смело и намахано (тя си беше и такава) предупредила с жест бодигарда и го отвела.

– Моля те! Моля те, Мони! – викала му тя, когато той понечвал да се върне обратно, псувайки до премала. – Моля те, миличък! Хайде… Това не си ти, миличък. Направо не си ти!

Друг, освен родната му майка, едва ли му е казвал „миличък”, мислим ние; но кой да го чуе това миличък? Погледът му бил празен, стъклен; профъфлял по нещо неразбираемо и дълго стоял в двора на квартирата си, залитайки и здраво стискайки нагризания фалафел.