Тя се отдалечаваше, Соломон бе впил очи в тялото й и усети силното желание, което го обзема, като някаква грубост. Грубостта се пренесе в слабините му, напрегна го – забрави и зъби, и всичко. С такава страст го притегли към себе си невисоката, отдалечаваща се фигура на Елиза Карзай, добре очертаната й талия и заобленият, примамващ го ханш, че му се прищя неистово да хукне след нея, да я пипне, да я събори. Ханшът й се люлееше пред озъбените му очи, косата й бе на кок и оголваше тънка шия, бяла шия… тя се бе скрила вече, но той не изтриваше запечатания й гръб от съзнанието си, панталоните му силно се издуха и той внезапно се извъртя и побегна. Шмугна се в една уличка и там допря ръка в челото, прекара я по бузата си – ръката, с която се бе сбогувал с нея, която още не бе затварял в юмрук и за която силно се надяваше да носи все още късче от допира. Седна на бордюра и се преви. Очакваше силата на привличането да спадне, но не се получаваше и той реши, че това е страст. След пет минути реши, че това са нерви. След като чувството го отпусна, Горгий, омекнал, несигурен в стъпките си, продължи. Огледа се, инстинктивно очите му търсеха задниците на минаващите момичета, кокореше се след всяка и си въобразяваше, че във всяка се крие задникът на Елиза. Поокопити се малко, даже се пошегува на глас:

– Сега остава да хлътнеш и в омъжена жена и ще я втасаме.

„Посред цялата безперспективност вземи, че добави и тази и… край, ще ме е страх да се прибера в квартирата.” Погледна часовника си. Наближаваше три. Това отново и страшно го учуди. „Днес не мога да осъзная времето. Одеве течеше бързо, сега…” Толкова работи се изредиха от сутринта, а едва минаваше три. И все пак бе успял да каже на някого… на Елиза Карзай… за „Кино” – първият човек, на когото казваше. Приемаше го като някакво отпушване, счупване на стомната. При Софроз ходи, за да му каже – и нищо. Цяла седмица с колегите в университета се мота – нищо. Какво го възпираше? Какво го караше да се отдръпва като опарен от медуза? „И как можах да се скарам със Софа! Аз вече не мога да си владея мнителността. Всичко е от самотата, Соломоне.” В тези минути на следобеда, макар и за кратко, се осъзна, съумя да се погледне отстрани. „Какво става? Голяма работа, че няма пари. Няма да умра, я. Вкъщи сигурно са притеснени от моето обаждане. Какво като не ми се е случвало да бъда в такава безизходица – без пари, без срокове, без преценка и планиране; и този зъб отгоре на всичко. Да взема да ида на зъболекар. Ако се щурам по улиците, изпадам в разни екстази – кой ще се погрижи за мен? Трябва да си подредя главата, въпреки неяснотите…” Това, което винаги убиваше Горгий, бе неяснотата, липсата на план за непосредственото, близкото, че и по-далечно бъдеще. Ако нещо разрушеше плановете му, представите за грядущото, той изпадаше във вакуум, дезориентиран като в тъмна стая, и всичко, което му се случваше, възприемаше именно като движение опипом. „Точно така. Цял ден се движа опипом…” А ако бе научил сутринта в пощата, че ще получи пари днес, вдругиден, точно след седмица – важното е да е точно – денят му щеше да върви иначе, съзнанието – къде по-подредено… Мъчеше се да си припомни разговора със Софа, но единствено му отекваха последните му думи: „Ама защо се обиди?” Не можеше да се сети точно в кой момент се бе обидил. Софроз го цитирал – голяма работа! Вярно, не го е очаквал, но какво друго да очаква от манията на Софроз Житогега? А като му каза „маниащина”, онзи се намръщи. Това ясно изпъкна пред Соломон Горгий. И му стана гузно. „Всъщност се обидих от себе си и за компенсация виж какво… Ето, главата ми се избистря.”

Тръгна привидно успокоен към Софроз с намерение да му се извини, ако се е засегнал дълбоко… пък и въобще да му се извини… и дори да му иска пари за зъболекар. Прищя му се да се извини и на някой друг. Вървеше и въртеше глава подир всяка по-наточена жена, с която се разминаваше.

Звънеше, но от квартирата на Софроз не излизаше никакъв звук. Чу някой да свири с уста мотив от Пърпъл, обърна се. На ъгъла стоеше Погодин Дъждовежд и бурно му махаше.

– Ела, ела – чу да му казва Пого, доближавайки го. – Не влизай сега.

От това „сега” Соломон изведнъж се разтрепери. Изгледа косо Погодин и бързо тръгна нагоре по улицата.

– Герги – извика му онзи и хукна след него. – Герги? Чакай бе, чловяк.

– Защо да не влизам… сега – Горгий спря, каза го извънредно тихо.

– Просто така ми дойде. Нищо не предвиждам. Всъщност Софроз го няма… И аз го търсех…

– Хем си го търсел, хем да не влизам… сега – прекъсна го пак тихо Горгий. – Вие мен за тъпак ли ме вземате? За голям тъпак? – гласът му изтъня.

– Ела – спокойно отвърна Погодин. – Да идем някъде.

– Не.

– Добре.

Горгий мълчеше, навел глава. Ала се отпусна, подпря се на оградата и открито погледна събеседника си.

– Ти как смяташ, Пого? Глупост ли е утопията или не е?

– Знам ли… Доколкото един сън, една мечта може да е глупост.

– А един сън може да е голяма глупост! И мечтата понякога.

– Може… Щом – продължи Погодин – за утопия има отделна дума и тя не е „глупост”, тогава може и да не е.

– Това логика ли е или заглавичкане?... А логиката не е ли утопия?

– Тоест и тя глупост? Може. Абстракциите са спекулация, а спекулациите се доказват и после оборват. Динамични са.

Горгий кимна и закрачи нагоре. Пого го последва.

– А според мене, Пого, всеки трябва да запазва сънищата си за себе си, трябва да сдържа утопиите си и да не ги навира в очите на другите… Иначе се получава като резултат болшевизъм.

– Няма какво да кажа… И все пак е нормално човек да подири разтълкуване на сънищата си. И тогава няма как да не ги сподели.

– Що си играем на подтекст? Кажи каквото имаш да казваш.

– Нищо нямам да казвам – вдигна рамене Погодин.

– И ти вдигаш рамене… Добре. Аз ще кажа. Положително, да търсиш таланта си, е странност. Положително, за някои – вдъхновена и вдъхновяваща странност. Първо. Талантът е утопия. Какво значи всеки да си намери таланта? Нищо не значи. Значи човек да е свободен. А човек не е свободен. Напротив, човек се чувства толкова по-свободен, колкото пò е ограничен. За да направиш салата, трябва да се ограничиш с продуктите, които имаш. Само така претендираш да си самостоятелен. Ако хванеш рецептурника или потърсиш разнообразието на сезона или магазините, губиш самостоятелността си. Губиш и претенциите си. За да претендираш за свобода, трябва да си ограничен в рамките на дадени обстоятелства.

– Обстоятелствата са произволни.

– Да, и затова свободата няма дефиниция… Впрочем аз говоря излишни работи; всъщност повърхностно и объркано.

– Защо да е излишно? – надигна пак рамене Пого.

– Моля те… само не повдигай рамене – просъска Соломон.

– Ехе – опита се онзи да го тупне по рамото. – Еми ето и ограничение. Това, че вдигам рамене, е мой навик, несъзнателно изпълняван жест, каквото и да значи това. А как задава рамка и… ограничава нашия разговор, а? А! Ето – и ти повдигаш рамене, Герги!

– Весело ли ти е? – мрачно попита Горгий и наведе изчаквателно глава.

– Добре бе, Герги, от какво си така мнителен? Не сме се виждали от месеци.

– Такъв съм.

– Такъв си, ама това не е обичайното ниво за твоя характер – запъна се на последната дума Погодин Дъждовежд; Горгий затрепери отново.

– Ама как така ще се ровите в характера ми, бе, Погодине!? От какъв зор?! Гонете си Михаля, записвайте си спомените, разглеждайте света и обитателите му… изобщо живейте си по вашему, с каквито щете мании… но да се ровиш в чуждия характер, е гадория… Знаеш ли какво предизвиква това? Сърцебиене.

– Знам.

– И защо го правите? – някак умолително го каза Соломон и от това съвсем го стегна гърлото. Той стисна устни и задиша тежко.

– Не го правим, Монка! Не се озлобявай! Въобразяваш си!

Горгий кимаше.

– Защо така разговаряме, Монка? Каквито и да са ни характерите, у тебе сега избива излишна, прекомерна мнителност, а трябва да се успокоиш – изпаднал си… Както и да е, но така ще стигнеш до автоневроза.

– Всяка невроза е автоневроза.

– Друго имах предвид, не афоризъм; карай, така се изразих. Хайде, нека го наречем авторска невроза. Не, не ми е до каламбури, тежко ми е да те гледам така, Монка! Е, ти си си такъв, саможивец, самоизолационист, при това с тежка, дебела гордост… Не, не се ровя в душата ти! Просто така мисля, защо да не го мисля? А мисля, че това са отлични качества, само не трябва да…

– Защо ми викаш „Монка”?

– А как да ти викам? Това ти е името. Другото е ординерното ми обръщение към теб…

– Значи съм окончателно в неординерно…

– Ето! Не трябваше да казвам ординерно… Ами дори само това, че те боли зъб – ординерно ли е?

– Аха. С този, когото търсеше, Софроз… само докато го търсиш, вече сте ме обсъдили, а какво ли ще е, като го намериш!

– Стига.

– Какво стига! Не е ли истина! Кажи, ти си честен уж човек!

– Виж си лицето, подуто е.

– А-а, подут съм!... Не е ли истина, отговори ми!

– Разбира се. Истина е. Говорихме и затова говорим сега. А Софа действително не е у тях – отиде да търси зъболекар.

Соломон усети как нещо отвътре този път се надигна ужасно, усети как плачът у него внезапно се надигна и направи неистово усилие да го сподави. Няколко сълзи избиха, той сгърчи лице, присви очи, за да не излязат, и като се изправи, разтресе силно глава. Погодин стоеше тъжен, превъзбуден и гледаше встрани.

– Съвсем друг разговор си представях, Монка – смънка Пого Дъждовежд. – Гледах те с такова удоволствие в парка… с онази жена с детето… Ето, ти сега ще кажеш: следил ме е. Не те следих – търсих те. Иди на зъболекар… или там… както намериш за добре…

– Тогава сигурно знаеш – дрезгаво, но спокойно каза Соломон, - че сутринта ходих и в библиотеката.

– Не знам. Откъде да знам? – поклати глава на себе си Пого. И стреснато отправи очи към него да не би да е забелязал поклащането.

– И знаеш ли – ходих, а се скарах с библиотекарките. Не успях и там да осъществя… - гласът му изчезна, но той напрегна докрай волята си и довърши равно: - Да осъществя контакт.

И тръгна нагоре; зави в първата пряка. Погодин Дъждовежд не посмя да го последва; въздъхна и заслиза надолу.

Горгий почти тичаше. Не издържа и в края на пресечката се разрева. Затича още по-силно. Така, ридаещ и облян в сълзи, избягвайки големите улици, стигна до алеите закъм панорамата. Там, дишащ шумно от дългото бягане, се смъкна на колене в храстите и остави сълзите да текат в треволяка. Поемаше си въздух със спазъм. Чувстваше се така обиден от всичко, така развенчан, толкова изоставен, но си помисли и че сега навярно сълзите ще го облекчат. Поизбърса се, хукна по пустата алея с едри крачки и вместо облекчение, успокоение, обзе го силна възбуда, желание да страда. Колко бе сам, възклицаваше и се оглеждаше; природата е истински наркотик за самотниците – привлича, разтваря обятия и ги стиска в желание да не ги пусне отново никога, да ги принуди да забравят себеподобните. И какво като живее? В такива моменти човек е по-добре да умре. Но да умре така, че да може да се види като умрял. Да види как го търсят, как го намират, да се види в ковчега. И всички ще плачат, така ще плачат. Само така ще разберат какво са загубили, какво е да те няма от няколко часа, от няколко дни. Ще се обадят у тях, у дома, ще вдигне баща му и ще загуби и ума, и дума. Ще скубе коси как да каже сега… как е възможно да се каже такова нещо на майката. Роднините ще разберат, сестрите и братята ще разберат – ще научат, ще разберат – но майката няма да разбере, тя не може да разбере. Най-добрият, ще реве, най-умният, най-златният. Синко, ще реве. (Ревеше и Соломон и вече физически започваше да чувства облекчение.) Какво ще правим сега без него? Какво ще правите ли? Ами същото като досега. Ще ходите на работа, ще ядете и пиете, птичките ще пеят, слънцето ще залязва, панорамата ще си е панорамата. Това е то, смъртта е утопия. Тя нищо не значи за света, за белите му дробове, които не умеят да не дишат, щом са живи. И само часовникът ще протраква и като го погледнеш, ще си кажеш: „А него го няма от няколко часа.” И там, над гроба, като го зариват, не, по-добре като те оплакват – като хлопнат капака, как ще ги наблюдаваш…? И наистина – винаги си представяме собствената си смърт с отворен капак! Щом хвърлят първите лопати пръст върху ковчега и край – мечтанието спира, това вече не е нашата смърт, не е нашата утопия. И там, над ковчега, ще се намери някой, сигурно баща му, тежко да каже: „Не се погрижихме.” (Нова вълна от сълзи заля лицето му.) „Не се погрижихме!”, ще каже. И Пого ще е там, и Софроз – ето, те са се погрижили, отишли са за зъболекар, но е било късно. Късно… Защо няма кой да се погрижи за него! Елиза Карзай с такава любов говореше на дъщеричката си, сигурно и на съпруга си… А на него кой ще му говори така? Кой ще му обърне внимание, ще му дойде някога на гости? За какво е тръгнал пиеси да прави, родното да осмисля, хората да подбужда – като никой не би го потърсил. А на погребението всички ще дойдат, да, и Карзай може да придружи жена си – пред скръстените му ръце с оттекла се кръв всички ще дойдат в доказателство, че са го забелязали, че не е живял скрит. А приживе? А какво ще стане приживе?

Вратата на къщата бе отворена, виждаше се да зее и вратата на съквартирантската стая – някой проветряваше. Горгий потръпна, затвори очи и се помоли: „Само да не е Сибила, господи.” Бутна портата.