Излезе на чист въздух; вече цялата глава го болеше.

– Какво става? – отвори му Софроз, след като Горгий почука няколко пъти. – Звънецът не работи ли?

Софроз Житогега натисна звънеца. Чу се ясен звън. Той пак погледна Соломон, очите му му се сториха мътни.

– Какво ти е?

– Нищо. Може ли да вляза.

– Има си хас!

Вътре Горгий седна и се взря в картата на стената. Софроз поразтреби.

– Чечита тук ли е?

– Чечита? – учуди се Софа. – Чечита си нае квартира, не си ли спом…

– О, вярно…

– Братчедът се появи, Монка.

Соломон не реагира.

– И знаеш ли, бил общ работник, позаякнал. Представи си, направи пред мен петдесет лицеви опори! Ей тук, на килима.

– Боли ме зъб.

– Да ти кажа, и на мен ми се видя нещо крива физиономията ти. Щом се е подуло, трябва веднага на зъболекар… Познавах един – продължи Софа, - който не ходеше на зъболекар. Иван май се казваше. Ама де що има зъб – дупка. Гангрени почти правеше, главата му през ден подута – но не ходеше. Не знам как я мислеше. А беше интелигентно момче, сам повтаряше, че от зъби се умира – такъв един патологичен случай; съседи бяхме за кратко. Взимаш ли нещо?

– Какво нещо?

– Течен аналгин, аолин, нещо против болката.

– Не съм се сещал. За първи път ми се случва.

– Вземи нещо, не се мъчи. Макар че то е кофти работа – отпуска те за даден период, политаш едва ли не от изпарилата се болка, толкова леко и жизнено ти става – а сетне те удря с чук по опорната точка, мъките се връщат.

– Сега нямам пари.

– Аз ще ти дам. Искаш ли?

– Не.

– Е хайде сега… - той бръкна в джоба.

– Не искам – озъби му се Соломон и пак се взря в картата. Беше от тенденциозните карти, даващи България в най-големите й исторически граници. – Преди имаше по-актуална карта.

– Взех я лятото – засмя се Софроз. – Не че нещо ме топлят предишните граници, но…

– Ректорът промени ли декларацията?

– Знам ли го? Ти не ходиш ли в университета?

– Ходя.

– А аз от седмица не ходя. Реших да остана да си подредя спомените от лятото – той пак се захили с едрите си зъби.

Горгий присви очи и го прихвана с поглед.

– Пак натрупах сума ти бележчици и съм наумил следното – не да ги преписвам в архива, а направо да ги лепя. Затова вече изписвам само едната страна. Какво има?

Горгий не отлепяше очи от него, леко изви устна.

– А, Монка. Хрумна ми да направя анкета. Така и така сетне ще записвам, та да мога да сравня с предварителните намерения.

– Каква анкета?

– Анкета за близкото бъдеще. Момент – той потъна в листите на масата. – Ето. Само за студенти е. Само три въпроса. „Какво очаквате да се случи до нова година?” „Ако има стачка или друга форма на протест, ще участвате ли и как си представяте своето участие?” И трето. „Ако се стигне до окупация на университета, опишете въображаем епизод от живота вътре.” Как ти се струва?

– Умно.

– Засега само братчедът е откликнал. То впрочем той ми даде идеята! Ха-ха!

– А ти как виждаш своето участие?

– Аз съм летописец! Впрочем не мисля, че нещо ще се случи. А Пого си се представи като обозна връзка – тайно ще снабдява залостилите се с храна и новини.

– Братчед ти не е студент.

– Е, негова бе идеята и затова за него направих изключение! Ха-ха-ха! А тебе те вижда като водач на една от кулите и комисар в стачния съвет.

– Комисар?

– Да, ленински звучи, но нали си казвал: да бъдем болшевици.

– Какво? – Соломон Горгий се надигна и отклони за миг поглед от събеседника си.

– Да… - смути се сякаш Софроз Житогега, но побърза да бръкне в шкафа. – Ей сега ще ти цитирам… и датата дори…

– Не съм казвал – остро настоя Горгий.

– Казвал си пред братчеда…

– Софрозе! Тази твоя маниащина да си спомняш и да записваш спомените, не мислиш ли, че е ровичкане в чуждия живот?

– Маниащина? – Софа се намръщи.

– Балзаковска мания. Да оставим настрана какво право е имал Погодин да ти казва. Въпросът е какво право си имал ти да го запишеш в… архива си?

– Защо? Интересно ми е.

– Какво ти е интересно! – избухна внезапно Горгий. – Вие какво? Ровите се в душата ми ли? Да го помните, е едно, а да го запишете, е полицейщина, е… доносничество един вид… не мислиш ли? Досие ли ми правите?

– Кои ние бе, Монка?

– Досие ли ми правите! И пред кого ще послужи? Да описваш някого на хартия значи нехигиенично да бърникаш живота му! Не… мислиш ли? С какво право изкарваш на показ интимните ми излияния!?

Софроз си бе смъкнал очилата, бавно ги бършеше и късогледо се взираше в Соломон. А Горгий нервно извади носна кърпа и се изсекна силно, клатейки глава:

– Ти сигурно си мислиш: аз за себе си записвам, какви са тия конспирации в главата на Монката; ама аз ще ти кажа следното, Софа: почнеш ли да записваш друг, освен себе си, почваш да го нищиш, изкарваш го на публичен показ, правиш го достояние и обект за оценка и характеристика, а това е все едно да му плюеш в лицето независимо с добро или с лошо чувство! Разбираш ли?

Софа надигна рамене:

– Ами че аз винаги така записвам. Всичко интересно.

– Аха! Значи ти е все тая какво имам предвид. И някой ден със спомените си ако излишно обидиш някого, пак ще ти е все тая. Било ти е интересно!

– Ама защо така се обиди? – надигна пак рамене Софроз, но през това време Горгий трясна вратата; Софроз извика след него: - Ама какво обидно има? Да не си измислям?... Казал бил: болшевици – той изплющя с тетрадката по масата. – Ами добре, че си се сетил да го кажеш! – зарови ръка в косата си, но се върна на масата, разтвори тетрадката и грабна химикала.

„Летописец! – пушеше нервно Соломон Горгий и почти тичаше по тесните улички. – Съвсем се е вманиачил! Но как така ще ме описва той мене, ще ми прави характеристика! Погодин му бил казал! Че той Пого всичко ли му разказва като… стар ерген на стара майка! Братчеди - братчеди, ама и фиктивни братя да бяха, пак е прекалено! Какво право има той да ми рови в характера? Аз ровя ли се в техните? Романисти!... Приятели сме, ама така ли се пощят приятелите? Познатите се пощят, роднините се пощят, съпрузите се пощят – а приятелите се разделят. Приятелството е удоволствие, започне ли да търси какво има под ноктите – преминало е границите на удоволствието: няма приятелство. Пари ще ми дава! Не ти ща парите! После ще седне и надраска: На тази дата му дадох толкова.”

Соломон рязко спря и се обърна. „Ами че той сигурно и сега драще по листчетата, а после ще ги плюнчи да ги лепи!...” Хукна обратно. Озлоблението му изби като пот на челото. „И какво искаше да каже с този патологичен случай за неговия съсед? Че аз разбирам характера си, но не искам да го променям – така ли? Че и аз съм патологичен случай! А това да си извел спомените и, както се вижда, чуждите спомени като основа и смисъл на живота, не е патологичен морален случай? Господи, Соломоне, спри се!”

Спря се и мислите му неочаквано проблеснаха в друга посока. Представи си Иван Вазов в такъв предиобед, тих, отмарящ, отпуснат предиобед, седнал в кафене, тротоарно кафене, на малка маса, да си пие кафето и прочете вестниците. И чете, а мустакът му все по-нервно потрепва, с рязкост разтваря (или разрязва?) поредната страница, а веждите му се събрали и очите се втренчили, не премигват. И кафето му изстива. На няколко пъти мърда беззвучно устни; накрая захлупва вестника и прегърбен, накокошинен, продумва:

– Нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни… Нека ни отрича историята, века… - Вазов разгръща вестника, припомня си и тръска глава: - Нека е трагично името ни, нека спомен люти от дни на позор… - затваря внимателно вестника и го обръща на масата. – Нека таз свобода да ни бъде дар! Нека.

Затваря очи, а сетне изправя гръб, обляга се тежко на стола, едната ръка върху бастона, другата върху масата; вдига профил, за да засияе с цялата си представителна балканска осанка:

– Но ний знаем, че в нашето недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупква нашите гърди…

Келнерът е дошъл до него, с престилката, чинно и превито стърчи, чака; Вазов го забелязва, хвърля монета върху вестника, маха пренебрежително към недопитото кафе и издига очи, и продължава, докато не смие срама и не строши клеветата в задочния си спор с вестниците.

Соломон отвори очи. От дългото стискане светлината излезе нереална, блуждаеща, а блуждаеха и очите му, но не и въображението му: то бе открило началото на „Опълченците на Шипка”. Всъщност в този момент Горгий окончателно установи коя творба ще представя Иван Вазов, коя ще е втора в спектакъла – а именно последната ода от „Епопея на забравените”.

– Вземи, вземи – тикаше му в ръцете някой някаква брошурка. Соломон гледаше момчето пред себе си и не можеше да го познае. – Не ме ли помниш? Тонката, Антон. На Джеймса от групата.

– Ах, да – въздъхна Горгий и го разпозна. – Какво правиш?

– Тук с едни съмишленици правим една работа… Ще прочетеш.

– А с училище… какво стана?

– Охо – махна Тонката, - свърши училището…

– В казармата не са те взели?

– Аз няма да ходя в казарма.

– Защо?

– Не желая. Аз съм пацифист.

Соломон въртеше листчето в ръце, но не можеше да се съсредоточи:

– А това какво е?

– Бъдещето! Ще прочетеш.

Горгий прочете:

„Екологичен фонд

УНИВЕРСУМ

представител

на

Energy Molecular Quality Technology

Corporation

Екологична научно-изследователска организация

за конкретни проекти и тяхното приложение

Scientific Institute

For

New Technologies And Projects”

– За първи път чувам.

– Това е съвсем нова организация, наскоро я учредихме.

– Българска?

– Да, в нашия град се е родила идеята. И Джеймса е член!

– Колко души са?

– Засега сме няколко – Мати, главният, аз, Джеймса и още няколко. Сега набираме членове.

Соломон Горгий започна да проумява. Повъртя отново брошурката, хвърли поглед на тийнейджърското лице на Тонката, попита:

– Джеймса къде е?

– Сега отивам при него. Ела, ако желаеш, ще обсъждаме фонда. Може би и Мати, главният, е сега там.

Тръгнаха, Горгий прибра листчето в джоба. По Централна Тонката се поспираше, подаваше диплянката, шушнеше на обектите си – те бяха все едни чорлави, с провиснали дрехи персони. Соломон не се смущаваше да чака отстрани. Нещо го теглеше към парка и той накара момчето да минат оттам – можел да проагитира още някого… Горгий трескаво се взираше в алеите, пейките, следеше майките с колички. Като отминаха парка, той изведнъж заряза спътника си:

– Отивай. Аз сега не мога.

И се върна на алеите, запали цигара и зае позиция. Чакаше вече три-четвърти час, когато му се стори, че вижда най-сетне… Да, Елиза Карзай приближаваше по съседната алея, държеше за ръка дъщеричката си, пускаше я от време на време да погони топката. Детето падаше, но се смееше и нещо гугукаше. Тя го бе забелязала, на два пъти го загледа усмихнато. Пък и идваха към него. Той хвърли поредната цигара.

– Вече ходим без количка в парка – подаде му ръка Елиза. – Вярно, бързо се уморяваме и се носим на ръце.

Горгий клекна и лицето му грейна. Той взе дребно камъче и го показа на детето:

– Това какво е? Знаеш ли?

Елеонора погледна майка си и взе камъчето от ръката му.

– Кажи, майче, нали знаеш?

– Мамиче – избълбука устичката.

– Да, мамо, камъче.

– А знаеш ли – Соломон посочи на детето паметника зад себе си, - че този чичко е направен от много такива камъчета?

Елеонора примигваше, а сетне вдигна ръка към него и произнесе:

– Мамо… титко…

– Да, мамо, това е чичко.

Соломон се изправи и с притъпена усмивка не знаеше де да си дене ръцете.

– Как минаха изпитите при съпруга ми? – гласът на Елиза бе ясен, звънък, толкова приятно се впиваше в Соломоновия слух, че той забрави да отговори.

– Хубаво е времето – каза, - добре, че сте излезли в парка… Изпитите ли? Нормално. Сега се записах за СИД при съпруга ви.

– Какво беше това?

– Свободно избираема дисциплина. Извън задължителната програма.

– А, да. Тимофей цялото лято писа, но нещо не беше доволен и мисля, че смени темата.

Горгий кимна и пак клекна пред момиченцето.

– А как се казваш?

– Кажи, майче, как се казваш?... Нора?

– Нола – прошепна детето; ритна топката, Горгий светкавично я засече и й я подаде. Детето се засмя с пълен глас. Отдолу Горгий виждаше тънките крака на Елиза Карзай, обути в леки кецове, полата малко над коленете, и нещо го жегна – бързо се изправи.

– А знаете ли? – гледаха го ясните очи на младата майка; Горгий се опита да им убегне, но изведнъж се вцепени и потъна в тях. – Четох наскоро в едно руско списание за Есенин. Нали си спомняте предната ни среща? Списанието беше женско, модно и всъщност ставаше въпрос за жените на Есенин. Там имаше неща, които вие не казахте.

– Така ли? Значи не ги знам. И какво – бихте ли си спомнили!

– Не, аз помня само, че жените около него все свършват трагично. Имало е една жена, с която той не се обвързва, но която го е обичала изключително. Не помня името, но вие тогава не я споменахте. Тя се самоубива година след смъртта на Есенин и оставя предсмъртна бележка.

(Отклоняваме се за миг, защото разполагаме и можем да цитираме предсмъртната бележка. Соломон Горгий я беше издирил (преводът е негов). Жената се казвала Галина Бениславская и определят бележката й като не съвсем ясна. Тя се застреляла на гроба на поета:

„Самоубих се тук, макар да знам: след това още повече ще клеветят Есенин. Но и на него, и на мен ще ни е безразлично. В този гроб е всичко най-скъпо за мен…

Ако след изстрела финският нож бъде забоден в могилата – значи и тогава дори не съм съжалявала.

Ако ми е било мъчно – ще го захвърля надалеч.

Първият – засечка…”

В забележка отдолу Горгий е записал цитат от Есениново стихотворение (не знаем кое):

И тебе в вечернем синем мраке

Часто видится одно и то ж:

Будто кто-то мне в кабацкой драке

Саданул под сердце финский нож. –

преведено така:

Вечер, мракът синкав щом запада,

тебе ти се види все едно:

някой сякаш във кръчмарска свада

в мен забил е финският си нож.

Затварям скобата.)

– А знаете ли, че Айседора Дънкан е загубила децата си? – попита Елиза.

– Да, каретата им пада от мост, мисля, че в Париж…

– Точно така беше! Децата си изгубила, Есенин след това и колко нелепо и зловещо умира! На слизане червеният й шал се оплел в колелото на автомобила, той потеглил и тя се удушила.

– Децата с карета, тя – от автомобил. Техническият прогрес не отменя предначертаното… - смънка Соломон.

– А друга една жена, тази, която го е заплашвала със съд…

– Зинаида Райх. Това е първата му жена.

– Именно, първата му жена била намерена десетина-дванайсет години след неговата смърт зверски убита в квартирата си.

– Тоест около 1937 година. Хм, логично…

– Моля? Не ви разбрах?

– Извинете, че ви задържам – усмихна се Горгий. – Обяд мина, сигурно бързате да се приберете…

– Ами ние се прибираме. Нали, майче? Сега ще спинкаш. Тя изяде пюрето си ей там, на пейката – обърна се Елиза към него и пак му подаде ръка. От допира лицето на Горгий се изопна и ръката си остави така, разтворена.

– Довиждане, госпожо Карзай. Впрочем аз готвя един спектакъл.

– Така ли? – тя се обърна и внимателно го погледна.

– Да. Ще се казва „Кино”. Едни стихотворения на класиците. Нищо – той я подкани с жест, - вървете, може пък да се случи да ви разкажа… а най-добре ще е направо да дойдете на спектакъла.

Тя дори се върна.

– Непременно ще дойда. Кога?

– О, не знам, аз не знам и дали ще успея да накарам моите хора… ако стане, ще разберете. Ако трябва, ще ви поканя чрез съпруга ви – макар че ще е много неудобно и неловко, де…

– Непременно му кажете, ако стане. И трябва да стане! Довиждане.