Хазяинът дойде след седмица, вторник, в седем и половина сутринта, тропайки господарски на входната врата, и завари само един квартирант – Соломон Горгий.

– Другите няма ли ги? – каза и се пльосна на стола. Беше с обръсната глава, около четиридесетте, с криви очи и дебели устни.

– Сам съм – отвърна Соломон. – Други няма.

– Как? Да не са напуснали, без да ме уведомят? Ще ги спукам.

– Трябва да дойдат.

– Добре. Слушай сега, Горгиев. Вдигам наема. Със задна дата – от първи октомври. Възражения? Мълчиш. Добре. Виждате сами какво е положението, децата няма с какво да храним – ти се моли онези горе да се оправят, но както вървят работите, до нова година може да се виждаме още няколко пъти… Ти какво, спиш ли още? Няма как, мой човек, бизнес, по друго време не мога да идвам, вечер си пия ракията, а вас, студентите, вечер никакви ви няма. Добре. Друго да кажете?

– В момента нямам никакви пари.

– Това е ясно. Добавката ще изчакам до края на месеца. Но от другия – цялата нова сума. Знаеш – до седмо число на месеца. Иначе ви спирам тока. Чисти сметки – добър хазяин. А имайте предвид, че и токът скочи, ще рече, и консумативите ще скочат. Добре. Нещо друго да кажеш? Тръгвам.

С огромно нежелание и с все още замаяна от рязкото събуждане глава Горгий се завлече към пощата. Хазяинът го събуди точно посред разгръщащия се скандал – присъни му се, че е в стаята си у дома, всички са на работа и той се чуди откъде да намери пари; излиза в коридора, а там майка му – приготвя се за работа; тя го изглежда, понечва да го подмине, той я хваща за ръката, а тя право в лицето му: „Какво искаш? Няма пари.” А лицето й огромно, изострено, струва му се по-близо до неговото, отколкото е в действителност. Тя излиза, щраква вратата. Той хуква след нея, натиска бравата – заключено. Къде са ключовете? Тича в стаята си; тича в килера; рови по джобовете. Тича пак към стаята и в коридора до телефона вижда ключовете. Грабва ги; телефонът звъни; ключовете не стават – нито един не става. Той тича към спирката; десетки гърбове, настига един, хваща го за ръката – не е майка му. Леличка го зяпа стреснато. Малко по-напред е майка му. Побутва я по рамото, тя се обръща и той изстрелва: „Добре де, а парите от читалището кога ще дойдат!” Майка му мълчи и намества чантата на рамото. „Как може! Бачкам, а парите не мога да взема!” „Я ми кажи – изсумтява тя – ти с тях говори ли? Не. Отиде ли да ги потърсиш? Не. Аз ли трябва да ида вместо теб? Аз ли? Аз ли трябва да ти върша работата?” „А аз как да тръгна сега! Пари имам само за наема и за път! Да ида там и какво ще ям?” Хората ги наблюдават и отминават. „Пак ще чакаш аз да ти свърша работата!” – казва тя. От това натякване, че му вършат работата, Соломон усеща как се подува, главата се налива с кръв; рита с крак по бордюра…

Отгоре на всичко го болеше зъб, едната страна се бе подула. Горгий винаги бе имал здрави зъби, ходил бе само веднъж на зъболекар, в училище като ученик, просто за да види какво е, дупка някаква, първата в живота и зъбите му. Вървеше сега към пощата, ченето си усещаше схванато. И както бе без пари, без понятие за тукашни стоматолози, стреснат от собственото си тяло, болката му изглеждаше като някаква голяма и допълнителна несправедливост… Ала не и мислите за зъболекар го тормозеха, мислеше само колко му е противно точно сега да говори с майка си. Бе й сърдит заради съня, желаеше да се отърси от чувството, обиколи три пъти пощата, за да се поразведри, разсее.

У тях вдигна телефона баща му. Единственото реално, което Соломон му каза, бе, че му вдигат наема. Според баща му парите от читалището майка му щяла да вземе всеки момент и да му ги прати. Това, което със сигурност го увери и което Горгий сам знаеше, бе, че у тях в момента няма пукната стотинка. И телефонът бил спрян за набиране. Дори учебници за брат му още не били купували, само тетрадки, за да започне, а за сестра му и нямали намерение. За малко да им спрели и тока и т.н. Соломон знаеше, че баща му сега, след края на сезона, е без работа, заведенията ги изпозатварят.

– Дизче – каза баща му по време на дългия си монолог, - ако бях с група, щеше да излезе нещичко по нощните барове, но откакто ми свиха клавиристката за Швейцария…

– Тя замина ли?

– Замина преди месец, мамито й да… Вчера говорих с Кокала и той бил чул нещо, ама, нали знаеш, аз, преди да стане работата, не обичам да говоря. Търсили басист за излизане, ама както и да е. Кокала бил чул от Чушката, ама аз нямам много вяра. Не ми се ходи и в музикантското кафене, щото там, като ме видят, и си казват: Опа, Тошко е дошъл, значи търси нещо, нещо му трябва… а щом е останал без клавиристка… значи…

Горгий обичаше да слуша разказите и споделянията на баща му около музикантското житие-битие, но сега не сваляше очи от часовника, почти не продумваше и следеше буцата, надигаща се в гърлото му. Наложи се да развали последната останала по-едра банкнота, за да плати разговора – дребните, които бе приготвил, не стигаха. Че нямаше да стигнат, разбра още в кабината, стискайки слушалката.

Събота и неделя изкара в квартирата си само на хляб и лютеница, в понеделник, вчера, бе обядвал на стола, а вечерта дооблиза бурканчето. Днес също се отказа да закусва и реши да вземе нова лютеница и да зареже стола. След пощата се упъти към градската библиотека – слава богу, поне имаше годишна карта за там.

Бе му хрумнало още лятото за спектакъла всеки автор да бъде представен преди драматизацията на съответното стихотворение с въвеждащи думи. Щяха да се произнасят от нещо като конферансие, представяше си го с меко бомбе, старовремски костюм, следван от един прожектор, докато останалата част от сцената в тъмнина си намества декорите. Въведението нямаше да е есе, нито анонс за творбата, нито стандартна биографична справка – в читалището се порови и измъкна разни цитати от документи, спомени и биографии, които цитати нетрадиционно да представят автора – всъщност ту лековато, игриво, ту драматично, ту едностранчиво и скандално – според източниците. Сглобяваше ги, като тук-таме прибавяше собствена връзка. За първото въведение, за Ботев, бе решил да заложи на фактите и тона на Захари Стоянов, колкото проблематични и отричани да са някои от тях от последвалото ботевоведение. Бе преписал много цитати, но все нещо му липсваше и му се дощя да види отново книгата – сега, когато бе наредил почти мозайката, един бърз преглед щеше да му донесе липсващото звено; нали сега знаеше какво точно търси.

Влезе в библиотеката и тръгна право към стълбището.

– Господине? Какво ще обичате?

Бе гардеробиерката.

– В библиотеката… - смънка Соломон.

– Да, знам, че за библиотеката, но ако обичате да си оставите раницата на гардероба. Изчакайте за номерче… Вземете и контролния лист. Нали имате читателска карта? Не, на мен няма нужда, горе ще я покажете. Заповядайте горе.

Соломон направи две крачки и се върна:

– Може ли да взема листи и химикал от раницата…

– Може. Заповядайте.

Мраморът във фоайето и стълбите бе излъскан, сивкавият мокет в заемната бе сякаш по-тъмен и свеж. Изобщо в библиотеката имаше някаква промяна, не бе така занемарено и изхабено като през пролетта. Соломон познаваше добре заемната, обикновено бродеше из нея повече от час, за да избира книги; библиотеката винаги го отпускаше, разтваряше го. Отиде до сектора с биографиите, не намери книгата. Порови се из критиката, но бързо се отказа – не би трябвало да е класирана тук. Оставаше отдел история. Отиде там, но вместо история завари някакви екзотични литератури – угрофински, азиатски. Обърка се, залута се. Обсеби го напрежение, тези размествания го изнервяха. В библиотеката единствено мразеше радиоточката – от старите – само на една честота, националната, с неизменни репортажи и водещи настървени женски гласове. Вървеше към бюрото на библиотекарите и с трепет долавяше все по-усилващата се радиоточка. Зад бюрото бе „рускинята” – руса библиотекарка с руски акцент, която бе виждал досега само в каталожна зала. „Още промени”, мина му през ума. Нареди се след чакащите за обслужване читатели.

– Защо влизате с такива торби? – сопваше се тъкмо служителката на някакъв дядо. – Защо не оставили долу багхажа?

„Гърлено х вместо г – мислеше си Горгий. – Една украинка в курса говори така. Значи може даже и да не е рускиня.”

Дядото обаче смигаше, въртеше китка и процеждаше:

– Айде, айде…

– Какво „айде-айде”? На какво прилича това? Има правила в тази библиотека!

– Айде, айде…

Дядото си тръгна, а жената изкоментира:

– Един бох знае какво правят жените долу на гардероба!

Като дойде редът му, Горгий каза мирно и тихо:

– Извинете, търся една книга, на Зах…

– По-силно, ако обичате, говорете. Не чувам.

– Търся една книга. „Христо Ботйов – опит за биография”. От Захари Стоянов.

– Ботев търсете на поезия.

– Не търся Ботев…

– Ами говорете по-ясно и силно.

– Книгата е на Захари Стоянов – за Ботев…

– А според вас аз мога ли да знам всички книги в библиотека? Потърсете я по каталози горе и ако я има в заемна, ще я потърсим…

– Книгата я има, аз съм я виждал тук.

– Тогава влезте и потърсете.

– Влязох, досега търсих, обаче…

– Значи може да е взета точно тази книга. Качете се горе и поръчайте екземпляр за читалня…

– Не може да я няма! Разполагате поне с шест-седем екземпляра. Мисля, че бе в историята, а като я потърсих, не успях да го открия отдела.

– Това лято правихме промяна, затова не можете…

– Поне ме насочете…

– Господине, вижте колко хора чакат след вас да ги обслужа. Просто се качете горе…

– Ама защо да се качвам!? Нали като ви донеса сигнатурата, пак ще ми покажете отдела!

– …горе, потърсете сихнатура в каталози и тогава елате, ще ви помахам.

– „Помагам” се казва – не се сдържа Соломон. – „Помахам” е друго. Макар вашето да не е чисто, а увуларно „г”.

Жената го бе зяпнала втренчено през очилата, ръцете й почнаха да треперят, леко издължената й фигура също. Горгий се измъкна. Не му се качваше горе, не му се ровеше в овехтелите каталожни шкафчета. А ако поръчаше екземпляра за читалня, трябваше да чака. Ех, как не намери историята! Трябваше да опита още веднъж, а не да се разправя със… Все пак се качи в каталожна.

Този път първо се взря в библиотекарката. Беше на възрастта на хазяина му, набита, с бързо състаряващо се лице и съвсем рядка къса коса; с жълтеникава блуза, гримът в тон – жълтеникав. Впрочем с живи очи и с някак селско излъчване. „И тази е чепата.” Насочи се право към нея.

– Простете, мога ли да ви питам нещо?

– Кажете.

– Може ли поне да ми укажете къде долу в заемната е преместена историята?

– Долу колежката нямаше ли я?

– Там беше, но ме прати тук.

– Ами потърсете в каталозите. Коя е книгата?

– Не. Става въпрос за книга, от която долу имате много екземпляри, аз съм ги виждал, но понеже… сте премествали…

– Ами колежката долу е длъжна да ви насочи.

– И аз така предполагах, но…

– Съжалявам, но не мога да оставя работното си място и да…

– Е към кого тогава да се обърна, за да ми съдейства?

– Към колежката долу.

Гледаха се няколко секунди; жената бе опряла лакти на бюрото и не помръдваше. „Представям си сега коментарите им, като се срещнат по обяд или в почивките за кафе”, мислеше си Соломон, но промълви:

– Хубаво.

И се насочи към каталозите. Усещаше по гърба си как библиотекарката следи действията му. Намери картичката с книгата, взе заемна бележка, попълни я и отиде пак при бюрото. Жената я погледна:

– Да, има екземпляр за вкъщи.

– Поне шест-седем.

– …Трябва долу да я потърсите. Слезте и се обърнете към колежката – няма кой друг да ви насочи. Аз в момента наизуст не помня новото разположение в заемната, съжалявам. Ако беше колегата тук, той можеше и да ви насочи – той пренарежда заемната лятото…

– Вие имате колега?

– Да. Много ли ви е чудно?

– Лека работа.

– Ако желаете, може да пуснем бележката за депозита от хранилището, но ще трябва само тук да…

Горгий се спря на вратата и смигна отрицателно:

– Не, благодаря. Всичко добро.

Излезе, хвърли бележката в кошчето и трескаво заслиза надолу. Искаше да подиша чист въздух, но на последното стъпало се спря и заинатено се върна. Влезе в заемната, изгледаха се с рускинята или украинката и хлътна в залите. Спря за миг, затвори очи, призова се за концентрация и методично започна да търси. Намери историята и реши, че в промяната има мъжка логика. Даже се изненада колко пъти одеве я бе подминал, без да я види. „Всичко е от неспокойствието, Соломоне.” Бързо откри Захари-Стояновата биография на Ботев и седна на един стол, разгърна я. „Сега нямам нерви да чета”, каза си. Но не искаше и веднага да се среща с жената оттатък. Зачете се и неусетно се увлече, въпреки зъбобола, дори откъсна листчета, за да бележи страниците. След няколко минути се заслуша в познати гласове – оттатък говореха двете библитекарки.

– Един бох знае днес какво им става на тези читатели… Пълнолуние ли е?

– Онова момче с книгата за Ботев вътре ли е?

– Вътре.

– Щото му намерих книгата. Виж, ако не я е намерил, прати го горе.

– Сигурно я е намерил. Вече половин час е вътре.

„Половин час ли е минал?” – изненада се Соломон.

– …ами прати го, Поля. Или чакай да вляза да го питам.

– Той горе сцени прави ли?

– Не. Аз му обясних.

– А тука да видиш какво приказва!

На Горгий му стана смешно, а ушите му се изчервиха, когато чу стъпки да приближават. Заби глава в книгата и загриза химикала.

– Извинете, вие ли търсехте книгата за…

Соломон вдигна и главата, и книгата.

– Да, аз я намерих.

– Да. Щото изкарахме депозита от хранилището. Но щом…

– Да. Благодаря за съдействието.

– Няма защо – врътна си зрелия задник жената, а Горгий се усмихна накриво.

Докато си записваше книгата в картона, „Поля” мълчеше и сумтеше. Сопна му се едва при разписването:

– И бъдете по-културен… ако обичате. И по-търпим.

Соломон Горгий изведнъж избухна в такъв оглушителен смях, че някаква баба надникна от съседната зала.