| VI [3] |
 |
 |
 |
| О. Антов. Юноша - Част 3 | |||
|
– Има два принципни елемента – пледираше Емо; Горгий и Чефо бяха полегнали на пейка в двора на университета, а Емо стърчеше пред тях и ръкомахаше. – Овчарят и стадото. – В нашия вариант на демокрация: кой гласува и кой управлява. – Така… – Бабичките гласуват, затова сме на това дередже… – прекъсна ги Чефо. – Чакай, Стефане, принципният въпрос е не кой, а как се гласува. Според мен се гласува по три начина: по убеждение, по обещания и по подражание. – И по носталгия. – Носталгията е към убежденията. – С купуване на гласове. – Те са към обещанията. – Чрез медийна кампания. – Тя е към подражанието. Не, момчета, аз не търся статистика – коя група, кой тип е по-многоброен, по-малоброен и тем подобни. – Както ги определяш, във всеки период пропорциите се менят. – Може би е така, Монка. Какви са тези групи по съдържание, мен това ме интересува. По убеждение групата се дели на твърди и меки. Самото убеждение би могло да бъде под „униформата” (слагам кавички; Чефо: „Видяхме.”) на членство в партия, членство в институция или членство в постоянната група на доволните или недоволните от някого и нещо… – Също жаждащите било възвръщане на миналото, било въдворяване на новото. – Така. Тяхното убеждение иде от дълголетно политическо самоограмотяване, от претенциите за познаване на конюнктурата, на всякакви политзагадки и тайни, и заговори, от служенето de facto на политическа кауза, или от сълзите над албума, проливани за отминалата младост и златен век… Но… но разковничето на тяхното убеждение се съдържа в приемането на политическата история като лична… Другите. Гласуващите по обещания пък са изключително хомогенна група… – И с доста ярък възрастов или малцинствен фактор. – Това е групата на вечно лъганите. Тази група е най-податлива на политическите мародери-пропагандатори, които я намират направо по домовете и полушепнешком извършват тайнството на политическата манипулация. Или я събират най-явно – на мегдана. – Или я строяват и й пращат автобуси, пачки и кебапчета. – А, а, а. Пенсионерът и циганинът са типични представители. За какво мечтае пенсионерът? За повишаване на пенсията. А защо, аджеба, продължава още да го мечтае!? Мигар не му е било обещавано досега поне милион пъти? А за какво мечтае ромът – или живеещият бита на ром? (Но да не навлизаме в тези мултимедийни дебри…) – Тук комай политическата история и личната са два… меридиана… Слушам обаче как върви изложението… – протегна се Соломон, бе се посъбудил, поразведрил лице. – Последната група, струва ми се, ще ми е любимата! – И на мене! Тази най я мразя! Това е… ъ-ъ… колективът на тези, които четат вестници и телевизии и обсъждат политиката на маса между две бодвания в салатата и хем си мислят, че всичко знаят, хем трескаво чакат поредната информационно-коментарна медийна салата, която всичко да им обясни. Това е… ъ-ъ-ъ… ъ… сдружението на политическите мазохисти, сеирджии и отчаяници, клу… бът на хората на незащитеното мислене, които търсят авторитетността си във факта, че са част от мнозинството; това е… ъ… кажете некое събирателно? – Федерация? – Федерацията на чиновниците, авантюристите и ситите… ъ-ъ… – Гетото. – Гетото на зависимите, унижените и оскърбените, заложниците на общественото мнение, на родовия диктат и на чуждите авторитети… – Ъ-ъ… Гората? – Гората на интелектите, подражаващи на самолюбието си, това е кривото огледало на кривите огледала на коментаторите – предаватели на заоблени политически послания; това са любителите на хазарта и на страшната тръпка на политическите победители… – Последното – изведнъж се намръщи Горгий – е много гадко. Хайде – да видим след мача щастливата мутра на запалянкото, чийто отбор е бил твоя – не е приятно, но е разбираемо и поносимо. Игра е. Обаче… – Обаче да приемеш за игра това, което е и твоя история, без да си de facto участник, а да си само лимка в ръцете на играчите… и да кряскаш възторжено от резултата на рулетката, в която са те завъртели… – Абе кажете го просто – намеси се Чефо. – Да си гласоподавател на победилата политическа реклама и да се тупаш в гърдите от това, е все едно да си щастлив, че пороите не са съборили твоята къща, а къщата на съседа. – Тази група, последната, е многобройна – мрачно се изправи Соломон и си качи на гърба раницата. – Това е едно махало. Люшкащото се махало на най-развития, силен и преобладаващ инстинкт в човешката природа. Демек стадния. Емо кимна неопределено, все така натискаше с палец бузата си. Горгий каза „до утре” и си тръгна. Беше си обещал да мисли за спектакъла, да издирва детайлите, но откакто бе дошъл в града, не можеше да се съсредоточи. Ето и сега бе имал намерение да им каже за „Кино”, да ги покани за поне логистична подкрепа, но не успя, не стигна дотам – отказа се, преди да се е приготвил да скочи, дето има едно спортно клише. За този период от есента Горгий сетне не си спомняше подробности, даже отбелязваше, че някак си временно е спрял да се наблюдава, да иска да се наблюдава. Идеята „Кино” му се струвала „всичко и нищо” и следвайки я, желаейки да й се отдаде, я е отбягвал, лутал се е в града и в патовата ситуация като в запустяла воденица нощем, с налучкване на коридорите и вратите и с инстинктивен ужас от възможните стърчащи предмети и от воденичния камък. И разбира се, черните краски. Дори и случайно подхванатата мисъл (като тази за политиката след горния разговор или за парите и глада по-нататък) я извеждал до своеобразен пророчески апокалипсис, до търсене на резултати и проекции в бъдещето, обикновено до безперспективност. Не можем да сме по-ясни без конкретни примери, а пък е трудно да реставрираме. Във всеки случай ако от всичко казано дотук излиза състоянието на Горгий като временно умопомрачение или меланхолия, длъжни сме да не се съгласим. Че става въпрос за емоционален срив, това е безспорно. Причини за това се намират винаги, особено при такъв изострен и грубо-деликатен характер като Соломоновия; но странното за нас е изоставянето на самонаблюдението. Признанието на Горгий, че в този период е спрял да се самонаблюдава, ни озадачава; принуждава ни да мислим за периода не просто като временно състояние, а като симптом. Впрочем, излишно зацикляме толкова анализа – още повече, че иде реч за състояния, предадени и разказани от самия Горгий, които е невъзможно да бъдат препотвърдени. Два или три дни по-късно, докато седеше в парка с книга в ръка, без да я чете, някой побутна Соломон Горгий по рамото и го стресна. – О, Софа. Пристигна ли? – Преди няколко дена. А ти? – Преди няколко дни. Софроз Житогега се хилеше, едрите му зъби сякаш погълнаха погледа на Соломон. Софроз понамести очила и седна до него: – Ти чу ли? – Какво? – Нашите обявиха неутралитет! – Сиреч? – Ректорът направи декларация, че принципно се солидаризира с колегите от страната, но смята, че за да се вдигне държавата, всеки трябва да се заеме със заниманието си, да бачка здраво и прочие, и проч. Можем да си го продължим. – Аха. – То наистина сега е време за всякакви импровизации. Ние сме на невъоръжен неутралитет. – Софа, какво ли ще е някой ден да почнем да си се представяме като остарели. – А? – Имам предвид… Сега, ако затвориш очи и извикаш образа си, той идва млад, настоящият. И така ще е, да речем, още десет години, петнайсет години. Независимо, че след петнайсет години в огледалото ще те гледа друг, поизветрял, поизсъхнал образ. – Да. – И кога ли ще започнем да се асоциираме вече с другия образ? – Все някога. – А това ще рече, че сме се примирили в мисленето, в перспективите си с новия, скъсения по дистанция, с по-малко надежди и очаквания аз. – Сигурно. – Да. Помълчаха. Софроз поразрови къдрите си и се ухили отново: – Бе, Монка, оня ден изведнъж ей така, както казваш ти, като затворих очи и ми изникна физиономията на един циганин от казармата. Ха-ха-ха! Соломон го изгледа неразбиращ. – Голям майтап бе тоя циганин. Али се казваше. Беше интелигентен, дето се вика, природно, бяха го назначили за градинар. Говореше се, че има дело за блудство срещу него. Всъщност не беше никакъв майтап. Бе добродушен, обичаше да се поразговори – но стоеше някак настрана и когато се ядосаше, ставаше страшен. Мисля, че и пагонаджиите не искаха да си имат много-много вземане-даване. А беше умен, мама му и циганин. – Всичко това ли ти изникна… като образ? – Не, бе, не. Веднъж съм наряд и гледам някакви димища излизат от тоалетната. Знам, че му бяха казали да дезинфектира с някакъв препарат кенефите. Той обаче, представи си, взел от работилницата киселина и залял дупките. Та отивам аз, димът се разпръсва и се очертава Али, с едни мотоциклетни очила от старите, главата му като на пчела, с ръкавици до лактите, черен, черен, та сред дим, излиза с добродушната си усмивка. „Какво правиш бе, Али?” „Заповедите изпълнявам, горски!” Ей такъв ми се яви, като пчела с усмивка. После влязох, а вътре – какво да ти разправям. Белите плочи се олющили, станали сивкави, димят. Али дезинфектира! – С братчеда ти какво става? – попита безучастно след известно колебание Соломон. – Как всегда. Чакаме го тия дни. – Чакаме? Кои? – Е, и Чечита го чака, де. – Тя в твоята квартира ли живее? – О, не. Ти не знаеш ли? Тя си нае квартира. – С какво? Аз все ще питам тя издържа ли се… или е като Погодин – на свободен режим. – О, не. Тя нали знаеш, че е завършила немска филология? – Филоложка?... Може да сте споменавали. Не помня. – Занемаряваш паметта си, Монка!... Да… Лятото ходила по Немско, побачкала там. Днес, бе, заранта се видяхме. Записала в нашия университет аспирантура. В началото на септември били изпитите. Викам й: То аспирантурата е трудна за промъкване. Явно си видяла шанс в очите на изпитващите по време на консултациите! Тя се смее. Впрочем, не знам. Може да е платена аспирантура. – Ако е държавна поръчка… добре се е наредила. Всеки месец - заплата. Не като студентска стипендия… – Ами те са си социални помощи, бе Монка, тия стипендии. Не знам, аз не вземам стипендия. Пък и каква стипендия? С такава инфлация. Аз от началото на октомври съм с по-висок наем. При теб как е? – Аз съм зле с паметта… Явно се е напълнила… и между другото ако трябва да запомня нещо, физически усещам как изтривам друго… – Записвай! Записвай! – Какво да записвам?... Не е минавал още хазяинът. Сигурно ще го повиши... Знаеш ли, Софа, каква е разликата между нас и германците, например? Ако например 80% от българите знаят Германия, чували са и все нещо могат да кажат за нея (най-малкото, че в Германия живеят немци), то 80% от германците не знаят България. – А какво да кажем за новозеландците! – А ние си мислим, че с това превъзхождаме германците. Демек щом ние ви знаем, а вие нас – не, то ние сме по-грамотни. – Бе ние сме една шепа… – Шепичка… но такова ни е съзнанието. Всеки нисък се мисли за висок. Мислим, че има идеал на знаещия и щом ние толкова проценти… следователно… и тако дале. А всъщност с това вечно превъзхождане ние издаваме непълноценното чувство, с което живеем. Да знаеш Германия е едно – така всеки оскърбен познава своето мечтание и образец на завист. Но да умееш да правиш автомобили – е друго. „Да, да, да, да… И на него не успях… не посмях да кажа за „Кино”- мислеше си Соломон, докато се мъкнеше нагоре към квартирата след този разговор. – Какво става, Соломоне?” Той се спря и около петнайсетина минути стоя неподвижен. Сетне поклати глава, съгласи се нещо и продължи. Соломон разказваше, че често през есента се улавял как не само не се наблюдава, но и опитвайки се, не съумявал да се анализира. В такива случаи се мъчел да си припомни предишни свои вътрешни изложения за състоянието си и като ги реставрирал и отсявал необходимото, те му замествали актуалната авторефлексия. Самонавиването си, да вземем, Горгий инкасираше така. Всичко започва от:
Това води до:
А като етапен и краен резултат:
Може би точки от тази схема взе Соломон Горгий, подреди ги и ги превърна в обобщение през онези петнайсет минути, след което поклати глава. И веднага изостави темата, а в главата му се завъртяха мисли, които тръгваха-спираха, но все опираха до политика, държавното дередже, „овчарите и стадото”. Действително напрежението в обществения живот, надигащо се, бе влязло във всеки разговор с познати и непознати… особено при него, откакто бе тук… ето и одеве със Софа… и съзнанието му, бягайки от себе си, се подчиняваше на общото течение. „Какво очакваме от управителите! Ами че всеки чловяк, занимаващ се дълго с една и суща дейност, губи постепенно интелигентността си наспроти нея! Интелектът му се зарива в подробностите! А държавното управление изискува обхватна интелектуална мощност! Кой ще я олицетвори?! Та нали в политическата каста единът е на върха, а отдолу са клакьори, поддержающи авторитетността му! И сите наедно управляват. Ако някой се опълчи, то той предумишлено решава да създаде своя кастова брънка. Ergo партия. И почва да реди свой класьор клакьори… Добре, дори и тези на върха да са качествени хора, каква съдба и развитие им отрежда политиката като система? Когато не са избрани да управляват, те могат само да кряскат, да са опозиция. А опозицията е безплодно занимание, когато една държава не се клатушка, макар точно тогава да си личи качествена ли е тя, опозицията. Опозицията в нашенския вариант – тоест лишена от пряко обществено основание (не става дума за нужда) или подменила обществената поръчка – оцелява в институциите, създадени от конституциите, тя – апория – разработва заедно със силните на деня закони и правила, но не гласува за тях, не участва в изпълнението им, длъжна е да ги отрича или критикува. И живее от това. Ако не се качи на власт, качествата и на най-качествените й представители закърняват, буксуват, мутират в някакво кадруване и мършарство, и чертане на заговори по кафенета и кабинети. И кряскане, кряскане, кряскане!” – Кряскане, кряскане, кряскане – викаше в стаята на празната квартира Соломон, но се усети и стисна устни. „Тази обществена система позволява мършарство. Хубаво е да се сменят управляващите – ту едните, ту другите – така могат от пасивна ярост да прескочат в активна продуктивност, да разработят способностите си, стояли на стенд-бай. Но това е идеализъм. Фактът: тази обществена система поражда аристократизъм… то по това си личи, че е изградена на запад. Хубаво, политиката е интереси. Но висшият интерес на всеки индивид е да запази интелекта си. А как да гледаме тези едни и същи лица, които не се сменят два, три, четири мандата, които в позиция на опозиция неизменно губят интелектуалните си свойства и ако дойдат на власт, неизменно се дънят пред иначе мътното лице на обществото, защото вече се е заблатила способността им за работа, озъбил се е ищахът за интереси и умеят само да кряскат! Политаристократизъм по нашенски! И колко лесно се разпознават тези хора. Тези хора винаги говорят модално, винаги „ще” направим, „да” направим, „трябва” да направим. Е хубаво бе, таранколо! Докато си нямал подиум, разбираемо е да танцуваш така. Ама след като си се втурнал под прожектора, взел си юздите, какво ми приказваш „ще, да, трябва”! Нужен е мост – ти ми казваш: ще вдигаме мостове. Нужни са мерки – ти: да вземем мерки. Нужни са престъпници в затвора – а ти: трябва престъпниците да са в затвора. И хич не ти пука на наглостта, че ти си управляващ, че ти си директорът – а това са мои реплики! Не, ти кажи: вдигам мост, взех мерки, престъпници влизат в затвора. Ама как да го кажеш, като не е вярно? Ами като не е вярно, ти що си се наел за овчар? Или са те наели? О, знам какво бихте ми казали, самодоволно изпускайки дим от кастовата сталинска лула или чърчилова пура: Народът е вечна опозиция, а работата на опозицията, по вашите собствени думи, господине, е да кряска.” – Да кряска! – изръмжа Горгий, трясна касетата в касетофона и наду до дупка Might Just Take Your Life. – Народът в опозиция ще рече революция… Нека допълним, че макар и изречени на глас, думите му бяха заглушени от Дейвид Ковърдейл.
|
