За да сме честни, трябва да отбележим, че започваме описание на един не дотам изяснен период от лятото и есента на Соломон Горгий. Уговорката ни е обусловена от вездесъщите причини – липса на достатъчно и категорични сведения, самото естество на състоянието на Горгий до развихрянето на спектакъла „Кино”, липса на документи. Понеже в спектакъла ще се наложи да смъкнем маската си (засега само така ще намекнем), то дотогава ще опитаме да проследим събитията предимно по слухове, догадки, чужди разкази, което значи и по чужди тълкования и впечатления.

За семейството на Горгий можем да кажем, че това е едно нормално, здраво, един вид рутинно семейство, при това и многодетно. Имали сме повод да запознаем косвено с него, ще имаме и по-непосредствени поводи. Странно е не самото семейство, а маниерът на съществуване, който сам Соломон си бе създал. Не смеем да извеждаме под семеен знаменател желанието на най-големия син да води затворен, фантастичен от общуването с книгите, науката и въображението си живот – нямаме никакво основание за такова съждение. И все пак ни се струва странно при сплотено, жизнено семейство синът да търси самотата в стаята си, да прикрива намеренията и разсъжденията си и да се активизира само по собствени усмотрения. Впрочем Соломон Горгий винаги е твърдял, а и доказвал, че на него може да се разчита. Чували сме дори от него как родителите от ранна възраст му имали пълно доверие, как той, осъзнавайки го от същата ранна възраст, та до ден днешен, се е старал – без да полага излишни усилия, не са били и нужни – да оправдава изцяло това доверие. Което ни навежда на два крайни извода, но ще си позволим да ги споделим: да живееш под постоянно доверие е не по-малко нереално от обратното; друго е да изискваш и от себе си доверието на близките и околните – то ти създава душевен комфорт, всъщност нещо прекрасно, но то понижава имунитета ти срещу бъдещи душевни сривове, лесно би довело до капитални кризи в настройките. Пък и пълното доверие е един тежък дял.

Не че преувеличаваме или просто търсим причини, но първия месец от ваканцията Соломон прекара у дома, почивайки си и не мислейки за някакво занимание. А принципните натяквания на майка му, че трябва да хване работа през лятото, да си помогне за есента и на тях да помогне, а времената са тежки; както и принципното съгласие на бащата, и принципното безгрижие на сестра му и брат му – ученици – са факти, които не бихме искали да подминем. Разбира се, Горгий бе напълно и не по-малко принципно съгласен, но негово желание и предварителна нагласа (още от семестъра и сесията) бяха да понижи психичната си дейност, да се отпусне. Перспективата да потъне в работа сезонна, с всичките й ангажираности и взаимоотношения, го не точно отблъскваше, но притесняваше и дразнеше. Тук може би дял имаше високото ниво на самолюбие и пристрастеност към вътрешния живот, пресрещащи се със силно изявеното негово чувство за отговорност (пример тук е доверието, за което стана въпрос). Горгий бе силно инициативен към различното, но много неумел и пасивен към обичайното.

– Знам какво чакаш – би казала майка му. – Чакаш аз да ти намеря работа.

– Еми да.

– Еми да, ама виж другите какво правят! Има вестници, обяви, борси – търси, обаждай се.

– Ти не можеш ли да подпиташ тук-там, ако срещнеш някого…

– А ти не можеш ли?

– Е, аз кого познавам?

Това е един въображаем диалог, но не е трудно да се демонстрира. С него искаме да надградим разказваното лично от Горгий: стария си квартал сменили, когато той сменял и училището, влязъл в гимназията; така детските квартални приятелства били загубени, а в новия квартал той нови не създал, предпочитал живота в семейството, гимназията и стаята си. След гимназията и училищните приятелства се затрили и в родния му град останал само домът му. „Сега – довършваше по тоя повод Соломон – карам със студентските контакти, а след две години ще загубя и тях…” В началото на лятото сигурно не се е минало без семейни истерии, знаейки неговата мнителност, която е придобита в малка или голяма степен и от семейството. Нейсе, маркираме тези детайли не като единствени, а като част от причините за трудната есен. Имаше и други, по-крупни, но тях ще оставим за по-нататък.

В началото на август майка му му намери работа. Заместник на библиотекарката в едно читалище за месец и нещо. Очите на родителите му навярно са блестели от удоволствие – такова попадение за него; хем вълкът сит, хем библиотека. И Соломон бе щастлив – посрещна вестта с възторжена усмивка и дочака с жар започването. Накъсо, смени рязко температурата в психичната колба.

Работата в читалищната библиотека за него бе и начало на проекта „Кино”. За библиотеката какво да кажем? Читалищата – това достояние на българската визия за обществен живот – след смяната през осемдесет и девета преживяха възвръщането си към корените. Освободиха се от централната държавна пазва, в този мътен процес някои разбойници секретари и настоятелства успяха дори да продадат читалищни сгради – наумете си какъв ничий статус, ни държавен, ни частен, може да докара такива дейния. Читалищата отдадоха имотите си под наем, оцеляха, макар по телата им да полепнаха като миди по корабно дъно всякакви кафета, дискотеки, магазини, офиси, работилници, бюра. Тези от тях с общителни работници изправиха снага, заучастваха в проекти, осъвременяваха се.Читалището, в което поработи Горгий, бе успяло да смени вечно прашасалия мокет в библиотеката с паркет, накацаха и климатици, компютри. От очерталите се два типа читалища – едните, движещи се нагоре, жизнени, обновяващи се, но и с повече наематели в утробата, и другите, притихнали, със закърнели дейности, овехтели и запуснати на вид, с персонал, просто саморазпределящ си заплатите от държавната субсидия и беглите наеми – Соломон бе попаднал в първия. Библиотекарката, която заместваше, бе издействала добро перо в бюджета, редовно купуваше нови книги, а абонираните вестници постоянно се прехвърляха от ръце в ръце в читалнята. Но Горгий не се интересуваше от новите книги.

Не можем с увереност да твърдим как и кога Соломон Горгий е свързал поезията на Вапцаров с театралната сцена – нямаме сведения. Знаем, че Вапцаров бе любим негов поет, казваше, че го е чел буквално над сто пъти и то може би за първи път около дванайсетгодишна възраст, тоест в пети клас. Действително е необичайно на тази възраст да се чете неистово Вапцаров, още повече, че е било по времето на комунизма, епоха спрямо поезията на Вапцаров изопачителна и оскърбителна. Не че и новата епоха с нещо бе разтрошила скалата към тази най-неповторима сред неповторимите поезии. (Говорим напълно лаически.) Все пак Горгий споменаваше стихотворението „Ботев” като първи импулс.

– Представете си – въодушевяваше си – сцена: тясна стаичка, голи стени, железен креват, единичен прозорец, стол и маса. Те – в дъното, а отпред – място, простор за сноване. Отстрани – вратата. На сцената са двама души – близнаци (не е нужно да са близнаци) – с еднакви дрехи, прически, с еднакво разгърдени ризи, еднакви налъми. Единият чете книга, седнал на кревата, прегърбен, вглъбен. Другият пуши на прозореца, загледан навън, донякъде разсеян – от време на време поглежда към леглото. Изведнъж на вратата се чука, тихо, леко, еднократно. После пак. Този от кревата става и с книгата в ръка, премятайки ръка през перчема, отваря. Другият се е извърнал от прозореца, сетне ще се извърти целият. Някакъв човек стои на вратата, поема си дъх от изкачените стълби и не влиза неканен. „Заповядай”, смънква му този с книгата. Човекът влиза и се прокашля. Гледат се очи в очи. Човекът с цигарата бавно обхожда стаята, гаси цигарата в пепелника на масата – и започва:

– Идва при мене задъхан и потен работник и казва:

(Влезлият.) – Пишете за Ботев!

(Човекът с книгата.) – За Ботев ли?

Човекът с книгата смотолевя думите, нещо прехвърля мислено, сякаш не е чул или не е разбрал. Сяда. Накрая го поглежда и със същия тънък и смутен глас отвръща:

– Елате във среда към седем.

И сцената угасва. Щом светва, единият е седнал на масата, ръката е на челото. Сцената пак угасва. Щом светва, същият – т.е. поетът – драще нещо с молив на лист, по масата листите са се увеличили. Другият спи на леглото. Сцената угасва и с новото светване поетът ходи по стаята с листа, сяда, драска, пак смачква (ако е с тетрадка – къса), пак става. Другият, близнакът, седи на леглото, сънен, разтрива си изтръпналата ръка. И говори:

– Но ето че среда отдавна премина… (Той поглежда към поета.) Навъсен, аз пъшкам и късам листата. (Става и отваря прозореца.) Над покрива горе моторите спорят със влажната пролет, със нас и мъглата. (Обръща се, доближава масата, застава над поета, наднича.) И нищо не идва. Безпътната мисъл в главата се мъти, в гърдите – тревога. Преставам да пиша (взема му молива), захвърлям листата (поетът отблъсква листите от себе си – и като реакция на отнетия молив), дълбоко въздишам и казвам:

(Поетът.) – Не мога!

– Събличам се. Лягам в леглото. Заспивам.

Поетът следва думите му, съблича се, ляга, заспива; тогава другият подхваща листите, взема молива. Сцената угасва. Щом светва, се повтаря одевешната сцена: единият спи, другият пъшка на масата. Угасва и светва. Единият седи сънен на кревата, другият крачи нервно из стаята.

И така нататък. Смятаме, че сами – ако вземете отнякъде сега „Ботев” – сами ще довършите сцената и мизансцена. В момента се сещаме, че Горгий завършваше хумористично пиеската. Дошлият за стихотворение за Ботев работник започва да навиква поета, без да забелязва втория, задния (той не го забелязва и при първото влизане) – обаче на последния куплет най-изненадващо се обръща именно към него, дори се насочва към него с протегната за обяснение ръка:

– Това е то Ботев. А ти го усукваш. (Връща се при първия.) Та тук за усукване нема! (Става ясно, че за него те двамата са едно.) Повзри се в живота (той посочва публиката в салона) – и ето ти Ботев, и ето ти цяла поема.

Подир това махва с ръка към поета (само към първия), пустосва („Пуу!”) и излиза. Запалвайки цигара, със същия жест и звук вторият на свой ред излиза. Сцената угасва.