– Како? - чу се отвън звънкият глас на Елена и тя влетя в стаята. Завари батко си Тимофей Карзай притиснал лице до какиното, а тя му държеше ръката. Сълза се стече по бузата й. Батко й я погледна. - Извинете! - Елена се сконфузи, изчерви се, бурно се върна назад, препъвайки се в прага, и затвори вратата.

Тимофей бе дошъл внезапно не само за Елена, но и за всички. Беше в началото на септември, по-предния ден бе се обадил, че отива до майка си на село, дядо му бил болен.

Асистентът Карзай цяло лято мъчи доктората си относно имитацията. Работното заглавие за имитацията като прозрение/презрение за същността бе паднало и сега заглавие нямаше, а паралелно с междутекстовите връзки и възли, които събираше и обработваше, Карзай бе импровизирал и една по-обща и философска част. Частта разглеждаше четири типа имитация.

Извадка 1. Имитацията на хамелеона

Същност отвътре, отвън – обвивка. И обвивката [има] своя обвивка. Дали ще е добле дичо представянето на обвивките на същностите като същности на обвивките? И това да катализира [имитация]. Грешна посока: обвивката, която имитира друга същност, може да съдържа разнородова субстанция, да е част от чужд порядък. Ако използваме ирония, задавайки въпрос, не значи, че въпросителното изречение трябва да служи на/за иронията. Въпросителното изречение има една същност, а използването на обвивката му за ирония предполага втора същност. Ала имитирането на обвивката на въпр[осителното] изр[ечение] от иронията е удар по кода и на самото изр[ечение]. Иронията навлиза в същността му и очаква разпознаване. Ако [разпознаването] се случи, иронията се активира. Ако [разпознаването] не се случи, иронията се обвива в чуждата същност, остава латентна, докато бъдещите осмисляния не я деструктурират. В това е и мутацията: деструктурирането би могло да върне иронията на същността й (което е по-рядко, понеже изисква статика – а езикът на мисленето е динамична структура) или дългата колаборация на двете същности под една обвивка би могла да девалвира едната или и двете и да предизвика хибрид. Така имитацията на обвивката руши и същността. В природата [ще] значи рибата, имитираща успешно морска звезда, да постигне в бъдещето хибрид рибозвезда. Да речем, невъзможно, доколкото двете са [субстанции] от чужд порядък. Но в природата на мисленето и езика такъв хибрид е възможен. Имитацията на турска любовна песен през Възраждането води до матрица, която по-късно влиза в парадигма с новата поезия – старата поезия; авангардизъм и древногръцка мелика; балада и градски фолклор; и т.н., доколкото всички те разпознават своя същност в това, което е чужда обвивка. Имитацията на хамелеона в литературата преструктурира жанрове и е извор на перманентни литературно-исторически синтези.

Извадка 2. Дилетантска имитация; епигония

Имитацията раздвижва и количествения регистър. Пример е епигонията. В сблъсъка на същности (имит[ация] на хамелеона) резултатът е непредвидим и ретроспективен (мутация), в епигонията разгръщането е синтагматично. Дилетантът имитира по-обхватен от него субстрат, което априори предполага непълнота (или празнота) в същността. По-малкото петно не може да покрие по-голямото (ala Hugo). Напъните на епигонията да покрие модела си достига до автоматизация, създава изпразнена конструкция (скеле), която трябва да се напълни с имитации на същността и елементите й от протомодела. Субкултурна по методика и предназначение [дейност]. Така субкултурата увеличава количеството чрез конструирания постмодел, задръствайки канала на еволюцията и несъзнателно създавайки условия за революция. Епигонията манифестира потискащо еднообразие – безкрайните модулации и вариации на пълнежа фокусират вниманието върху неговата функционална крайност.

Извадка 3. Професионална имитация

Ако дилетантството имитира по-голямо от него ядро, обратното връща нещата в качествените измерения. Разликата с фантастичната имит[ация] на хамелеона е липсата на асинхронност и сблъсък на същностите – те са от един контекст. Тезата е в това, че първото съдържа второто: по-обемното имитира по-ограниченото. Тук е и антитезата: не е нужно да се имитира нещо, което се притежава; [просто] се вади необходимата част. Така, според логиката на антитезата, [ние] вадим едно чекмедже от скрин и в подходящ контекст то съставлява отново скрин. Професионалната имитация само че постига съвсем друг резултат: изваденото чекмедже без никакъв контекст изглежда отново скрин. Еманация на този тип имитация е пародията. [...] За професионалната имитация анализът на субстанцията като същност и обвивка е безпредметен и произволен.

Извадка 4. Автоимитация

Perpetuum mobile за литературата. Животът. Стъпката на горното стъпало като имитация на долното.

Синият междуселищен „Чавдар“ спря и шофьорът му взе да псува и пътищата, и живота. При задните седалки бе започнало да пуши, после спукаха и гума. Автобусът бе полупразен и Тимофей Карзай заедно с няколко бабички и цигани се изсипа на пътя посред полето. Започваше да напича; кой знае кога щеше да мине друга кола. В Недялково – на пет километра оттук – имаше познати и той реши да тръгне за там пеша, а сетне, ако ще и с колело, да се добере до селото си.

Така и стана. И всъщност се получи много приятно пътуване, ако изключим слънцето – мислеше си Тимофей, докато въртеше педалите по третокласния път, опасан с високи дървета; минаваше от сянка в сянка и тази монотонност приятно го мореше. Мислеше за доктората. Тази „трактатна“ въвеждаща част сега, далеч от листите и книгите, му се виждаше претенциозна, маниерна и повтаряща нещо, но уж по-инак. Имитацията на хамелеона бе неясна, а сравнителните примери само дооплитаха работата. И как да дефинира автоимитацията? Че няма по ученически с алегории, тропи, метафори да прави наука? Те са омагьосан кръг. Да речем, каже така: Автоимитацията е стълба. Всички стъпала на стълбата са еднакви, нали? Само движението по тях ги оразличава. Ако един автор съумява да трупа напрежение в литературните си проекти, това напрежение е качество, качеството е движение нагоре. Авторът зацикли ли в перманентно актуализиране на една и съща матрица – слиза надолу. Но това каква наука е? Това са есеистични псевдолитературоведски реторики – намазани с елементи на илюстрация. Апропо, движението на Вазовите повести и романи – тоест на обемните му белетристични проекти – е от „Чичовци“ и „Немили-недраги“ през „Под игото“ към „Нова земя“ и „Казаларската царица“. И това е качествено движение нагоре, към по-амбициозни белетристични структури, към реализирането на по-усложнени и модерни формули, към различна мишена на съвременност. Обаче като се спомене „качество“, читателските ни инстинкти и школските ни навици диктуват обратното – понятието за „четивност“ (сякаш то не е тропично!) преобръща класацията. В автоимитацията – творческото си развитие – Вазов търси смяна както на обвивката (похвати и структуриране), така и на същностите (типовете съвременност) – и я постига според таланта си, което и отрежда заеманото от него място в литературата ни. Това разгърнато развитие у Вазов води до там, следващите го да започнат от по-високо стъпало собствената си автоимитация. И с повече стълби.

– Не, всичко това ще падне – промърмори намръщен Карзай, докато вкарваше колелото. - Няма защо да търся бяла лястовица на гара Елин Пелин.

Майка му, забрадена, с елек, застана на пруста. Разцелуваха се.

Вечерта Тимофей легна в стаята на дядо си. Денят – с поредното пътуване из изровените пътища, този път с майка му, до болницата в окръжния град, самата полусрутена болница, стаята със старците, сред които и осемдесет и седем годишният му дядо с подут и кървящ крак с трудно определима и за докторите рана, явно от удар, изпитото му лице и пресъхнала уста, сълзящият глас – целият ден го бе омаломощил и след като майка му му застла в единствената поддържана освен нейната стая, той се просна и заспа, забравил и докторат, и всичко. През целия ден, макар да го разпитваха за Нора, Елиза и той да бе отговарял, не се бе замислял за тях; не се бе сетил дори, че не проведе редовния си разговор с Елена. Обаче през нощта сънува.

В просъница му се счу, че вратата на антрето се отваря, ключът отвътре издрънча. Затопуркаха детски стъпчици и някой трудно отвори вратата му и тичешком стигна до леглото, с мъка се покачи отгоре и пълзейки, с потъващи в постелята ръчици, надникна над завивката. Макар че бе пълна тъмница, Карзай видя надвесена над него една малка главичка, като на неговата Нора. И хем беше тя, хем не му се вярваше да е тя. Не можеше да е тя. А личицето се усмихва щастливо и загадъчно, доволно, че го е изненадало. Той извади ръце изпод завивката, докосна детската буза и попита дрезгаво:

– Ти коя си? Моята Нора ли си?

А детето мълчи, само очите му блестят. Карзай обхвана с шепи главичката, гласът му започна да се къса, но не спираше:

– Коя си? Моето Норче ли?

Детето, със застинали устни, мълчи.

– Моята Нора ли си?

И тогава Тимофей чува глас от вратата, гласа на майка си. Тя е на прага, но той само го усеща, не се обръща да я погледне, той не е и чул кога е минала през антрето. И тогава тя казва от вратата:

– Тимофей, твоята Нора е. Умряла е от менингит. Дошла е да те види.

И Тимофей скача и прегръща детето, целува го по челото, по очите, по косичката и хрипти:

– Недей бе, тате! Защо бе, тате! Моля ти се бе, Норче!

Пък детето се дърпа назад, гръбчето му се извива, ръцете му го гъделичкат и то се смее, но беззвучно, беззвучно, беззвучно, като в ням филм; извива се, сякаш си играят с него, крие лице от устните на баща си, а той ридае и трепери:

– Недей бе, Норче!... Стой бе, Норче!... Ще те омъжим бе, тате!...

При последните думи Карзай подскочи, стресна се, рязко се надигна в кревата и впери уголемени очи в тъмнината. Сълзи течаха по лицето му, от уплаха дишаше учестено, а сънната артерия пулсираше на врата му – трудно му бе да се успокои. След няколко дълги минути се тръшна назад и се изпружи. Спомняше си само как изведнъж си помисли: „В тая стая, дядовата, вече е дошла смъртта. Дошла е, седи в някой ъгъл и като няма какво да прави – влиза на хората в сънищата...“

– В тази стая, майко, вече се е настанила смъртта – каза на разсъмване на майка си, закуси пред подпухналото й мокро лице и с първия автобус си тръгна.

След няколко часа бе в Елена.

Битието на общ работник за Погодин Дъждовежд приключи внезапно и символично. Бяха захванали ремонт на покрива на едно училище в квартал Аспарухово, близо до канала, и забелязаха, че над физкултурния салон се събират чайки. Почнаха да им подхвърлят остатъците от храната си, а Ахмед дори се кълнеше, че се събират едни и същи птици и че ще е така, докато са тук. Някои от чайките най-нахално ги обикаляха, докато ядат, кълвяха трохите, Жеко дори изрита една, а Борко се амбицира да улови някоя. След ред неуспешни опити Погодин му подхвърли:

– Що не си донесеш въдицата? Ще закачиш наденица или...

Още на другия ден бригадата се нареди като на представление, а Борко с въдицата застана на позиция. Старите мръсни гларуси се помайваха около примамката, нещо не се осмеляваха. Една хубава бяла чайка, млада още, ненаедряла, най-сетне се спусна и захапа салама.

– Не мърдай! - извика Митко. - Боре, изчакай я да го погълне!

Всички утихнаха в очакване. Очите на чайката пошариха, успокоиха се от пълната липса на движение у съществата с изцапани робошки и хапката потъна в гърлото.

– Не мърдай, Боре! Тя ще закрещи, като се забие кукичката!

Чайката закрещя, хората и те закрещяха, Борко отпусна аванса и неистово завъртя макарата. Жеко се спусна и захлупи пляскащата птица с кофата.

– Трябва да й извадим куката. Иначе ще умре животинчето – реши Борко и започна процедура по рехабилитация. Един я държеше между коленете, друг за шията, бай Иван мушна клещи в човката, а Митко, като ловджия и вещ с дивите животни, след доста мъчителни мигове успя да измъкне куката и кръв закапа от човката.

– Налейте й ракия - предложи Калчо. - Ще спре кръвотечението.

– А! Ще ми пие ракията! Що не й... - захили се Жеко.

Вързаха чайката за крака, дадоха й друго парче салам и продължиха работа. Погодин я наблюдаваше. Чайката потрепваше, потрепваше, кръв вече нямаше, след час взе да посяга към салама и в крайна сметка се престраши и го изяде. Погодин се усмихваше.

Следобед, докато почиваха, Жеко подхвърли:

– Абе, що не вземем да я боядисаме червена?

Всички се засмяха, засмя се и Погодин.

– Киче, я дай четката...

– А-а, моля ти се, Жеко! Не ме занимавай с глупости!

– Бай Иване, я хвани четката!

Ванката поклати глава и не мръдна. Жеко се ядоса:

– Калчо, я я дръж!

Странно е да видиш червена чайка, каза си Погодин. Но не можа да предположи какво щеше да се случи. Отрязаха й въжето, чайката литна и бе неописуемо красива в синьото небе. Ярко червена точка, която разперва криле и се носи по вятъра. Погодин Дъждовежд дълго не свали поглед от нея и очите му светеха. Забеляза, че и децата, които ритаха на двора, я видяха и замахаха с ръце. Оставаше им час до края на работния ден, когато Али извика:

– Вижте!...

– И какво? - с пресекнал глас попита Соломон Горгий. Седяха в бистро „Ягода“, когато Пого му разказа историята за червената чайка.

– И какво... другите чайки не мирясаха, докато не я убият. Кълвяха я, нападаха я, докато остана да лежи на физкултурния салон като червен парцал. Лишена от възможност дори да обвинява с пролятата си кръв. Червената боя обезсмисли кръвта й. Аз стоях потресен и като видях смеха в Жековите и Калчовите очи, ми се додрайфа.

Каза още, че бил зарязал и уравнението.