Уговорката бе заранта в 7.30 да бъде на Дубровник, спирката, оттам ще мине една зелено-бяла камионетка. Ще слезе подбригадирът, Митко, и на него да каже името си. Така Погодин започна в края на юни работа. Като общ работник в неясна му бригада приготви се да стои на най-ниското стъпало и да изпълнява. Момчетата излязоха интересни. Борко, специалистът по всичко, турчин от нашите, минал и през студентство, и през емиграция (така и не му разбра турското име – пример за това, как образоваността подпомага асимилацията), бе русоляв, синеок, тромав, с меча походка, с усмивка и женолюбец. Той първи и го попита, щом стигнаха на обекта:

– Да шпакловаш можеш ли?

– Не.

– Фаянс?

– Не.

– Да бъркаш?

– Сигурно. Кажете кое?

Хвана кривата лопата и бърка разтвор целия ден. На другата сутрин с количката извозва от дерето камъни. Обектът им бе Аладжа манастир, целодневно прииждаха групи туристи, катереха се по стъпалата, по скалните дупки, понякога немска баба се спираше и ги гледаше зорко, русо англичанче ги снимаше за спомен или за екзотика, посети ги някакъв скандинавец, който с преводими жестове им обясни, че бил бачкер като тях. Черпиха го бира.

– Като нас, ама си тръгнал на курорт – смееше се гадно Жеко, шейсет и кусур годишен пияндюрник, мазач на бригадата заедно с жена си Кичка; Жеко имаше лилаво-пепеляв език като на гущер и беше отвратителен като вземеше да си плюнчи пръста, докато играеха карти. Отвращението у Погодин се засили, когато научи, че синът му бил полицай („неслучайно“). - Не разбираш, а?

– Не разбираш, майко македонска!

Митко, с когото първи се запозна, също преминал петдесетте, бе ловец, с големи хайдушки очи, наивен с изкараните два-три класа в училище, голям работяга, фаянсаджия, зидар, мазач. Родом от гранично село в югозапада, той беше кротък, но като пийнеше, се обявяваше войнствено за македонец.

– Аз не съм българин! Македонец съм!

– Що е маке, све юнаке – казваше Борко.

Още на втората седмица ги видя в извънработна обстановка. Шефът – един двуметров исполин, бивш полковник от армията, с гръмовен глас, навършваше шейсет, та заколи едно агне и направи курбан на Жековата вила. Подредиха се в трапезарията всичките: Калчо електричарят, дебел и жаден, вицаджия, бай Иван общакът, Ахмед, Али – синът му, Митко, Жеко и Жековица, той, Погодин, Павката шофьорът и още двама гости и се изпи дамаджана ракия; Калчо със своите сто и десет кила игра като невеста, Борко взе рано да завалва и гласът му да извива фалцет, Ахмед с и без това оцъклените си очи все повтаряше: „Не ми се пие... Нещо съм болен.“ Жеко, като всеки алкохолоотдаден, седнал на софра, бързо премина на вино и се отпусна в домакинския сеир. Ванката, чичко също петдесетгодишен, от тези, които всеки мачка и вечно са непрокопсали и мълчаливи, се възбуди, не можеха да го спрат и заспори с плам с повечето, а най-вече с шефа, с когото бяха и комшии. Митко след първата ракия стана македонец и на третата гледаше лошо и подозрително, макар накрая да стигна дотам да каже:

– Жеко, много ти е добре нареден теракотът, я какви точни фуги си дръпнал!

На цялата дандания Жеко взе да се хили и да изисква всеобщо внимание, та да разберат всички за Митковата похвала. Всъщност подът бе застлан с мокет, имитиращ градински плочник.

Маршрутът им сутрин бе строго фиксиран. В осем без нещо минаваше камионетката с покрита с брезент каросерия, качваха се всички, сядаха на трите пейки, замъкнати от някоя детска градина; на базар Левски колата спираше и в супермаркета отиваше Кичка с още някого, купуваха кренвирши и хляб, и неизменните две-три двулитрови бутилки бира. След половин час стигаха Аладжата, закусваха, бирите се скриваха на хладно в усойните храсти. Почваха. Погодин ту бъркаше, ту мъкнеше цимент, ту пясък извозваше, събираше камъни и балчишки плочи за калдъръм, ту помагаше на Борко на банцига или на Жеко и Кичка да отсича латекс в къщата, или варосваше тавана на тоалетната, стържеше мазилка и всичко подобно. Най-сетне му гласуваха доверие и го оставиха да запълва с рядък цимент наредените плочи. Метенето му беше зачислено изцяло.

На обед сядаха, с храната изпиваха бирите, Жеко си изпиваше шишенцето, носено от къщи, и едни раздаваха картите, други полягваха, а Ванката заставаше кибик.

– Бай Иване, я иди виж какво става в храстите – упътваше го Жеко, мятайки картите, и Ванката носеше последната бутилка бира.

Ахмед неизменно полягваше на сянка, покриваше очи с бейзболната си шапка и от време на време изпускаше по едно:

– Аферим, бееее...

„Е“-то в „беее“ бе като английското „æ“ - нещо средно между а и е. Картаджиите го чуваха и подемаха с удоволствие всеобщо любимия лаф:

– Аферим, беееее... Калчо!

– Ашколсун, беее...

Кичка с дебели рогови очила, хелиоматик, четеше „Трета възраст“.

На Погодин, разбира се, в началото му беше трудно. Това, че не беше вещ в строителството, нямаше голямо значение – след седмица всичко заръчвано му се отдаваше без допълнителни въпроси. Той си бе изпълнителен, а такива в бригада като тази се приемаха леко. Той и по принцип бе решил да поработи месец, да събере малко пари за лятото, така че нямаше какво толкова да му мисли. Притеснението му бе в началото, да не изпъква разлика между тях. Все пак бе човек от друг регистър, а майсторите от строителния фронт, като в казармата, не обичаха много такива. Оказа се, че греши. Щом бачка и не приказва много, приемът е добър, а симпатиите и тук, като навсякъде, са на лична основа. Най-симпатични си бяха с Борко и Ахмед и Погодин, като се поотърси от сковаванията, взе да се интересува кой какво, що. И Митко бе екземпляр, пък и типичен бракониер. Неприятно му бе, че в първите една-две седмици трябваше да се хили на всяка простотия и да слуша с внимание на всяка цена – но така се бе настроил, подсъзнателно си бе определил такова поведение. Особено му бе гадно да се смее на Жековите ръсения, а и онзи го поглеждаше с лилавата си физиономия и постоянно подгизналите малки очи. Пък и динамиката го увлече. След Аладжата се заредиха детски градини, покриви, училища и читалища – все приятни обекти, само ремонти и обновявания, всеки със свой сюжет. В една ясла правиха вътрешния двор, заваряваха люлки, пребоядисваха, сменяха корнизи. С някоя нервозна учителка се скарваха, Борко хвърляше всичко, заминаваха си. На другия ден о.з. полковникът пристигаше, раздаваше правосъдие, отиваше на делегация при директорката. Шефът возеше материали с една шкода с ремарке. Погодин често обикаляше с него за талпи, плочи, керемиди, лепила, бои, цимент из борсите на града, в Топливо, край гарата, по пътя за Виница. Пък и парите бяха фактор. В петък шефът даваше на всички определена сума (на майсторите – двойно и тройно), а в края на петата или шестата седмица всички очакваха „уравнението“. Уравнението бе драсване на чертата. За този обект толкова, за тази работа толкова. В деня на уравнението овчарят пристигаше, свикваше стадото, измиваха си ръцете и получаваха по бял плик. Вътре освен сума имаше точна сметка: от тази до тази дата, този и този обект, обща сума – еди-колко си. Като се извадят петъчните аванси – ето и сумата в плика. Погодин понякога се изненадваше приятно. Неговите пари, естествено, в сравнение с Борковите, Митковите и Жековите бяха в пъти по-малко, макар да нямаше как пряко да се увери. Разликата впрочем не само че не го интересуваше, а напротив – радваше се, че получават достатъчно пари, та животът им сред цигари, бира и ракия, циментов прах и бач да ги омиротворява със света.

– Това правим ние, Погодине – издишаше цигарения дим Борко. - Днеска бач, утре бач, а парите остават само за харчене, не за живот.

Борко бе любимец на Погодин с това, че ако имаше кой да олицетвори крачката към отвъдния свят, бе той. Живеел с учителка от детска градина. „Къде се запознахте?“ Ами в детската градина, правили ремонт. А днес лаф, а утре приказка – заживели заедно... Веднъж говориха на обяд по някаква актуална политика – за партизански действия и атентати от страна на местното население в окупирана от американците територия.

– Ето – дъвчеше хляба Борко, - днес те са терористи, целият свят ги оплюва и кълне, а утре като си идат американците, тези същите партизани и атентатори ще станат национални герои и ще ги пишат така в историята си.

– И ще им вдигнат паметници.

Погодин внимателно го наблюдаваше и се питаше какво ли е ставало на младини – а и сега – в душата на този българин, турчин по етнос, като е чел за Ботев и Левски и за Априлските кланета и като е трябвало да обясни себе си в историята и историята в себе си: от коя страна да гледа – от тази, за която моите са чужди, разбойници и размирници за отишлото си царство, или от тази, в която моите са чужди, поробители и експлоататори на стара земя? Борко бе на трийсет и осем години и макар буйната му възраст да е съвпаднала с Възрожденските бесове на осемдесетте години, Погодин така и не го попита как са му сменяли името.

– Ами как да го питам? - обясняваше есента на Соломон Горгий. - Ами той се казваше Борко!

– Демек ще го попиташ по този начин защо не си е върнал рожденото име – и така вместо да бръкнеш в спомените му, ще бръкнеш в душата.

– И, Герги, излиза, че България век по-късно има ново Възраждане – само че парадоксално спрямо първото, преобърнато и...

– В литературата има един дядовски афоризъм, че всяка трагедия и епика се повтаря като фарс.

От уравнение на уравнение Погодин караше четвъртия си месец в бригадата, когато в началото на октомври стана случката с червената чайка и той не се появи на следния ден на работа, а три дни по-късно в лична среща с побелелия, но с къса войнишка подстрижка шеф си подаде оставката.

„Тук е толкова тихо. Листата потрепват само в моите очи. Розата в прозорчето е прецъфтяла, върхът й се извил като за среден поклон и от скука даже не се изправя. Прозорчето е отворено.“

– Ели? - почука се на вратата. - На телефона.

Елиза смачкваше листа, натикваше го в джоба на шортите и отиваше да говори с мъжа си.

Лятото тя с малката Елеонора прекараха у дома, в Елена. Тимофей бе останал в университета да пише доктората си. Приятелките й се бяха разпилели из България, учителите й садяха домати в дворовете си и по нищо не се различаваха от всички останали. В Елена бе интересно да зяпаш около площада до хотела – пристигаха всякакви прашасали коли и джипове, от тях слизаха семейства или двойки, настаняваха се за няколко дена, обикаляха градчето и махалите и продължаваха към Габрово, Трявна или Търново. Изсипваха се и цели футболни отбори, в еднакви екипи, тренираха горе на стадиона, а вечер шумяха и крещяха в бара. Често виждаше дългокоси компании с тежки раници, те пък се заседяваха кога легално, кога не в туристическата спалня зад хотела, до неделния пазар. Като срещнеше Иван Сутров, управителя на хижата, той й се обясняваше как от ангажименти често изтървал преспиващите. Научавал, че дошли нови, след два дни отивал да им вземе парите, а те се изнесли.

– И все се намира кой да ги пусне, Ели. Това лято имам работници, изрично съм ги предупредил да не пускат никого, обаче какво става... - смееше се. - Едни четирима хъшлаци – единия албинос – хванах чак на Буковец. Казали им, че няма места – а то всъщност хижата празна – и щото нямало рейс за Твърдица, те преспали две нощи, а сетне тръгнали към предела. Отивам там в неделя и хопа – ей ги, гуляят с една китара и акордеон с хижаря и гости. Момчета, викам, аз съм Иван Сутров. Тъй ли, викат, а ние се убихме да ви търсим!

– Да не си им взел пари?

– Ами. Само, викам, ми кажете кой ви пусна. Един младеж, викат, от Асеновград. А него го бях пуснал по изключение. Запознал се с някаква нашенка по морето и дошъл да я дири. Хайде, рекох си, може пък това да му е късметът.

– Ангажиментите са виновни.

– Как е дъщеричката, Ели?

– Добре. Припка при дядо и баба.

– Тимофей не го виждам.

– Остана при науката.

Тимофей се обаждаше почти всеки ден. Искаше да чуе гласчето на Елеонора.

– Какво става? - питаше.

– Еми нищо. Нора е добре. Щастлива.

– Внимавайте за някой кърлеж. Всяка вечер я...

– Преглеждам я, знам.

– Не си доволна нещо?

– Доволна съм. Само ми е скучно.

– Прибирайте се тогава.

– А там какво ще правим? Нека преди яслата да се наиграе на широко.

След разговора Елиза изхвърляше изписания лист и забравяше за него. Сядаше на люлката под кайсията, четеше „Дворянско гнездо“ на Тургенев и въздишаше заедно с героинята. За да гони скуката, чудеше се какво да мечтае. Поставяше се на мястото на идващите семейства с колите, представяше си как с Тимошка и Нора обикалят из страната, търсят забележителната й природа, а преспиват в китни хотели и ядат в спретнати капанчета. Парите се леят от джоба, всеки каприз се утолява и от толкова пътуване и разнообразия в душата й става калейдоскоп, каша от впечатления. А наесен какво? Затварят се в офиси и канцеларии, играят хорото, въртят бизнеса, пият кафетата и цигарите и пледират, че вместо да купуват техники и мебели, по-добре да похарчат парите за бензин из планините и плажовете. А зимата минава в приготовления за следващото лятно проливане на финанси. Поставяше се на мястото на сестра си Елена, спомняше си гимназиалните години, прекрояването денем и нощем на градчето със съучениците, мечтанията за бягство от клисурата, за големите увеселителни градове с театрите, магазините и събитията. Сестра й четеше повече от нея, ходеше много на кино, а след някоя романтична американска комедия очите й блестяха. Но Елиза не можеше вече да си се представя така. Влечението й към свободата и безгрижието избледня, утаяваше се в контейнера на задължително отминалото; предпочиташе грижата за детето, грижите на родителите й. Ала скуката я напрягаше. Майчинството свършваше, наесен Нора отиваше на детска градина, а тя оставаше в безтегловност. Плашеше я бъдещата скука. Какво щеше да захване? Искаше да работи нещо, за което е учила, като Тимофей, а ранното раждане бе прекъснало пътеката. Съпругът й предлагаше да запише нещо в университета, но времето, което трябваше да мине, годините на учение й се струваха безкрайни и безперспективни. Пък и не знаеше какво й се учи. Да става учителка – хубаво, ама изглежда безжизнено. Да учи модерните финансови, юридически, туристически професии? А как ще ги разгърне, след като не си и представяше какво са те? На нея й бе нужно нещо, което да я хвърли в жизнеността, да съчетае деятелността с трупането на основата. Елиза най-често мечтаеше за театър. Мислите й влитаха зад кулисите, сънищата й я разхождаха по сцената. Само мисълта, че се занимава с театър, я удовлетворяваше и пропъждаше унилостта, ала усещането за града й, дома й до реката, за заседналото й гнездо посред тясната старопланинска клисура, до която дори влакът от Горна Оряховица бе спрян поради нерентабилност, смазваше мечтата й, правеше я невменяема и тревогата за идното натежаваше.

– Како? Защо Чехов е толкова черноглед? - питаше Елена.

– Не знам – вдигаше рамене Елиза.

– Виж, Тургенев, който четеш, уж пише за същото, а пък не е толкова черноглед.

– Не знам.

– Господин Томов казва, че било така, щото ги деляло трийсет-четирийсет години, а Русия през този период била като един бавно, дълго и тягостно спиращ влак. Значи, това, което за Тургенев още е било движение, скорост, същото за Чехов било скърцане на спирачки, аварийно спиране посред степта.

– Господин Томов ли? По мое време нямаше такъв.

– Той дойде преди година. А мъжът ти казва, че можело и така да се кажа, обаче това било алегория, а заниманието с литература не е алегория.

– Ти да не си изчела Чехов и Тургенев?

– Охо, не само тях. Всичко, което е в читалищната библиотека.

– И аз съм ги чела, ама нищо не помня и сега препрочитам.

– А аз всичко помня. Аз ще кандидатствам литература.

– Аман от литератори!

Да, на Елена й оставаха две години до завършване, а вече си е наумила какво да прави. Елиза на нейните години беше любимка на всички, казваха й: Ти навсякъде ще намериш какво да правиш, всички ще те искат. А тя си мислеше, че ще ходи на театър, ще гледа постановките и ще се вълнува заедно с актьорите и зрителите. А пък семейството я затвори, бременността я затвори, великата майчинска радост я затвори и сега беше болно да разбира наивността си – ами че гледането на постановки не е занимание, вълненията и преживяванията не са мисия. Понякога мъжът й й се струваше егоист, единак, незаинтересован от нейните въжделения, а всъщност той копаеше жизнената си яма и може би също се дразнеше от нейната апатия към професионалната литература. Да, тя не разбираше от литература, но литературата за нея бе вълнение, а какво по-голямо вълнение от предизвикваното в театъра?

– Нали знаеш, че Гец е от нашата махала Разпоповци? - казваше баща й, с когото винаги й е било трудно да споделя, но който се вслушваше в нейните откъслечни фрази, в приказките на майка й след женските им разговори и от всичко това разшифроваше своята представа за нейното състояние. Може би и сега баща й скришом я наблюдаваше отнякъде и от очите му капеше любов?

Елиза ставаше, несъзнателно се усмихваше, хранеше Елеонора, приспиваше я и излизаше да поскита.