Там е работата, че при някои способни хора неколкократното лутане, ненамирането на пътя им създава представа за живот на налучкване, на епизоди. Създава им матрица на съществуване, в която априори (а за тях навярно и апостериори) мястото им в живота е въпрос на лутация, издирване. И, да вземем за даденост, дори и открили свое гнездо, валякът на матрицата им ги кара да търсят ново, да изопачават неугледностите на намереното. И така – докато умората ги примири. Именно такова самосъздадено и самоналожено неумение да приемеш възприетия от съзнанието ти път ние най-аматьорски и съвсем ненаучно ще наречем своеволие. Пого Дъждовежд, например, много обичаше да се вглежда в лицата на минувачите, докато се разхожда. Рядко им обръщаше внимание, седнал на пейка или в друго подобно неподвижие, но когато вървеше по улиците, се вглеждаше във всяко лице. Неслучайно подчертаваме всяко – в това да се взираш във всяко лице има нещо болезнено, нали? Нали не всяко може да е интересно, не във всяко можеш да проникнеш или да разпознаеш типа? Сиреч това не е търсене, интерес, това е някаква хипноза. Човек, отдаден и затънал в себе си, е способен на такава лична хипноза; като оногова, когото водят на разстрел.

Според нас Пого Дъждовежд беше объркан човек. През полугодишния период, когато се запознахме и пряко го наблюдавахме, неизменно ни впечатляваше неговата жизнеспособност и обратно – пълната му откъснатост, конфузия от живота. Разправяха, че преди четял много; „Пого чете много“, такава поговорка цитираха, но според нас и това е било епизод. “Чете много“ – а зарязва учението след първи курс, за да не се върне никога към него? Такива противоречия говорят за душа на мечтател. Ами да, мечтателите умеят да живеят на епизоди. Мечтателите се отдават на виденията си, те са техните фиктивни планове за бъдещето – и неизменно причиняват на душата си конвулсия. Ще ви го опишем. Ходи по улиците прегърбен. Когато е замислен, очите са му забити в земята, главата е наведена и леко напрегната като на кон; ръцете се движат тръпчиво, отразявайки жестовете на вътрешната му реч. Внезапната иронична усмивка е запазена марка; понякога усмивката е отворена, привлекателна, тогава и главата се вдига, тялото се изправя. Тогава и среща любопитните погледи на околните, възвръщащи го рязко към напрегнатостта. Казахме душевна конвулсия и сме длъжни да се поясним. (Без да претендираме за каквото и да било), възторжените и затворени хора, които нерядко излъчват и загадъчност, задължително са невротици. Какво е възторгът? Спускане с шейна по огромен склон. В началото е откритието. Ето шейна, хубав сняг, надникваме и какво? Откритие! Прекрасен склон, прекрасна възможност за летеж. Спускаме се надолу, отдаваме се на възторга. Бавно, леко, по-бърже, все по-бързо, докато не усетим, че шейната става неуправляема, че нещата стават неуправляеми – и се ужасяваме. Ужасно възторжените хора познават това чувство на тревожна възбуда, което довежда възторгът, което влива възторгът в душите им. В първите години на съзряването си те са безстрашни – отдават се до откат, пребиват се в края на склона. Сетне тревогата почва да предявява своите спирачки – душата предпочита да скочи по средата на склона в движение и да остави шейната да се троши. И тук е ядката. Те изоставят шейната не от страх и ужас, а от тревога, че и тая, поредната крайност ще донесе безсмислие. Ужасно е да напълниш душата си докрай, да изпънеш съществото до пукане на кости и сетне да решиш, че е било напусто. У хората, които като на Пого им се случва да живеят на епизоди, които търсят безкрайно склонове, без да се спрат и съсредоточат само върху един-два, това рано или късно значи осъзната невроза.

Талантите на Пого са същата невротична формула. Всъщност такива като него жаждат повече силата на преживяваните емоции, нежели фикции като талант, щастие, благополучие. Няма такова занимание като да влизаш в дълги жп-тунели; това не е своеобразно пещернячество, това е търсене на дявола. А по нататък ще споменем къде поведе Пого Чечита – един епизод от началото на есента.

Варна, като всеки морски пристанищен мафиотски град, е потна, задръстена, астматична през лятото. Това обичаше да казва Погодин Дъждовежд. Варна беше родният му град и той често си представяше как излиза вечер по бившия „Ленин“, сгъстен и натегнат от манифестиращите всякакви възрасти, нация, пол и занятия; булевардът е пренаселен и на този контраст той виждаше себе си отстранен, как ходи с ръце в джобовете, с избелели дрехи, хвърля погледи към минаващите, към седящите в откритите барове, към щъкащите между масите сервитьорки. Денят преваля, всички очакват разхладата, сервитьорките са грохнали, с петна под мишниците, със замъглени ресници; потокът влече Погодин към морето, към крайбрежната алея с дискотеките и чалга капанчета, потокът го влече надолу, а той се изкушава да върви донякъде с тълпата, а сетне да се обърне и да тръгне срещу течението, където всички са един, а той е все пак сам. Виж, наесен, казваше Пого, когато гостуващите се изпарят, слънцето поувехне, Варна става удобна, приятна, привлекателна. А най-привлекателна е зиме – рядко преди Нова година има сняг, алеите на огромната Морска градина са пусти, можеш да ги обхождаш надлъж-нашир, без да те притеснява ни човешко, ни кучешко лице, нито прелитащи велосипедисти или майки с колички. Тогава и морето те придърпва, то е сиво, непрогледно, безпросветно, крайбрежната алея е посърнала от изоставените капанчета, дискотеките са едни скелети на пясъка, а самата пясъчна ивица е намаляла с една трета от надигналото се зимно недоволство. Инак Морската градина си е същата. Как са я редили тези хора! - възклицаваше Погодин. - Някакви чехи в началото на века. Така са подреждали, че целогодишно е зелена в една или друга степен, дори и голите дървета по основната алея са ти симпатични, не те потискат, защото през тях виждаш иглолистни групички, вечнозелени храсти и бръшляни, някаква странна непожълтяваща смес от пръст и трева...

Той обичаше да се вре по малките частни улички, несъществуващи сякаш; като нямаше познати, като бе изгубил старите връзки, Пого шеташе из ученическите си пътеки. Така например пътят му към Морска гара най-често минаваше през Шишковата градинка, покрай училището “Климент Охридски” и на Арменската църква свиваше вляво, сетне веднага вдясно, по княз “Дондуков”. “Князът” минаваше покрай Римските терми, по-напред завиваше покрай една механа “Римски терми”, където гуляеха като ученици, а още по-напред, съвсем в началото, живееше негов съученик, Мустака. Случваше се понякога да го срещне пред тях да паркира вартбурга си. Здрависваха се, Мустака отдавна бе обръснал мустаците си (всъщност прякорът му дошъл от факта, че запазил до казармата девствения си мустак – и никога след това) и започваха приблизителен диалог:

– Как си?

– Ами как…

– Мустакът?

– Няма го.

– Вартбургът ще го продаваш ли?

– Как ще го продавам! Знаеш ли каква работа върши!

– Вашите?

– Добре са.

– Баща ти претака ли още зелето, без да е вкъщи?

– Е, глупости, това е стара история…

– … измислица.

– Чиста истина!

– Вазата още ли е наклонена на един борд?

– Е, глупости сега…

– Кога ще играем шах?

– Когато кажеш.

– Помниш ли, мустак, какви шампионски партии играехме? Аз бях дълго претендентът, а накрая успях да те бия седем на пет и гросмайсторски се оттеглих от активния шах. Оттогава ти си претендентът…

– На теория.

– На теория и на история.

– Щото ти отказваш реванш! Къде си тръгнал?

– За риба.

– В тоя студ?

– Бе аз съм тръгнал, за да има причина да ида до вълнолома…

Иначе Погодин не се отзоваваше добре за града си. Варна е хубав град, казваше, но населението му – нездраво. Проститутки, пласьори, пампурджии, фризьори, покупко-продавачи, рентиери, полусенчести и всякакви комисионери, сезонни печалбари, двойни счетоводители. Лете половината град се изсипваше по курорти и експлоатирани като бармани, камериерки, шезлонгаджии, спасители, алейни павилиони с фото, сувенири, палачинки, биташки стоки, експлоатирани от мрак до мрак, пътуващи часове от крайните квартали до крайните курорти, прибиращи се у дома само за едното тясно легло и жадуващи за есента, а не искайки тя да идва – градът лете живееше двойствен живот, купуваше мечтаното през зимата, харчеше или влагаше пари по банки и финансови къщи; размножаваше бизнеса на бившия си работодател и висеше в лъскавите vip заведения или на опашка в осем сутринта за първата безплатна игра в бинго залите. А наесен учениците се връщаха на училище, учителките преставаха да бъдат продавачки и камериерки, студентите заминаваха по университетите си, безработицата отново се затваряше в гетата си, отпускарите отиваха на работа, за да си починат след изнурителния сезон, управниците зазимяваха хотелите си; само моряците все така пристигаха и отплаваха, а жените им ги чакаха, обсипваха ги с внимание, обикаляха магазините или избираха къща някъде из околните села, или обикаляха родината или чужбината; и единствено строежите не преставаха наесен, а целогодишно всмукваха работна ръка, включително майстори от Велинград и общаци от Шкорпиловци. Странен град, говореше Пого. Ако си по строежите, ще речеш, че целият град е съставен от бригади, събирани рано сутрин из разни спирки от случайни и неслучайни транспорти. Ако си в комерсията, ще помислиш, че на всяка крачка има я магазин, я склад, я сервиз, я заложна къща, я паразитираща спекула. И какъвто и да си, ще се изумиш от самодостатъчността на тукашния живот, от тоя живот за себе си, не за градежа, от самодоволството на една привидна, имитирана, привилегирована провинциалност, от безперспективността на културните въжделения и от херметичността на духовните терзания. Това говореше Погодин Дъждовежд, но според нас преувеличаваше и изопачаваше; правеше го навярно, когато и защото бе далеч от града си и така в действителност показваше пъпната си връв и неизличимата си любов. Знаете, силно и люби, и мрази.