Емо бе врачанец с твърди понятия, с константна тенденция към отстранение, много обичаше да споделя всичко, което бе прясно впечатление, всички новоизковани свои тези. Бе шест години по-голям от набора на Соломон, женен, имаше дете. Страстно обичаше и да спори и често спореха с Горгий, който също бе любител-полемик. В първите месеци на познанството спореха ожесточено, с припламвания; като се опознаха, споровете им станаха позиционни и за удоволствие. Имаха общата черта да изтърсят нещо откровено, непопулярно и предизвикателно в курса, по лекции и упражнения, в коридорите и на масата. Но докато Емо го правеше съзнателно и винаги, независимо от ситуация, условия, нужда и полза, от реакции и прочие, Соломон бе по-сдържан, търсеше „силното време“ и гледаше да е по-обобщено. Интересна гледка бяха, когато се случеха на едно мнение и пред тях седеше опонент. Нападаха като ловни кучета, но никога по достойнството на опонента.

– Бе мàни го тоя туч! - обясняваше Емо на Евлоги за професора, когото очакваха. - Тоя още като дойде на първата лекция и взе да разказва как бил дипломат еди-къде си, в министерството еди-кое си, ми станà ясен... че от него нищо свястно няма да научим. По предмета.

Първите впечатления бяха характерни за Емо.

– Аз като ходих при него по повод курсовата работа – обади се Иван, - ме накара половин час да го чакам отвън, докато си говори вътре с някаква студентка. Накрая ме изслуша на вратата, каза „добре“ и се прибра.

– Ти пък що си тръгнàл при тоя туч!? Иди при асистентите първо...

– Асистентът ме изпрати...

Заприказваха се за изпитни преживелици – нещо обичайно преди изпит (а най-паче впоследствие). Соломон подкара за битката си с асистента по теория на литературата, на когото се бе стремил всячески да покаже, че макар по изтегления въпрос да не е много в час, все таки е мислел и се е занимавал по предмета.

– И му казах един теоретичен тестов въпрос, който бях измислил за критични ситуации. За фикционалността на изкуството и в частност литературата. Ето, викам му, ако трябва да обяснявам на ученици що е фикционалност, ще им дам следния тест. Представяме си, че сме на театър и гледаме „Хамлет“. Значи, ученици, въпросът, който трябва да обсъдим, е: Кой говори в момента от сцената? (Примерно, на „Да бъдеш или не...“) Три възможни отговора:

а) Хамлет

б) актьорът, играещ Хамлет

в) Шекспир

Всъщност, говоря на асистента, и трите са верни. В диверсията Автор- Творба нещата са такива. Имаме автор, имаме глас, който авторът направлява (това е разказвачът или лирическият Аз), имаме и персонаж(и) със свой глас (героят/лирическият герой). Това е палимпсест. И театралната сцена отлично илюстрира теорията, макар от това нещата да изглеждат доста шизофренни. Учим, казвам, че в последните десетилетия се води битка за автора – да го бъде или да не го бъде. Но действителността е такава, че без Шекспир не би следвал ни Хамлет, ни актьор, който да го играе, ни теория, която да се чуди и да разрива снега около литературната творба.

– Ама пропускаш една важна съставка от тази диверсия! - викна Емо. - Читателят, възприемателят, реципиентът.

– Сега напук я изпускам, щото според модерността само тя е останала, а другото се е стопило. Ама нали ние с асистента де факто представлявахме тази страна!

– Да, но и тя е част от теста! Ако зададем въпроса Кой какво изговаря и какво повтаря на сцената, тогава ще изглеждат отговорите така:

а) Шекспир – повтаря мислите и мисленето си

б) актьорът – повтаря текста

в) Хамлет е безкрайното повторение и изговаряне (той е затворен в една словесна непроменлива)

и г) възприемателят – той отразява говореното в себе си, това е своеобразно повторение.

Не може без възприемателя, ясно е, затова диверсията е, както знаем, дори и оспорвана, Автор – Творба – Читател.

– Тъй, тъй.

– Защото ако авторът е ИЗТОЧНИКЪТ НА ИДЕОЛОГИЯТА, Хамлет ще е ИДЕАЛЪТ, актьорът ще олицетворява ИНТЕРПРЕТАТОРА, а възприемателят ще е ОБЕКТЪТ НА ИДЕОЛОГИЗИРАНЕ.

– Това е според примера в теста, но всъщност, Емо, тогава исках да кажа на асистента, че според мен функцията на реципиента е двузначна. Реципиентът може да е интерпретатор, но и консуматор. Ако ние тук се учим на първото, следователно първично е второто. А извън специализацията на литературата хората се учат да консумират, без да им се налага да овладяват интерпретаторския инструментариум. И ако не беше така по натура, изкуството щеше да е дейност на никому неизвестни хорица с неизвестна цел.

– Според мен не могат да се делят.

– А според мен могат. Неслучайно сегашните литератори се смятат равни с автора, понеже му разплитат чалъмите (а колко са равни и какво разплитат е отделен въпрос), но за баба ми изкуството и авторите си остават една мистерия, а тя не престава да е четящ човек.

– Баба ти?

– Примерно, казвам.

– То от такива примери се забатачва теорията... - подхвърли Евлоги.

– Абе, хора – намеси се Чефо, който изговаряше р-то увуларно (цитираме Соломон). - Сега ще ни питат не за Хамлет и бабата на Горгий, а за Петко Славейков и другите светии от Светия конспект!

– А знаете ли – викна пак Емо, - че Търновската конституция е подписана върху масата на дядо Славейков! Като дошло време за подписване, сетили се, че няма върху какво. И Петко праща разсилния до дома си и онзи носи масичката...

– Сериозно?!

– С какво е известен Петко Славейков преди Освобождението и с какво – след това! - каза Иван и се изсекна. - Хайде нагоре.

По стълбите групата се разтегли и Горгий остана на опашката с Евлоги, чието събудено любопитство доразпитваше за изпита по литературознание и каква е била неговата кончина.

– Ами глупаво приключи, Евлоги. Асистентът се заслуша и ме прекъсна с нещо иронично, вече не помня какво. Обаче аз нали бях набрал скорост и му треснах: Аз, казвам, имам и друг тестов въпрос, но той е от друг характер. По-скоро, викам, психологически...

– А, да не е това за Сервантес?

– Аз съм го разказвал.

– И какъв беше, я разкажи пак?

– Въпросът е следният. Ако видите вятърна мелница, вие ще сте:

а) Дон Кихот

б) Санчо Панса

в) Мигел де Сервантес

Евлоги се захили с боботещия си глас. Изпитът бе започнал.

Първите резултати не бяха окуражителни. Професорът беше дал една четворка, другото – тройки. Питагор плачеше в коридора – Тимофей Карзай й бе писал пет.

– Най-добре е при асистента! - шепнеше един тантурест студент, с бели нишки в косите. Викаха му Доцента. Бе в средището на група жени.

– Ей, аз, да ви кажа, ще гледам да седна при Карзай – оня туч не мога да го понасям! - реши Емо. И добави: - Ама не се знае. Я колко кандидати има.

Излязоха двама изпитани. Лоши новини. Двойки. И при професора, и при асистента. Коридорът настръхна, Андро пребледня, Доцента отиде до тоалета. Настроението обаче не напускаше компанията.

– Абе – успокояваше Емо, - в средата на изпитния ден винаги има двойки. И изпитващите гонят норматив, и сред нас има парашутисти.

– Ама като влезеш след двойки – обади се Иван, - вътре ти е по-тежко.

– Аз затова ще влезна след Андро! - тупна Емо пребледнелия по рамото. - Той ще им оправи настроението.

Андро почервеня.

Соломон Горгий забелязваше всичко, смееше се тялом, но вътрешно бе се изключил, настройваше се. Взе да крачи напред-назад, както имаше навик. Нервността на този навик зарази някои и Иван и Чефо се наредиха – решиха, че им е време да влизат.

– Ей, аз влизам или първи, или последен! - викаше Емо, макар и сам да знаеше – а и всички знаеха – че влизаше, когато се случи.

– Аз – последен – усмихна се Евлоги, а това бе негова запазена практика.

Поредните двама бяха поканени в кабинета и последва дълга пауза. Изпитването течеше досега по не повече от двайсетина минути на човек – сега се проточи двойно. Опашката пред вратата, стресната, се разпиля, разтури се и когато Карзай изведе изпитаните, нови желаещи нямаше.

– Няма ли други за изпит? - кисело, но тихо попита асистентът.

Тишина. И в нея Емо не издържа, пристъпи, спогледаха се със Соломон, който пък, неясно защо, щастливо се озъби и каза:

– Има. Ние сме следващите.

В кабинета картината пред Горгий се разкри следната. Иван и Чефо бяха навели глави и нахвърляха ситни записки; Звънчето бе седнал пред бюрото на професора, а Балерината очакваше асистента Карзай.

– Така, колеги – обърна се професорът към новодошлите, - добре дошли. Заповядайте, теглете билет. Въпросите са два, отговаря се последователно, в реда, в който са дадени. Моля.

Соломон бе пръв. Той нямаше система, обикновено не теглеше най-крайните.

– Билет номер?

– Три – каза Соломон.

Професорът си записа и му посочи дивана. След малко до Горгий седна и Емо. Емо бе изтеглил добър билет, жестовете му бяха доволни. На Горгий се паднаха, първа точка, Нешо Бончев, втора точка, гражданската лирика на Петко Славейков.

След изпита Емо щеше да пледира:

– Аз казах ли ви, че тоя туч е гадина? Нарочно е турил гаден първи въпрос и успееш ли да се откачиш от него, рече ли ти: Давайте по втора точка – значи си минал! Казах ли ви!

Сомолон имаше смътна представа за критика Нешо Бончев, бе запомнил нещо, но лошото бе, че не бе го чел – липсваха му каквито и да било лични впечатления. За Петко Славейков, спор няма, бе отлично. Той започна да нахвърля върху листа конспект за отговорите си, периферно следеше и текущия изпит. Балерината караше Ботев на скороговорка – бързаше да не забрави наизустеното. Тимофей Карзай не й обръщаше никакво внимание, от немай къде я попитваше по нещичко. Звънчето обаче го бе окъсал.

– Къде е роден Каравелов?

– Котел.

– Моля?

– Трявна.

– Мооля?

– Копривщица.

– Родината можем да обходим така с вас, колега – вторачено го гледаше професорът. - Последно?

– Панагюрище.

– Така-а... Друг въпрос. На какви езици е писал произведения Каравелов?

– На... български...

– Добре, ако ви дам три отговора, кой ще ми посочите. Така. Руски, румънски, сръбски. Е?

– Ру... ру...

– Ру?

На Соломон му стана жално за Звънчето. Той, че бе гьон, ясно, ама така лешоядно да го...

– Румънски.

– Така, колега, ето какво ще се разберем с вас. Явно не сте имали време, не сте се подготвили добре, разбирам ви, на всекиго се случва. Аз сега...

– Аз повечето въпроси... от конс...

– Каравелов, колега, е стълб в конспекта. Разбирам да сте пропуснали Нешо Бончев, Кръстю Пишурката или някой друг, ала... Както и да е, няма какво да говорим, разбирам ви, ще ви оставя време старателно да се подготвите и ще се видим наесен. Разбрахме ли се?

– Аз...

– Отлично, благодаря ви за разбирането, заповядайте книжката си. Така... Следващият?

От споменаването на Нешо Бончев на Горгий му се сви стомаха. Усети се като в капан и изгуби доста време, докато се отърси от панирането. Иван и Чефо вървяха сполучливо, криво-ляво отговаряха и на подстрекателски задявания. Емо отдавна бе спрял със записките, чакаше си спокойно реда. Чефо се изправи с въздишка на облекчение, професорът му подаде книжката. Карзай още бавеше Иван. През цялото време Соломон Горгий и Емо не бяха успели скришом да покомуникират, затова сега бе интересно кой ще седне при титуляра. Горгий никога не бе отдавал значение кой го изпитва, напротив, инстинктивно го влечеше към изпитващия с по-лоша слава. Като имаше предвид изявлението на Емо, че би предпочел Карзай, той се бе приготвил да иде при професора. Но неочаквано, тъкмо като се надигаше, Емо го изпревари, рязко стана и се тупна пред голямото бюро. Горгий седна обратно и изчака да смени Иван. „Е, каза си, след двайсетина минути всичко ще е приключило. Последните двайсет минути.“

– Нешо Бончев и Петко Славейков – рече Соломон и внимателно се взря в лицето на Тимофей Карзай. На вид уморено и отпуснато, очите с червени жилчици.

– С кого ще започнете? - попита Карзай. Студентът пред него повдигна вежди. „И на упражнение съм забелязвал – това момче обича да гледа в очите“ - додаде асистентът наум.

Едно от естествените и любими оръжия на Горгий бе гледането в очите. Случвало му се бе на изпит пред двама, ако единият му изтърве погледа, той да се прехвърля веднага на втория. И така, като пинг-понг.

– С Нешо Бончев – твърдо каза Соломон. Той по принцип стартираше с по-слабия си въпрос и това бе както негова тактика, така и възглед върху теорията въобще. Можеш да започнеш как да е, твърдеше той, и дори да не върви добре; но когато след средата има градация и се получи силен финал, слабото начало се забравя и се преформулира семантично.

С Нешо Бончев нещата стояха зле, но Горгий несмутимо говореше нещо, Карзай не реагираше. Наложи се след една премислена пауза Соломон да начене последните си приготвени изречения и докато ги говореше, си мислеше: „Не е добре. Дотук го докарах, но ако и сега не ме прекъсне или не зададе въпрос, ще трябва да се повторя. Дали да повторя част от казаното? Не, не си струва. Карзайчо е умно момче, ще му бъде неприятно да го вземат за тъпак.“ Затова и бе направил паузата одеве. Искаше да покаже, че не се чуди какво да приказва, а просто премисля следващото. Хубаво, ама одеве наистина имаше следващо, а сега... вече... Той сложи точка и млъкна. След паузата Карзай каза:

– Заповядайте по втория въпрос.

Горгий си отдъхна. Дали бе надхитрил асистента или по всяка вероятност не, не можеше да определи, но чувствайки отсреща доброжелателност, обля го топла вълна и той се поизправи на стола. „Е сега мога дълго да говоря. И без паузи.“ Затова подхвана отдалеч и не по темата:

– Чудно е обаче как сме навикнали да поставяме начално-финални тегели – и в историята, и в историята на литературата с нейните периоди. И по-чудно е, че има основания за това. За нашите възрожденци Освобождението виси като пределна черта – за някои от тях е така, загиват в борбите, ала колцина живеят и след Освобождението. А на колко от тях литературната класификация им го позволява? Ето и Петко Славейков. Двигател на Възраждането, сред неговия елит, той е бил и сред елита и двигателите и след 1879. Търновската конституция е подписана върху домашната масичка на Петко Славейков – но това някак изпада от нашето осмисляне, ние упорито мислим и въдворяваме Славейков само във Възраждането. И може би е така, понеже той е от хората, които не принадлежат, а самото Възраждане им принадлежи.

– А съществува ли тази маса сега? – внезапно полюбопитства асистентът.

Соломон вдигна рамене.

– В музея на Славейкови е – баща и син… А ако отделим биографията на твореца от биографията на творчеството му?

– Но дори и да решим да отделяме, все пак има такава поредица от факти и смисли, които говорят сами по себе си. Когато Ботев е деветнайсетгодишен, той публикува първото си стихотворение. Но всъщност първото му стихотворение, „Майце си“, е публикувано. През 1867 година го публикува и му дава трибуна именно Петко Славейков. Ако трябва да измерим това с доскорошната ни литературна злободневност, можем да си припомним мастите ни творци, понастоящем повечето живи, и техните тупания по гърдите кой кого първи публикувал и кой кого „открил“. А набедените открития днес не сме ги чували.

– Да оставим злободневието. През споменатата година в славянския литературен свят властват Толстой и Достоевски. Днес тях ги няма. Затова ги няма и Петко-Славейковци.

– Да, извинете, разбира се. Впрочем аз исках да кажа, че от 1867-а, от Ботевото „Майце си“, през борбите в Цариград и митарствата и пожарите в България, та до Търново и конституцията, и… масата в музея – та това е един Славейков. Но периодизацията някак ни поправя и ние вярваме, и забравяме изпуснатите заради оцеляването на периодизацията факти...

Горгий говореше тихо и то с умисъл, не желаеше да го чуе професорът.

– Какви по-конкретно факти?

– Ами...

– В началото – усмихна се Карзай, той също говореше тихо – казахте, че има основания за разделяне; в края, че то е вредно. Нека, ако обичате, да изоставим този въпрос, безспорно любопитен и значещ, и да кажем нещо за творчеството.

– Разбира се. А Възраждането е един ансамбъл. Демократичността, великата демократичност, чието олицетворение е Левски, иконата на Възраждането, я виждаме и в литературата. Неслучайно Каравелов пише на толкова езици. Настрана публицистиката, да вземем чистата, самоиздържаща се литературност. Кое е толкова привличащо в „Изворът на Белоногата“? Ами, отначало, тя няма отрицателен герой! В такава епоха, с такива ясно изразени и изобразени каравеловски и ботевски добро и зло – се ражда творба без отречен герой, с такава демократичност.

– Сам отбелязахте, че тази епоха роди и Левски. А кои са героите в Извора?

– Гергана, везирът, Никола, моми и момци (на края, в мизансцена) и, естествено, най-властният герой, разказвачът.

– Все пак щом има конфликт и драматична развръзка, смърт, уместно е да търсим и злотворител. Какво мислите?

– Но тази роля е символично реализирана, чрез „черната веда“; тя е символ, не герой.

– Да кажем: фактор, източник на напрежение.

– И така да го кажем, но тя не е решена като герой, като олицетворение и това е смайващо – тя е похват на разказвача, тя е емфаза на появата на везира и привлекателността на Гергана. А чудесното е, че разказвачът е там, присъства в поемата.

– Много сте прав за природата на везира. Везирът е агресивен на вербално ниво – Карзай се пооживи, очите му блеснаха. - Но той разбира от сърдечни работи, той има сърце. „От сърце я поревнал“, казано е в текста. И още: „Вярност в любов й почете“ - „почете“, забележете. И другата почит. „За помен“ изгражда чешма. А забелязали ли сте, че везирът е означен с белия цвят?

– Разбира се, това е най-личното у него.

– Кое тогава довежда до драматичната развръзка?

– Сблъсъкът. Който обаче не е на личности, а грубо казано, на цивилизации.

– Отлично.

– Гергана в края я виждаме на чешмата. Тя не бяга от спомена за нея, ала си остава в своята цивилизация.

– Точно така. Такъв сблъсък на цивилизации няма виновни, няма морално мерило. („Алитерация“, светна в ума на Горгий.) Има две ценностни системи, изградени и пълноводни, те задоволяват еднакво потребителите си. „Стамбул е там, дето съм родена“, казва Гергана и с това самата героиня разкодира ценностните скàли. Символичността е посочена и присъства като ниво.

– Велика поема. И по-скоро може да се обобщава като поема на този сблъсък на цивилизации, отколкото като поема на воля и качества. Но все пак тук може да се позволи читателски избор.

– Иначе казано, везирът предлага на Гергана да направи своя цивилизационен избор.

– А Петко Славейков го е направил – додаде Соломон Горгий. - Нарекъл е поемата Изворът, а не Чешмата.

Карзай взе студентската книжка и химикала, но вдигна глава и попита:

– А какво мислите за цветята в градинката на Гергана?

– Хм – усмихна се Соломон. - В училище учителката ни караше да я учим наизуст, до последното цветче. Аз бях учуден и като я питах защо, тя каза: „Ами заради поезията, Соломоне!“

– Хм... А дали е само естетиката?

– Навярно не само, но... - запъна се Горгий.

– Своето се разпознава най-лесно и бързо, понеже стои в сетивата. Което виждат очите (би пояснила Гергана, ако й беше разрешено), знам го и го обичам. Везирът й предлага „цветя всякакви“, а тя казва „не ща всякакви“, а само тези, които са в сетивата. И следва изброяването, толкова неочаквано, че оставя подире си възклицанието: Ей това значи „всякакви“! А което важи за Гергана, важи за Петко Славейков. А сетивата на Гергана са богати... И друго: спомените на сетивата са най-сладостната вещ.

Соломон Горгий кимаше сериозен, а отвътре се издуваше от щастие – тази „Герганина градинка“ дълго го бе тормозила, още от училище, и бе щастлив, че тук получи неочаквана подкрепа и ключ към разрешаването на казуса. Тимофей Карзай бързо попълваше книжката. Като му я подаде, подсмихна се и последно попита:

– А какъв беше въпросът ви в билета за Петко Славейков?

– За гражданската лирика...

– Е, не успяхме да попеем на тая тема... и тя се... сломи от ъ-ъ...

– ...дебита на извора!

– Приятно ми беше.

– И на мен – каза Соломон, а облекчението от свършека на изпита бе се изпарило и бе заменено от друго чувство, не по-малко приповдигнато, мощно като морско течение и самоуверено като циклон.

Коридорът отвън му се видя по-широк и висок и съвсем одимен. Емо го срещна ухилен, буташе бузата си с показалец, а отвътре с език – обладаваше този навик.

– Какво стана? Какво ти се падна?

– Нешо Бончев.

– Малее...

– И Петко. „Не пей ми се“ и другите. Ама говорихме само за Извора.

– Не думай.

– И то той повече от мен.

– И какво стана? Колко ти писà?

– О-о – Соломон се тупна. - Вярно, бе, аз даже не се сетих.

Отвори книжката. Шест.

– А ти, Емо? Нали каза, че ще сядаш при асистента?

– Абе на мен ми се паднàха въпросите, който най-много исках. И така се бях подготвил, че... нема накъде. Пък и мe хвана яд, като хванà да се гаври със Звънчето и те така.

– Значи – шест?

– Излъгàх го професоро.

– А Андро?

– Ти па излишни въпроси ще...! - смехът на Емо огласи коридора.

– Маргото днеска не видях. Сигурно ще идва с друга група... - озърташе се Горгий.

А в началото на коридора на перваза на прозореца се бяха подпрели двама души и го следяха. Слънцето падаше върху едната им половина, другата тънеше в мрак. Соломон Горгий замря и бързо наведе глава.

– Нали познаваш Погодин Дъждовежд? - попита той Емо.

– Чувал съм.

– Ела. - И добави тихо: - Само не гледай девойката с него в очите.

Чечита Чипочер разтвори широко очи, като го видя да приближава. Тя стрелна поглед към Погодин, а той кимна. Соломон идваше с добродушна усмивка, ясно лице и под напора на прекарания изпит не мислеше нищо. Чечита изведнъж се разсмя, красивата й коса потрепна на вълни.

„Значи не си му казала?“, рече й наум Горгий.

– Не съм – отговори тя на глас.

Гледаха се втренчено, той й целуна ръка, а Пого спокойно озадачен наблюдаваше как Соломон с открит поглед, излъчващ сила, увереност и сякаш светлина се запознаваше за първи път с Чечита, а се оказва, че вече се позна...

– Вече се запознахме – потвърди девойката последната мисъл на Пого и се обърна към Соломон: - Сияние и сила се виждат и с невъоръжено око.

Соломон Горгий се умисли, все така втренчен. „С такова сияние – каза си – се стига до самоубийство.“ И тогава рязко се извърна и се ококори: „Ах, изтървах се! Не трябваше да я гледам, не трябваше...!“