Сутринта, по пътя за изпита, Соломон най-сетне срещна Чечита Чипочер. Позна я (тя – ще си позволим да потретим – още не бе го виждала) и както бе в предизпитно настроение, му хрумна една идейка. Затича се по околните улички, след пет минути търчане излезе на булеварда и тръгна срещу нея – деляха ги не повече от двеста метра. Той сложи очилата, за да може да проследи погледа й, извади си ризата над панталона – долният край бе намачкан като хартия; откопча всички копчета без едно и хъшлашки бръкна ръце в джобовете. Тя не бързаше, той също. Когато се разминаха, размениха дълъг поглед, Чечита дори се поспря и затаи дъх. Тя ахна и хукна напред, зави в първата пресечка, а Горгий я последва и разтегна някаква мазна усмивка. Завиха по втора, трета пряка, момичето подтичваше, извръщаше глава назад и дълго се взираше в лицето на преследвача си, ала Соломон избягваше да я гледа в очите, фокусираше се на педя над главата й. Изведнъж той замаха с ръце, тя – тичайки напред, гледайки назад – не разбра жестовете му и след миг се озова в прегръдките на плешив чичо с мустаци. Дори мустаците я убодоха по челото. (Горгий й бе посочил именно чичото пред нея.) След няколко секунди Соломон отново крачеше в коловоза към университета.

– Интересно – мърмореше си той, докато се привеждаше във вид, – ако бях без очила, без да й виждам очите, мисълта ми дали щеше да стигне до нея?... Впрочем аз прекалих. Пого би бил прав да се сърди.

Действително бе прекалил, но го възприеха като шега, шега-тест. А си бе солена шега. „Идеята”, хрумнала на Горгий, бе да мине пред нея, да се втренчи и да се старае през цялото време да мисли и да си повтаря едно: „Тая ще изнасиля днес. Тъкмо е с рокличка, а не с панталон. Тая ще я изнасиля. Може и да не крещи като предната. Тая ще я изнасиля. Тая е добра.“ Както видяхме, идеята му да изплаши телепатката сполучи.

Обикновено преди изпит Соломон Горгий бе умислено съсредоточен и се стараеше да не се разсейва. Сега обаче почти не мислеше за изпита, оглеждаше се, сякаш се чуди каква щуротия да измисли. Бе възбуден и някак неуравновесен. Спомняше си вечерта след земетресението, когато отидоха с Волдемар Чвор в бистрото „Ягода“. За първи път, откакто бяха дошли студенти, отиваха двамата на кръчма. Мълчаха до там, мълчаха и там, ала Горгий обърна набързо две водки и се облещи пред Чвор.

– Махни ги тия бе, Володя! Това са чиновници! Знаеш ли ти що значи чиновник?

– Кои, бе?

– Сибилините. Знаеш ли ти...

Това бе нещо като разтопяване на леда от страна на Соломон; той гледаше Волдемар пак като близък познат, каквито всъщност са били в училище в родния им град. Навремето (разказвал ни е сам той) много обичали да говорят с евфемизми – можели да се разберат за нещо, без да се отделят от компанията, а в тяхно присъствие. Употребявали чист български, но само те си разбирали. Което означава, че наистина са били близки – за да можеш да говориш с евфемизми, трябва да имаш общ код с някого; сиреч общи теми, общи спомени, общ и взаимен интерес. Според Соломон Чвор впоследствие се променил, задвижил се в чужди среди и загубили общия код. Не сме разговаряли с Чвор на тази тема, смятаме го за напълно изменчива натура, но сме уверени, че той би казал същото и за Горгий. Впрочем Чвор с голямо любопитство наблюдаваше пийналия си съквартирант, който изнасяше трактат за чиновника, без да му пука, че го следи цялото бистро. Ето извадки от артистичния „трактат“:

– ... допреди 120-тина години, Володя, недоволни са били всички умни и положителни кръгове, които са жаждали свободата. След Свободата недоволни са станали всички онея глупи и отрицателни квадрати, на които им е била отнета свободата да бъдат несвободни.

– Моля?

– И тази геометрическа фигура, за да не загуби хармоничността на разума си, неистово подирва обществена хралупа, където да се свре и в чието подчинение да се гуши... Разбра ли?

Чвор нещо кимаше.

– Май си погубил, Володя, тренинга на нашия тип разговори?

– Ами като слушам...

– Да... Та така се ражда чиновникът. Мога да ти дам няколко сигурни отличителни белега, за да разпознаваш това обществено животно. Първо. Чиновникът има самочувствие на четвърти в света.

– Хе. Трети е неговият началник, втори – началникът на неговия началник, а първи е... Оня.

– Браво, Володя, влизаш в тон. Второ. Чиновникът носи винаги вратовръзка и шкембе. (Връзката е отглас от стадния му първичен инстинкт, а шкембето е за авторитет.) Трето. В дома на чиновника няма огледала. (Понеже вижда себе си в гостите, които кани два раза седмично на гроздова снежанка.) Четвърто. Чиновникът е вестник, телевизия и радио. От всичко, излизащо изпод пломбите му, няма да намерите едно оригинално словце. Хай да те видя сега – защо, според теб?

– Защото... като ученик е учил думите от уроците си наизуст – каза Чвор и двамата се затресоха в буззвучен смях.

– Чиновникът, пето, винаги купува от най-скъпите домати.

– По-евтините вероятно са менте.

– Шесто. Чиновникът нарича себе си „велика личност“.

– Понеже за него Левски е футболен отбор, Ботев е връх в Стара планина... Вазов е Сопотски завод... а Вапцаров – Морското училище във Варна!

Двамата все се тресяха.

– Никога няма да чуеш чиновника да се смее от сърце, понеже той е вечно недоволен. От какво най-често?

– От управляващите, государственото дередже, от курса на долара, прогнозата за времето и българския национален отбор...

– ... по футбол. А защо?

– Е не знам.

– Понеже това е съдържанието на вестници, телевизия и радио. Пак ми изпускаш мисълта. А иначе темите на чиновника са: 66% се говори за ядене и рецепти; 22% – за доктори и рецепти; 6% – за работи, жени, политика и др. консумативи. Останалите 6% са мълчание. Спорен е само девизът на чиновника...

В този момент се обади Сашо, барманът, който бършеше чаши и слушаше внимателно. Той каза:

– Никога няма да се оправим.

– Какво, Саше?

– Никога няма да се оправим. Това е девизът на чиновника.

Това, което вълнуваше Горгий на път за университета само че не бе целият този разговор, а идеята, родила се в главата му след една Чворова реплика.

– Хей, man – бе тропнал по масата в позьорски смях Волдемар, – що не направиш един моноспектакъл? Като те слушам...

Соломон Горгий бе се опулил пред него. Обръщението „man“ не бе част от техния код, замириса му на нещо чуждо. Но по-важното бе прозрението в опулените му очи: „Ама аз защо не направя един спектакъл! Как не съм се сетил досега!“ Така Волдемар Чвор най-неочаквано стана акушер на спектакъла „Кино“.

И ето сега, на път за изпит, Горгий бе възбуден и обмисляше какъв да е финалът на неговата театрална идея. Иначе речено, въртеше очи, а погледът му бе фиксиран само в точката на въображение. Относно „точката“ бе имал пореден разговор със Софроз Житогега. Ходиха до панорамата и обменяха последни мисли.

– Трябва да дефинирам естеството на съставките, за да им търся параметрите.

– Добре бе, Софа, що не хванеш някоя формулка за разстояние? Нали точката е някакъв метраж?

– И какво ще правя с нея? Да речем: разстоянието е равно на скоростта по времето. Да речем, намеря начин да измеря с хронометър времето, през което сме взрени в екрана на въображението. И откъде ще взема скоростта? Скорост на какво? На мисълта? А как ще я измеря?

– А какво е мисъл?

– А какво е мисъл? Ако можехме да дефинираме естеството... Трябва ни движещо се тяло, казваме: мисъл. И край. Пада завесата... Пък и друго има. Времето на забляването ни е винаги различно, следователно и разстоянието винаги е различно. И значи пак се връщаме в изходна позиция: константа ли е точката или не.

– Друга формула?

– Друга формула. Например, вкарваме нещата в Евклидовата геометрия. Да оставим настрана обстоятелството, че това е условна геометрия.

– Фикционална.

– Това какво значи?

– Условна.

– Ами аз това и казах. Да си представим, че разстоянието от нас до точката е катет на правоъгълен триъгълник.

– Тоест ще го извеждаме от хипотенузата и... По теоремата на кой беше...

– И другия катет. Питагоровата теорема. А това на практика ще рече, че започваме да търсим още една неизвестна точка – третия ъгъл на триъгълника. Усложняваме си ептен животеца.

– Чакай! Тази трета точка трябва да е над нас.

– Да, и според моя произволно взет триъгълник, да е вторият връх на прав ъгъл.

– Бог.

– Какво бог?

– Тази точка може да е бог.

– И какво следва от това? Дива работа.

– Спекулация. Ала така въпросът става онтологически.

– Там е работата, че задачата според мен не е само математическа. Но не е и само философска. Аз търся някаква философско-математическа сплав. Трябва ми естеството, за да го вкарам във формула.

– И докъде си стигнал?

– До Формула 1. Реших да пиша на Аертон Сена.

– Аха.

– Не, слушай. Според мен това не е една точка, а, разбира се, множество. Ала не произволно, а част от окръжност.

– Какво, какво? Я повтори?

– Представи си, че това е една сфера, в чийто център сме ние, да кажем, съзнанието. Все едно мишка, вкарана в центъра на футболна топка. Представи си, че тази сфера е винаги около нас и естествено е невидима.

– Демек ние постоянно се движим в един сферичен облак на нашето въображение. Когато сме близо един до друг, сферите ни се пресичат. Ами да! Затова сме способни да разговаряме за общ обект, както сега правим. А тогава излиза, че колкото по-плътно са слепени хората, сферите им на въображение се отъждествяват. Ами че това е секс!

– Е-е-е! Пак я подкара на литература...

„Оф, ама аз какво правя!? - стресна се Соломон, когато влезе в университета. - Такъв изпит ме чака, а аз съвсем забравих да мисля за него. Господи. Мъча се да спомня нещо от четеното и нищо! Нищо не се закача в главата... Добре, успокой се.“ Той знаеше, че преди изпит е винаги така. Решиш да провериш наум знанията, изниква едно-друго и все ти се струва, че е малко, нищожно. Горгий си го обясняваше така: когато се тестваш за изпит изобщо, без определена тема, в съзнанието ти изскачат неизбежно темите, които са те мъчели, притеснявали, за които не се чувстваш достатъчно подготвен и нямаш за тях нужната самоувереност. Практиката само че бе категорична – ако си чел, щом влезеш и изтеглиш билета, нещата неизбежно почват да ти се подреждат. А изтеглиш ли неудобен въпрос, вътре се мобилизираш за битка и дори се чудиш на самия себе си. Пък и Соломон Горгий, макар и да имаше рядко четворки, повечето петици и шестици, по правило отиваше на изпит настроен да хване поне три и в зависимост от темата и изпитващия вече... каквото... сабя покаже...

В изпитния коридор бе едно жужене, необичайно. Тъкмо да извика нещо, но му направиха знак – той подмина вратата на кабинета и видя, че е отворена. Вътре бе навел глава над някаква папка асистентът Тимофей Карзай. Горгий стигна своите познати и разпери ръце в красноречив жест: „Тоя пич какво иска да каже с тая отворена порта!“ Скоро суматохата се възстанови, вратата на кабинета хлопна.

Неговите хора бяха там. Емо – в кафява риза, Иван в черно, Чефо си бе избръснал за пореден път главата. Появи се и Евлоги – метър и деветдесет и шест. На ниския Соломон му се изкривяваше врата при разговори с него. А Евлоги се навеждаше, за да го чува по-добре. Покрай тях мина някакво напомпано момче в костюм, изгледаха го, Емо каза:

– Тоя Звънчето е толкова прост, та... та... нема накъде!

Изсмяха се. Преди изпит смехът винаги е в повече и все неестествен. Андро, друг един отличник, бе хванал учебника и кажи-речи трепереше:

– Ох, какво ще правя сега...

– Какво да правиш? - обърна се Емо. - Влизаш, говориш – и шест.

– Ох, да-да...

– Андро, ти като вземеш да се притесняваш!... - Соломон говореше на всички. - Аз казах ли ви като намерих в изпитната зала веднъж валидол...

– Да, бе, по естетика.

Мина покрай тях едно хвърковато момиче, зубрачка, викаха й Балерината. Емо се наведе към ухото на Горгий и процеди:

– Тая па така да я мразя!

И се захили, гледайки го в очите. Приближи се и друга девойка с коса като на негърка и с вид на училищен психолог. Попита почнал ли е изпитът. Викаха й Питагор, защото все питаше нещо, а на упражненията бе неудържима и чак асистентите побледняваха.

– О-о, ей го и Камен – Емо ги насочи към един младеж с лице на анимационен герой и рижава брадица. - Айде бе, Камене! Закъсняваш!

– Минавам само да видя какво става.

– Няма ли да се явяваш?

– Не. Не съм готов. Пък и вчера се нашлякахме. Някой ще дойде ли с мен да пием бира?

Иван изяви желание, другите мълчаха, но накрая цялата тумба тръгна за лавката в двора. Соломон поръча кола.

– Е-е, Соломоне – викаше му Емо, - ние докато влезем на изпит, бирата ще изфиряса.

– Довечера може. Сега не мога.

– Довечера си е за довечера.

Алкохолът отпускаше Соломон Горгий, правеше го непродуктивен, изкуствено наточен. Той никога не пиеше и в деня преди изпита. Предпочиташе да си е той, истинският, за изпитанието и така и не наруши това правило. А пиенето на бира преди изпит си е весело занимание.