Колко различни събуждания сутрин. Събуждане – проглеждане, събуждане – отърване, събуждане – предчувствие, събуждане с умора или с любопитство. И уж винаги зависи от мислите на заспиването, от тъмната работа на спящото съзнание – но единственото, напътстващо състоянието на душата при събуждането, са обстоятелствата на предстоящия ден. Може да си спал перфектно, но да тръгнеш към предстоящите обстоятелства прегърбен...

Тимофей Карзай отметна завивката и преустанови мислите. Докато се бръснеше, се чувстваше напълно безразличен. Започваше тежка изпитна седмица, щеше да слуша до премаляване студентските изпитни терзания – не че мразеше, но от това се усещаше празен. В краткото си битие на школски учител бе разбрал, че най-голямата радост за учениците – звънецът – е и най-голяма радост за учителя. И оттогава не можеше да се откопчи от мисълта, че всичко ще си дойде на мястото след последния изпитен ден в университетския кабинет. А би трябвало (ето, поряза се, точно сега, когато му предстоят толкова свиждания се поряза!), би трябвало да е нетърпелив да види резултатите от общата им учебна работа, да направи собствената си справка за настоящия випуск, за поколението. (Как може така да е разсеян винаги когато се бръсне!) Навярно с годините и възрастта у него ще закърнее тази чувствителност и ще се преобърнат нещата – ще чака с нетърпение изпитите. (И ще се бръсне старателно.) Може би. Тогава ще се е отдалечил от новите поколения.

Елиза го изпрати на вратата сънена – нямаше седем и половина; дъхът й още бе среднощен, изнесен от тялото. Той кимна, тя заключи след него. Карзай заслиза бързо по стълбите, сутрешната свежест го посрещна на входа, кестените около тротоара шляпаха с листа. Вятърът скоро ще спре, реши той, нощното небе се е изчистило. Очакваше го значи жега, а лятната жега бе убийствена за въздуха в кабинета му. Е, нямаше как. Той въздъхна и празнотата в него му се стори лекота. Тимофей Карзай с леки пружиниращи стъпки тръгна към университета. По правило ходеше дотам пеша.

Изведнъж се спря. Есенин! Откъде накъде пък Есенин? Елиза вчера му бе разказала подробно за срещата си пак с онова момче и понеже тогава той не коментира нищо и запази мълчание, сега Карзай предположи, че ще потекат обяснения... Но нищо не му дойде наум. Само това възклицание. Откъде пък Есенин? Та нашият манталитет е станал след робството толкова немащабен в сравнение с руската душевна традиция, че какво можем да разберем ние от Есенин? Та можем ли да обхванем целия Есенин – от ранното до последното? Ето, ние можем да обхванем Вазов от – до – може да не го разберем во цяло и во всичките възможни нюанси, но сме способни. А как да гледаме на Есенин: можем да видим душевността на поета, но дали можем да видим същността на руския човек? Едва ли. Тогава какво да правим едното без другото?

– Добро утро, господин Карзай. И ние на изпит!

Студенти. Усмихват се. Усмихва се и той. В добро настроение са, но преди изпит настроението идва не от душата, а от нервите – знае го от собствен опит. Наистина, каква неестествена приповдигнатост е преди изпит! Като айсберг, отдолу в дълбините е трупаната умора от четенето и запомнянето, от притесненията и борбата с нивото на самочувствието – а отгоре всичко изглежда прекрасно: причудливи лица със светещи от въодушевление очи или смръщени, красиво съсредоточени изражения... От тези мисли Карзай почувства отново празнота, но отново я подмина. Бе стигнал на алеята към университета и с безразличен поглед обходи хълма вляво. Зеленината като кадифе се плъзгаше по склона и някак рязко се сриваше в канарите около реката, обрасли в сивкави храсталаци – и всичко това се връщаше обратно, отразено в гладката водна повърхност; и все така рязко реката по-надолу забълбукваше, огледалните образи на скалите и зеления склон се разбиваха на хиляди парчета и отблясъци, водните струи подскачаха като зайци от безбройните камъни по дъното и... Тимофей отмести очи и му стана смешно от проявения експресионистичен нагон.

Пък и в крайна сметка, каза си, щом така вдъхновено момчето е говорило за Есенин, следователно в последните дни това силно го е занимавало. А не се ли готви за изпит? Да не би да се е отказал и да е оставил за септември? Не е за вярване, не изглежда да е от тези – а и спомняше си амбициозността му в упражненията. Всъщност какво си спомняше? Да, курсовата работа за Каравелов. Но виж, на упражненията върху Каравелов не си спомняше да е вземал участие – което е учудващо. И какво още? Да, май за Белоногата бе взел настървено участие. Впрочем надеждни аналитични качества има. Но у такива се губи панорамният наглед – те могат да обобщават, но обобщават върху конкретни факти и афоризми. И вечно се стремят към изчерпателност. А панорамната визия никога не може да бъде изчерпателна. Стремежът към изчерпателност определено е недостатък на анализаторите. А от друга страна, коментаторите с панорамния поглед не умеят да анализират конкретиката. Те владеят, безспорно, аналитичния инструментариум – но на практика от това се получава все един и същ резултат; независимо каква е творбата, в анализите им тя неизменно изглежда, звучи като предната, следната, след десет години... а виж, другите умеят да надушат спецификата, уникалността на конкретната творба; аргументират го и с това претендират анализът да не прилича на никой друг.

Карзай влезе в университета, кимна на портиера и се понесе по плетеницата от коридори. Шумно беше, от етажа на неговата катедра идеше глъч на тласъци. Две девойки едва не го блъснаха, извиниха се. Асистентът посети първо тоалета и зави в техния коридор. Студентите, които в този момент се мятаха наляво-надясно или разгръщаха трескаво книги и листи, преглътнаха виковете си, несъзнателно отстъпиха към стената и впиваха очи в него. Той се усмихна приветливо, каза им, че изпитът ще започне, когато пристигне професорът, пожела им успех и отключи кабинета. И всичко това беше някак ледено, сякаш не той самият, а някакъв негов пратеник е станал сутринта и е вършел всичко – та до тук, до застоялия без въздух кабинет. Тимофей Карзай се огледа и се притесни: Защо бе така отчужден? Никога не е бил безразличен човек? Отвори прозореца, стана му приятно от чистия нахлуващ въздух, но очите му все таки бяха безразлични към до болест познатите голи стени, креслата с изтъркана, обедняла дамаска, тежкото професорско бюро и лепнатото до него асистентско талашитено соцбюрце, етажерките с неизменната сбирщина от книги, реферати и дипломни излияния. Отвън бе се вдигнала предишната врява, чуваха се и неща, които не би трябвало да имат чуваемост. Ето, това със сигурност винаги е мразел: влизаш преди изпит, завираш се в стаята, чуваш почти всичко, говорено вън от студентите (които апропо подозират, но никога не вярват колко всичко се чува!) – и се възприемаш като мишка, сгащена в ъгъла.

Карзай отвори вратата, за да стане течение, спокойно седна на бюрото пред очите на целия коридор. Студентите се почувстваха неловко, някои навярно го стрелкаха недоброжелателно.

– Ей сега, да се проветри стаята, че по-сетне ще се издушим – и ще ви оставя на спокойствие! - усмихна им се асистентът.

Усмихнаха се и те.

През това време просъницата на Елиза Карзай я отвеждаше в някакъв странен сценичен свят. Тя си представяше свои влизания и излизания от сцената, суетенето около кулисите, ръкомахания на режисьори и невъзмутимостта на сценичните работници – и това като в нямо кино, без звук. Бродеше по коридор, от стаите изскачаха нагримирани действащи лица, в нейната гримьорна бучеше радиоточка, от която падаха смесените звуци от ставащото на сцената, от реакциите на публиката, от нервните позивни на помощник-режисьорката към осветителите да „оберат“ трети прожектор. И някакво почукване. Тихо, непреставащо. Сети се, че някой чука всъщност на вратата. Извика: Влез! Но никой не влезе и нищо не се случи, само радиоточката прекъсна. Елиза стана с помада в ръка и завъртя бравата. Никой. Понечи да затвори и тогава в рамката изникна Соломон Горгий, онзи студент, държеше цвете, хапеше си устните. „Моля?“, каза тя. „Знаете ли – отрони той, – аз ъ-ъ... търся...“ „Елиза на сцената! - завикаха от радиоточката. - Елиза на сцената!“ Тя му бутна помадата в ръцете и се втурна в коридора. Той я последва до кулисите. „Какво търсите?“, попита го, но тъкмо той отвори уста и дойде нейният ред, тя се шмугна зад завесата и влезе в образ. И отново нямото кино, ала сега тя усещаше по цялото си тяло неговият поглед, неговите преценки, също както тогава, на пролетния фестивал, бе забелязала проблясъците иззад очилата му. Прибра се пак зад кулисите. „Аз – смотолеви той – събирам хора и... и търся...“ Но Елиза се впусна във финалната сцена, вихърът я повлече, киното изведнъж озвуча и тя заигра наяве, досущ наяве, съзнанието й бе уверено, че вече всичко е наяве и тя нито спи, нито мечтае – а играе. Вярно, играеше някаква смесица от „Вуйчо Ваньо“, от впечатлили я реплики още от пролетта и всъщност диалог от снощния филм по телевизията. Вече не усещаше други освен погледите на публиката, той, студентът, бе изчезнал; след поклона тя се увери – бе изчезнал. След поклона в публиката някой плачеше и Елиза се събуди. Надигна се. Елеонора спеше, не плачеше тя. Но някой плачеше, сигурна бе. Странен сън, каза си Елиза. Онзи студент бе разказал как Есенин се впечатлил още при първото виждане на Айседора Дънкан, как се втурнал при нея след спектакъла и я обсипал със... Още по време на спектакъла се изправял и пляскал най-възторжено; а след нейния сънуван спектакъл някой в салона плачеше.

Елиза се събуди. Елеонора плачеше.

„А студентите са голям живец, мислеше си Тимофей. Отворих вратата, спряха с разговорите за изпита. Но живецът не ги напуска и я подкараха за земетресението.“ Отличаваше се един от тях с врачанско излъчване, който бе попаднал в интересна ситуация по време на бедствието и макар да не съумяваше да украсява, разказваше пунктуално своя психологически и екшън земетръсен сюжет. На едно смешно място коридорът избухна, Карзай не се сдържа и се усмихна и все така усмихнат стана и затвори вратата. Събра устни и се замисли за прекараната вечер у дома, когато бе грабнал Елеонора, увита в одеяло, и бяха хукнали с Елиза навън; трусът бе доста силен, но не ги бе уплашил, само странно защо жена му бе взела шишето с биберона в едната ръка и книга в другата. „Книга, моля ти се“ - отпусна се той на стола. Представи си ги – детето и жена му – и душата му се отпусна. „Книга, моля ти се – и то не коя да е, а...“

Но да не прекаляваме с подробностите.