1. Три ГЛАСА звучат в поемата. Първият е на този, който води разказа и държи сюжетните ходове. Изпъква още в паратекста – там е прозрачен и прозаичен, там заявява намерение (“следующето предание:”; двете точки – синтактично ниво). Други моменти, в които гласът избива: сие начално “видиш ли” (2 л., ед. ч.) имитира, създава събеседник, слушател – показателно е, че с това се преодолява колективността в акта на разказване. В завръзката се казва: “черна им честта горките”. “Горките” е оценка, отношение, съпричастие и съчувствие към героите. От страна на кого? На разказвача. В развръзката чуваме друго: “истина било, тъй стана” “и до ден днешен няма го”. В смяната на преизказността със сегашно време личи свидетелското, потвърждението на очевидеца, а очевидец е кой – разказвачът. (Посочването на конкретен ден, напр. “у вторник”, също имитира свидетелска гледна точка…) Гласът на Гергана е основен, с две качествени прояви: в “неверната полунощ” (насочен към Никола) и в спора с везира. А везирът принадлежи на обособената средищна част.

2. “Черна веда” “сторила да ги погуби” – завръзката. Как? Чрез ИЗПИТАНИЕ. Първа преграда между любовта на младите е “ведата”. Опозиция светлина – мрак; светли – тъмни сили, слънце и месечина – “неверна” полунощ. Слънцето и месечината освен в завръзката присъстват още два пъти в поемата – Гергана пред везира: “да гледам деня слънцето/и вечер ясен месечка” (тоест като част от нейното битие); а в края призракът на Гергана преде “на месечинка”. Затова са и опасенията на Гергана (“късно е, либе, за китка”) – тя познава своя свят, съзнава опасностите при прехода от светлината в пространството на мрака; в това има своеобразно предричане. Изненадата след завръзката идва в две посоки. Гергана си уговаря (пред “ведата”) среща с Никола, а на сутринта на извора я чака среща с везира. Везирът, който ще бъде втората преграда пред любовта на двамата млади – и следствие на първата. Как обаче е въведен везирът? Преди това нека сканираме действието на белия цвят като епитет и на антитетичното черно (доколкото е такова) в поемата. Прави впечатление двудялба в употребата. Бялото е парадигматично, характерологично и символично в случаите на “бели менци”, “бели чадъри”, “бели си крака”, “бяла” ханъма (да бъдеш), “бяла българко”(респективно: “чернеят (дървя)”, “черна им честта”, “черна веда”). Ала има и една друга употреба на двата цвята – като неутрален (еднозначен) епитет: (градинката) “бяло кокиче” – “черноки аглики”, “бял кремък” – босилек черночък”; (погребението) “бял тамян” – “тъмен гроб”. (Неслучаен е отказът от постоянния “черен” епитет за гроб – това е гробът на Гергана.) И така, голямата изненада. С белия цвят е въведен везирът. (Който “заменя” Никола при това.) Гергана вижда “бели чадъри” – везирът навлиза в разказа, белязан с бялото. Но и Гергана е белязана с бялото (тя е “белоногата”). Тя вижда белите чадъри на везира и какво прави? “Бели си крака измива”. (Петко Славейков – нека погадаем свободно – е съзнавал предизвикателността на този стих.) Бялото именно става причина везирът да я забележи. И това е лесно за доказване: везирът се обръща към нея с “бяла българко”, предлагайки й да стане “бяла ханъма”. Срещата на Гергана с везира не само че не започва с конфликт, а напротив – започва с общност. Те са съотносими. Те, в крайна сметка, се привличат. По отношение на любовта между Никола и Гергана везирът би трябвало да принадлежи към злото, да е продукт на “черната веда”; той е изпитанието, което завистта й праща на младите. Везирът не е злотворител, той се разминава с дадената му от сюжета роля. (И в това се състои прокламираното по-горе отчуждаване от фолклорната матрица.) Везирът: 1) Маркиран е с бялото. 2) Той “от сърце я поревнал”. (Не страст, а сърце.) 3) Той спори с Гергана вместо да изяви господарския си нагон. 4) Той не я отвлича или насилва – той “се смая”, “пусна момата свободна/и надари я богато”.

3. СПОРЪТ е даден драматургично. Авторова реч (ремарки) има само на три места: в началото – за да се обозначи гласът, откриващ разговора (“Везир й дума подума:”); в средата – за да се отличи най-дългата реплика на Гергана (градинката) и състоянието й (“Жално…”); в края – ремарка за състоянието на везира (“сърдито”). Другото е словесен двубой. Той има верижен характер – една реплика взема повод от предната и става повод за следната. Откроими са и двата пласта в спора. 1) Емоционален. Включва заплахите на везира, (само)увереността му. Пример: три пъти повтаря “Ще дойдеш” (в анафора). Тук са и обръщенията му – “защо си толкова глупава”, “младо, безумно момиче,/ти още нищо не знаеш”, “Колко си проста, безумна!” Към този пласт числим и вдъхновеното описание на градинката на Гергана, и съобщаването на клетвата, че Никола ще е “първо венчило”. (Което е “опасно” пред който и да е съперник, а още повече пред по-силен.) 2) Рационален. Изграден върху модела на тезата и антитезата, на преобръщането на едно твърдение в противоположното/алтернативното му. Това е основният похват в спора, също “снет” и от фолклора, но подхванат градиращо и с определен художнически акцент. Кои са страните в двубоя и какви са основанията им? Везирът. Главната му теза и негово главно желание (от позицията на господар) е следното (схематично): Гергана – “бяла ханъма” – “Стамбул” – господарка – чардаци. И до края няма да смени тази канава, само ще я конкретизира, ще й притуря орнаменти. А в самия финал ще изостави аргументативността и ще започне да изисква, ще предяви господарската си воля. Гергана. Тя е активният фактор в двубоя, тя олицетворява остроумието на спора, в който на всяка дума й се намира проблематизация. Тя превръща аргумента в контрааргумент, тезата в антитеза. Нека се обосновем.

ВЕЗИРЪТ (теза)	ГЕРГАНА (антитеза)
няма да шеташ     “каквито искаш градини и цветя вътре всякакви”   Стамбул   хубави сараи   много капии   триста прозорци   светли сараи   миндери   хареми, премени, жълтици	не шетам, помагам (шетнята при баща и майка не тежи)   не искам всякакви, а тези, които познавам; искам “живи цветя”   Стамбул е там, дето съм родена   бащин дом   една стига   и едно показва слънце и месец   небесни сводове   зелена морава   огърлица-мъниста и плетен косичник

4. Да потърсим ядката на сблъсъка. Свое – чуждо? Не, слабо като теза. Удивително е, че няма сблъсък на пропаганди, няма религия – има надиграване на ценности. Ни своето изключва чуждото, ни обратно. Предлагат се два ценностни модела. Единият е на естественото, непринуденото, достатъчното. Другият е на разкошното, умишлено търсеното, изкуственото в своето построение. Гергана гради антителата си, използвайки надграждащия смисъл на своите ценности; тя превръща примамките и съблазните на везира в условни атрибути – напипва условната жила на всичко предлагано й. При все това проявява двойственост. Тя не отрича правото на везира и предложенията му – тя настоява, че ги има. Но тя не пропуска и деликатно да вметне отношението си към неговия свят (“Там всичко расте насила/и дето расте, там вене.”). Ала истинският сблъсък започва тогава, когато Гергана изоставя позицията си на контриращ и преобръща статуквото – този път тя подхвърля теза; а това е теза, която няма съответствие – Никола, първото либе и любовта им. Да, на Никола има корелат, но на любовта? И ето как се преобръщат нещата:

ГЕРГАНА (теза)	ВЕЗИРЪТ (антитеза)
“първо ми либе Никола”   всичко е	какво е пред мен и пред властта ми   нищо е

Появата на същинската и съществена пречка рязко изчерпва спора. Обобщението прави самата героиня (и все по начертаната анти- схема):

“Пред тебе, аго, нищо е,

на за мен, знаш ли, всичко е…”

Това е кулминацията в спора – иде развръзката. С нея иде и емоцията – везирът е сърдит, везирът е господар, везирът е власт, той изисква. Гергана отговаря отчетливо и диалогът приключва – приключва с многоточие. Недоизказаност, но недоизказаност с оглед на структурността, формалността на спора – на семантично ниво кръгът е затворен: пазарлъкът е свършил, посочено е нещо, което не е за продан… (Ще си позволим една забележка. Другата поема на Петко Славейков “Бойка войвода” пък е изградена изцяло върху диалог (и пак ценности) и отново завършва с прокламирана недоизказаност/изчерпаност, а именно: “Що веч да думат, не знаят.”) Само че коренището на темата не е любовта, не е и произволът (макар негативът да изглежда такъв) – основен мотив е най-често срещаната лексема във финалните реплики. В 12-те последни стиха на спора 6 пъти звучи думата “ВОЛЯ” (в това число 2 пъти като глагол; нека забележим, че веднъж я регистрираме и някъде в средата); съпровождат я и (2 пъти) “господар” и (2 пъти) “стопан(ин)”. Критичният момент в сблъсъка е – волята, нейната роля за същността на човека и за неговата деятелност. И по-важното – волята е надградена. Отговорът, даден от поемата, е:

(Гергана) “На живот си ми господар,

но на волята не ми си!”

Волята е сравнена с живота (висшата ценност) и е поставена по-високо – само тя, волята, не може да има господар. Впрочем, оттук лесно може да се достигне до извода, че тази поема е поема за волята и правото й на изразяване и че нейно лице е Гергана (естествено, нали е главен герой), тя предразполага сюжетния ход и пр… та, струва ни се, въобще няма нужда от подобен извод.

5. Спорът свършва. Везирът е уверен в декларациите си в бъдеще време (“аз ще ти бъда стопанин”), Гергана също прекрачва чертата на това бъдеще, сочи резултата от поробването си (“стопан ставаш ти/на мъртво сърце, студено”). И тук пристъпва втората изненада. КУЛМИНАЦИЯТА. Пренебрегвайки досега обречеността на фолклорната матрица, разказът се обръща стремително към фолклора. Но преди това – изненадата. Ако беше завършила поемата с последните думи на Гергана (тоест с отворен финал), какъв щеше да е нашият възглед? Традиционен: везирът взема насила момата. Нетрадиционен: тя е отдадена на спасение (това по-трудно може да се аргументира, имайки предвид възрожденския и фолклорен контекст). Да, везирът “пусна момата свободна”, дарява богато Гергана. Но също така да – везирът става господар на живота й, става причина за смъртта й. Петко Славейков избира да разреши конфликта нетрадиционно с традиционни средства. Избира мотива за вграждането, трансформирайки го според художническите си цели. Вграждане не за вечност на градежа (по фолклорному), вграждане завинаги – вграждане на волята. Вграждането – като приоритет на сюжета. Злотворителността на везира парадоксално е изразена чрез жаждата му за творение, за съзиждане на памет (за срещата), за градеж на паметник. Положителна енергия, носеща предпоставена трагедия. Везирът заповядва “изворът чешма да стане”. Ето ги двете цивилизации.

- ИЗВОРЪТ – Гергана – естественото, непринуденото (създанието)

- ЧЕШМАТА – везирът – изкуственото, преднамереното (сградата)

Сюжетът устремно тръгва към своето разплитане. Третата преграда за любовта на младите (и последна) е смъртната болест на Гергана. “Врачки, знахари”, водени от Никола – нищо не помага. Година – и линейното време на поемата спира (Гергана умира), започва баладичното.

6. “НЕРАЗДЕЛНИ” е последният мотив, също проблематичен. Един мотив има две измерения (опростено): 1) сюжетно – показва случка, брънка от разказа; 2) семантично – показва смисъла, разбирането, аргументацията на случката. По смисъл “неразделни” е любовта, непрекъсваемата от нищо любов, съчленение, включително и от смъртта – затова Никола е наречен “верен любовник”. По сюжет мотивът разкрива съдбата на героите. Гергана умира, Никола изчезва. Мотивът “неразделни” тук е в ролята на епилог, на сюжетно обобщение. Поемата, започнала с нощ (месечинка), отдала дължимото на деня (носещия двубой), се връща към началото – пак с месечинка. Финалът е образ и звук:

- звук: цафарата тъжно свири и тътне

(Цафарата е “тъмна” подобно на “тъмния гроб” на Гергана – така са окончателно оразличени от черния цвят, от “черната веда”.)

- образ: Гергана преде на чешмата

(Цафарата тъжно свири и тътне и е “тъмна”, понеже Гергана преде на чешмата, съградена в нейна чест. От везира.)

Действително, колко замъглен финал! На кого принадлежат двамата? Един на друг? На волята на везира? На извора, който трябваше да ги събере? На чешмата, който трябваше да ги раздели? На ведата и нейния фенер – месечинката?

Той свири, тя преде. Сякаш всичко си е в реда на нещата.