(…ако ми се падне, хубаво е да започна от заглавието – хем ще преметна мостове и към други Славейкови творби; демек – чел съм, занимавал съм се, не е само за изпита.) Заглавието е номинативно, посочва предмета, обекта, субекта на поемата. “Изворът на Белоногата”. Разбира се, прочитът ще го превърне и в символ. За Петко Славейков са характерни и друг тип заглавия – например заглавията-теза: “Не пей ми се”, “Жестокостта ми се сломи”, “Не сме народ”. Дали е цитат от стихотворенията или не, този тип извлича доминантата още в шапката, в идентификационния маркер. Други номинативни заглавия при Петко – “Бойка войвода”, “Песен на паричката ми”. В Извора обаче заглавието дава по-неясна представа за наименованото – заради многозначността на извора от една страна и поради това загадъчно субстантивирано прилагателно “белоногата”. (Както би възкликнал някой заклет професор: “Каква находка! Макар и калка!” – Годината е 1873. Ботев е написал деветнайсет от двайсетте си стихотворения. Достоевски е завършил “Бесове”.) Заглавието на поемата е подсилено с паратекст. Паратекстът говори документално, макар и за “в народа… предание”. “Изворът” от заглавието е “чешма” в паратекста. Това са два акта: прогнозен (посочва развитието на символния и сюжетния пласт в следващата поема) и естетичен – размислящият и интересуващият се читател съзнава, че горното заглавие е резултат на авторско калкиране, художествено осмисляне. (Момент, момент! Това е и начално-финално повторение. Везирът ще пожелае “изворът чешма да стане”. “Ак балдър чешмеси” – чешма на белокраката, да речем, е в превод. По-любопитно е да се има предвид дългият опит на Петко Славейков в калкирането, превода и обработването на балканския любовен фолклор – и най-вече турския; опит, който в Извора намира еманацията и инициацията си. Или не съм прав? Ти май целиш друго?) Иначе казано – всичко е в ръцете на авторовите манипулационни механизми. “Народ – предание – фолклор” – да, но това, което идва, независимо от изразните си средства и мотивни източници, е творение на художник, предложение на поета, пиедестал на индивидуалното като постколективно. (А, ти ги кажи тия глупости на изпита, че да се погледнете странно! Нейсе, нататък какво?) И следват две точки. След паратекста следват две точки, които синтактично свързват заявеното “предание” с напиращия текст. Ала предупреденият от себе си и конотациите на заглавието читател е нащрек – той ще разпознава фолклорното, легендарното, колективното, но ще дири и художническото – ще обхожда с поглед това, което е зад статива, ще се взира с лупа в резултата от ширналия се на платното пейзаж. И след като затвори статива (книгата), читателят ще пренесе картината у дома си (поемата в душата и съзнанието си), а натурата там на хълма ще забрави, тя ще се измени във времето и ще дойде мигът, когато ще засъществува такава, каквато е само в запазеното платно. (Не се отплесвай и недей твори, а анализирай, Соломоне! На изпита ще те питат какви фолклорности има в поемата, а не за ягодите иззад хълма на боровинките.) Ако трябва рутинно да се опише фолклорната стилистика в поемата, няма да е особено насърчително – там има почти всичко, но какво от това? Осемсричен размер, всякакви повторения, етимологични фигури (“зора зазори”, “рано ранили”, “клетва заклела”, “дума подума”, “стара стария”), инверсии, постоянни епитети и словосъчетания-матрици (“Гергана още Никола”), устойчиви характеристики (целият абзац от “Гергана пиле шарено” до “Никола – вакло югиче…”, “двамата лика прилика”), натрупването на глаголи в краестишие, преизказно наклонение…Но какво от това? Липсва диалектна константа, лексикалният фонд е с пъти над фолклорния; изчистеният стих и симптоматичните прояви на римуване, композицията…(Чакай, чакай, по-сетне за нея.) – всичко това, дори и невярно взето като доминираща характеристика, е по-близо до усета за поемата. Сплитането се затяга и възлите набъбват, щом се пуснат кълбетата на фолклорността на съдържателно ниво. Сиреч щом се навлезе в света на мотивите в “Изворът на белоногата”. Поразително е, че фолклорният произход на тия мотиви води до там, те да се оттласкват от него, да късат пъпната си връв, без да престават да бъдат чада…(Спри, спри, почини си. Следобед ще продължиш. Простичко трябва – няма смисъл да се ословесява…) (…) Картината на ниво фолклорни мотиви. Първо неразвитите. Задирянето по извор, по хорà, по тлаки и по седенки. Дадени са последователно в четири стиха (а не стихийно). Пример за интерпретаторска четка в ръцете на художника. Това са свещените места на младостта, емблемите на фолклорния свят от разните му жанрове. Има във финала друг един ритуал – погребалния. Като мотиви тези звена не пулсират, те са в метатекстовото пространство на рисунъка. Пулсиращите в смисловата тъкан мотиви са няколко и е странно присъствието им накуп – странно за фолклорното им битие, ала те правят Извора шедьовър, тяхното сплитане прави от фолклорното художническо. По реда на активирането им. “ГРОЗНА, НЕВЕРНА ПОЛУНОЩ” – времето и мизансценът на тъмните сили, на зловредните и зловещаещи часове, на пространството, което обрича този, който попадне в него. Включва “черната веда”, злотворителката; фаталната мощ на змейове и самодиви. “Злото” е двигател, то е оптичният мерник, то поразява незащитените (“на зло ги око мернала”). Нощ, черна, грозна, неверна, завист – това са изразните параметри на мотива. Скачаме на следващия мотив. ПОРОБИТЕЛ – ПОРОБЕН, тук: девойка и поробител. Сблъсъкът на цивилизации, воля и трагика. Още нишки-корелации: господар – слуга, стопанин – стока. Фабулно този мотив обслужва носещия композиционен свод на поемата. ВГРАЖДАНЕТО. Вгражда се за якост, трайност на градежа. Но езическият ритуал и свиреп фолклорен мотив тук е подчинен на краските на художника, той е центриран към нова смислова доминанта, плод е на индивидуалното в подхода към темата. И последният пулсиращ мотив – НЕРАЗДЕЛНИ. Отново е преобразен. След нещастната си смърт неразделните влюбени (във фолклорното) са сплели клони дървета, растящи заедно цветя и прочие, ала в края на нашата поема алегоричната образност е свалена, подминат е фолклорният казус (Това пък какво трябва да значи, Соломоне?) – в края има метафизика: цафарата на Никола и призракът на Гергана. И отново нощ – и месечина. (Смисълът на трансформациите оставяме за накрая. Нали?) И като обобщение тези мотиви биват обединени от един – ИЗВОРЪТ. Разбира се – затова е изведен в заглавието. На извора са срещите на младите, сгледата, там се обещават китки (китката е разменено намерение, символ на заявени отношения). На извора е двубоят между везира и Гергана. Изворът, който в края е превърнат в чешма (“прогнозата” на паратекста!) – акт на инициация, на преход от едно равнище в друго. (Повтаряш ме. Повтаряш се. Нека зарежем тази университетска инициация.) Изворът е композиционен, сюжетен, фабулен и – след конструиращата намеса на възприемателя – смислов център. Поне като изходна теза може да се приеме това твърдение. (Това е моя реплика. Обобщи сега.) Не, поемата не е фолклорна, а фолклорна по характер и интенция поема. Не е и стилизация – стилизацията предполага умишленост, преднамереност в преобръщането на моделите, използва емфатично фолклорните изразни средства и похвати – а и в крайна сметка изисква друг, последващ, по-късен исторически и културен контекст. “Изворът на Белоногата” предлага фолклорност, която функционира чрез автоотчуждаване на някои от елементите си. (Е-е, гръмко, ама бая относително постановление! А как е изградена поемата?) Как е изградена поемата. Ето един възможен поглед към началото. В първа строфа, в това “видиш ли” виждаме разказвача. Началото е жест, жест на разказвача към приближения слушател. В следващите две строфи разказвачът настройва, изпробва похватите си. Четвърта строфа е бърза експозиция. (Подобно на чеховското първо изречение в наближаващите десетилетия.) В пета е вече първият епизод и се навлиза във фактическата повест. По-успокоено погледнато и разказано, имаме конспективен характер на експозицията. Пак по строфи. 1-ва, място (“село Бисерча”), време (“в стари години, отколе”) и 2-ра, герои (Гергана и Никола) – най-лични според фолклорния жалон; 3-та, любовта им (“един у други влибени”); 4-та, отново любовта, но положена във фолклорен метатекст (извор, хорà, тлаки и седенки). Завръзката е “посреднощ”, в която злата съдба “сторила да ги погуби”. Изненадващият ход с появата на везира отключва сюжета и фабулата, за да се стигне по виртуозен начин до кулминацията – решението на везира да пусне девойката и да стори от извора чешма. (Забележи как везирът се крие в експозицията – а той е основно градиво за творбата. Как литературността надбягва фолклорното, а?) Развръзката следи залиняването, смъртта и погребването на Гергана (обвързани с везирската чешма) и приключва с изчезването на Никола. Останалото е метафизика и доработване на завръзката – орисаните от неверната нощ (сиреч съдба) остават завинаги в нея и носените от тях досега светли конотации потъмняват. В центъра на всичко това е разговорът между Гергана и везира, той има своя си композиция – белег не само на значимост в цялото, но и за обособеност. Нека сега навлезем по-подробно в детайлите. (Добре. Идвам при теб. Почакай малко.)