Отпред бе паркирана лъскава лимузина (на полк. Дмитри) и една очукана полицейска лада. По двора се шляеха двама цивилни; навеждаха се, озъртаха се, подхващаха нещо от земята и пак го пускаха. Един се бе покачил на перваза и извършваше оглед на прозореца. Вътре, в стаята на Чвор, бе се изпъчил униформен капитан от полицията в изрядна форма и тежка фуражка и обменяше думи с коремест човек с изсипани рамене, черно сако и синкава риза. Кореместият бе пъхнал ръце в джобовете на сакото; гласът му бе остър, женски, брадичката – малка, ала вдигната високо, а темето – с оредели, завити като охлюви посивели къдри. На леглото седяха Сибила и една жена с по чиновнически официална рокля – двете се държаха за ръце. Чвор пък бе притихнал на табуретката и несмело нещо обясняваше. Капитанът и кореместият се преместиха в стаята на Горгий и бегло, гнусливо сякаш, я огледаха.

– Куртаки, да не би пък този да има нещо общо?

– Ще проверим, господин полковник.

Такава дислокация завари в квартирата си Соломон. Стресна се, виждайки в двора следователите, но с необяснима и за него арогантност блъсна портата и дрънченето се посипа наоколо. Единият отвън го фиксира, Соломон му отвърна с кимване и преспокойно влезе в къщата.

Вътре за малко не се обърка. Притихналият Чвор, зеещите врати и букетът гласове правеха квартирата му някак чужда, като че бе попаднал насън тук и изобщо бе в някаква грешка. Погледите се кръстосаха: Чвор от стола изразяваше любопитство, капитанът го гледаше някак периферно, служебно, а кореместият имаше неоцветени, миши очи, правещи тъмното му, мътно лице прозирно. На Горгий му стана неловко от неприятното лице и той се ядоса:

– Какво правите в стаята ми?

– Бихте ли се представили? – отсече кореместият.

– Аз ли!? – лицето на Соломон се подпали и това още повече го ядоса; впрочем той умишлено поддържаше остротата на тона си. – Аз, господа, съм си в квартирата и какво ще рече присъствието ви в моята стая?

– Татко – чу се гласът на Сибила (тя не се показа), – това е другият съквартирант.

Без да ще, Соломон потърси с очи Чвор и неговата реакция на това “другият съквартирант” (реакция нямаше), но бърже се поправи и пак се устреми към пришълците. Капитанът се намеси:

– Господине, тук е станала кражба и ще ви помолим да ни съдействате, ако обичате.

– Разбира се, а господинът до вас кой е?

– Полковник Дмитри. Бихте ли ми дали документ за самоличност?

Храната в стомаха му бе на топка – Соломон Горгий идеше от студентския стол. Бе влязъл пет-шестина минути, преди да затворят и се наложи да яде скорострелно. Но той си беше огладнял, а и по принцип гълташе на големи, нездравословни хапки. Когато беше гладен, Соломон ставаше зъл и черноглед. Гладът обемаше вниманието му и не можеше нищо да върши – нито да чете, нито да смила прочетеното… Храната му стоеше в стомаха на топка. След стола бе седнал до един парапет, на сянка, и се одряма. Градът жужеше, автомобилите прелитаха като големи мухи; от долу, от реката идеше бучене на тласъци. Реката си бе спокойна, но цеховете по двата бряга пулсираха, нажежени отвън и насилвани отвътре. Минувачи пускаха своите гласове, дамски токчета отскачаха от гладките площадни плочки, понякога припляскваха джапанки на гонещи се хлапета. Нямаше уж вятър, но Горгий усещаше как го дърпа хладината на парапета, как го тегли твърдостта на мрамора, как потъва в уют. Чудно защо съобразяването на тялото с непривичната за него мраморна твърдост доставя такова удоволствие, някакъв мазохистичен момент… Не, той действително се одрямваше. Бе чул познат глас. Отвори очи и се вгледа в източника: миловидно лице, стройни черти, но напълно непознати. Момичето го изгледа на свой ред, досмеша я нещо и си отвърна лицето наопаки. “Стига – каза си. – Толкова има за четене, днеска денят почти пропадна. Само да мине храната, иначе сега бих заспал над учебника.” В такова състояние бе тръгнал отново нагоре, към квартирата.

Капитанът си записа името, върна паспорта. Държеше се естествено, учтиво и Горгий дори отговаряше приветливо, радвайки се на пълното игнориране на полковника. И следователите влязоха, размениха по някоя реплика с капитана, равнодушно повдигнаха рамене. Заеха се да снемат отпечатъци. Соломон – както и пред Сибила – си бе спестил нощната случка; процитира се почти дословно. Чак в последния момент го обхвана паника. Помисли си: Ами като хванат крадците и ония разкажат, че някой ги е изненадал – тогава?

В подмолите на вероятностите винаги се крие някоя риба, за която не знаем. Така и Соломон не подозираше някои важни сегменти на предходната нощ. Чвор бе изпаднал в пълна парализа – той не помнеше нищичко от нощта, беше смесил алкохол с трева. Сибила, неостанала по-назад в пробите, също не беше сигурна в кое и как. Вечерта, по време на удивителната вечеря във “Веселото кебапче” (части от която подхващаме) Горгий схвана положението, разбра, че каквото и да стане, нямаше как да се узнаят неговите действия през нощта. Изводът, достигнат от инспекторската група, включваща Сибила, баща й и кап. Куртаки Карабял (онзи капитан), бе следният: крадците са се стреснали и са избягали; стреснали са се от внезапното завръщане на двойката и са духнали; следователно не са имали съгледвач. Чвор кимаше благоразумно, кап. Карабял си замълча, защото Горгий видя в погледа му простичкия въпрос: А защо двойката не е усетила бягството на крадците под носа им – и липсващия инвентар? Премълчаният отговор бе: Поради агрегатното им състояние. Соломон естествено не каза нищо – и той кимаше. Още тогава му се изясни, че от случката е излязъл сух, но ще му остане като пъпка споменът за проявеното малодушие. Малодушие бе ключовата дума – бе проявил малодушие и то, воден от неприязън. Нещо характерно за него. Когато се озлобеше на някого, той губеше дар слово насреща му; когато биваше тласкан от неприязън, изпадаше в неловки ситуации. Но да подредим нещата.

Удивлението бе другата ключова дума за тази вечер. Следователите бяха освободили терена, Горгий бе се хвърлил да чете и наваксва и привечер го бе заболяла глава, та се бе проснал на кревата в съзерцание на тавана. И тогава чу суматоха в двора, в коридора – оттатък започнаха приготовления. На вратата му се почука. Соломон стана, отвори и се озова лице в лице с полк. Дмитри, зад него се тълпеше фамилията плюс Чвор. Лицето на полковника сега бе благо, любезно, макар и леко блатисто.

– Бихте ли желали да дойдете с нас? Ще заведем младежта да хапнем нейде.

Една от стопроцентовите черти на Соломон бе, че не можеше да отказва, когато пряко го канеха за нещо, искаха нещо и когато нямаше външна причина да откаже. Не че не умееше, но сърце не му даваше. Отгоре на всичко в цялото излъчване на полковника реши, че има добронамереност. Което го удиви. Удивлението започна именно оттук.

– Не знам дали съм подходяща компания… – измънка той.

– Няма причина да не сте.

Бяха се натъпкали в луксозната шефска лимузина и така попаднаха във “Веселото кебапче” – малък ресторант с туристически традиции. Горгий бе уморен от четенето, леко затъпял и преднамерено потискаше мнителността си – това пък за какво е, какво се цели и т. под. Скоро цялата му ориентация се измени – полковнишката двойка бе твърде интересен обект за наблюдение и той се отдаде изцяло на типизиране и скициране. Още с влизането душата на полковника запулсира – очевидно той заплува в утробните си води.

– Добър ден – почти се поклони той на дребничката сервитьорка. – Бихте ли ни предложили шестместна маса – да се настаним с комсомола.

Сервитьорката мигаше отпреде му, Соломон се поподсмихна на “комсомола”, седнаха. Шестото място бе предназначено за кап. Куртаки Карабял, който влезе в “Кебапчето” точно в седем и половина, както подобава на един униформен (той бе в цивилен костюм).

– Значи, няма я госпожа Карабял?

– Няма я. Каза, че ако не днес… от командировката, то утре…

Излиза, че двамата са съвипускници от школата, Карабял я е докарал само до капитан, такъв и ще се пенсионира, но дори и цивилен той не може да пренебрегне у себе си нуждата от уважение към висшестоящия, пък бил той и приятел от младостта. Докато ги слушаше, на Соломон му бе тежко за капитана и не можеше да избяга от мисълта, че пред него се разиграва типично чеховски сюжет.

– Гиче – обръщаше се полковникът към жена си. – Жена му в командировка, а ти ходиш подире ми дори и в извънредни пътувания!

– Нали ти искаше да дойда с теб бе, Гочо? Знаеш ли как ми се тръгваше иначе! – засмиваше се като на виц госпожата.

“Гичка и Гочо – имена на прасета”, минаваше през ума на Соломон.

– Жена му сега си гледа кефа, а ние – по служба! Хайде да пием, че да си ходим!

– Ами то и аз… кога друг път на ресторант – тихо отвръщаше капитанът и вдигаше чаша.

Поръчаха още един аперитив към салатата. “Хайде да пием, че да си ходим!”, повтаряше полк. Дмитри и сам си се смееше, предоволен. С аперитива обаче се отпуснаха и освободиха, кап. Карабял заприказва повече, видимо пред заинтригувания поглед на Соломон двамата с различен ранг авери се уеднаквяваха, а госпожа Дмитри все по-често ръгаше мъжа си:

– Стига си дрънкал глупости.

Чвор се заливаше от смях най-много от всички, опитваше се да пуска шеги, на които полковникът реагираше равнодушно, та Волдемар го зяпаше като куче, което иска да му угоди. Сибила приказваше с майка си – Горгий се заслушваше и не можеше да повярва, че те двете толкова време могат да говорят за козметика – то не бяха лосион за тяло с бяло грозде, прозрачен коректор за пъпки, разни пшенични зародиши, парфюми, спирали, екстракти от липа и дива краставица – те си поемаха дъх, поглеждаха към мъжете и пак се залавяха за козметиката, за бутиците, клиновете, поли, полуботушки… Горгий, който също пиеше втората ракия, бе се вкочанил: Къде е попаднал? Как може да има такива празни съществувания?… Рецепти, ракии, козметика, доктори, лекарства – тази еднородна смес от чиновнически теми му се виждаше чудовищна, туберкулоза за интелекта, спекула по време на война. Не бе се замаял толкова от ракията, колкото от удивление. Бе опитал да размени по реплика с Чвор, но онзи бе се съсредоточил в старание да не пада по-долу от разговора, от онова “Да пием, че да си ходим!”, което действително ставаше смешно с всяка следваща употреба.

– Значи и вие сте студент? – обърна се полковникът към Соломон. – По какво? По литература? А каква е студентската ви книжка сега, навремето имахме…

Горгий описа с две думи.

– А на Сибила същата ли е? – впери онзи поглед в него. Горгий се развълнува, но полковникът бърже се обърна към съпругата. – Ролцата как ти се струват?

– Не съм очарована…

– Нали? При Агоп в П-к са класа над това?

Още тогава, при обедната среща в стаята му бе станало нещо подобно. Тъкмо Соломон бе отворил уста да изтърси за гонката с крадците и да ги втрещи, когато полк. Дмитри повторно се насочи към него:

– Казали сте преди час на пострадавшата, че сте знаели за кражбата, понеже, цитирам, ключалката била счупена. Как сте свързали тези два факта, при положение че единият не би трябвало да ви е известен?

– “Знам” казах, понеже научих за кражбата по обяд от трето лице. А сетне свързах двата факта и за себе си, и пред тях.

– А защо не сте реагирали своевременно? – това бе изречено прекалено предизвикателно и Соломон се наежи:

– Пострадавшата не е ли ваша дъщеря?

– Да.

– А защо тогава не говорите човешки? И друго: моите съквартиранти са се прибрали малко преди съмване – мога ли да реша аз, че е имало кражба, след като най-логичното е да си помисля, че нещо е заяла бравата и са я разбили… или по други причини. Аз рядко се разбуждам нощем, най-вече при по-сериозно тропане. Това е всичкото внимание, което отделих на факта.

– Не разбирам защо е тази агресивност у вас?

Горгий дори бе вкусил удоволствие от това надлъгване; като артист се държеше с открито лице. Игривото настроение обаче бързо се смени с потиснатост – той бе навлязъл в лъжата, без да има възможност да се измъкне вече без последици. И защо му трябваше? Смята се за чиста и свята република, нали така? Вече дали е така?

– Ако вие сега се приберете у вас и там, във вашата светая светих, ви посрещна аз и друго някое трето лице и ви поискам легитимация – как ще реагирате? – това бе отговорил Горгий по повод агресивността, но го каза помирително и примирително и веднага със злоба бе почувствал как ego-то на полковника набъбна като мехур и се разстла като пашкул от задоволство. Пашкулът се пукна и оттам като ларва изпълзя мазно-мазно:

– А бихте ли ми дали имената и адреза на вашето трето лице?

…адреза, чаршава, оцеда – грешката е вярна. Сега Соломон Горгий седеше неподвижен и импулсивно смяташе да напусне “Веселото кебапче”. Няколко минути полковникът не му обръщаше внимание, после пак го попита:

– И у нас в П-к има писатели. Чували ли сте за…?

Горгий не сваляше очи от полк. Дмитри.

– Ето, имам му визитката – внезапно полковникът му мушна една визитка в ръката. – Прочетете, под името пише „литератор”. – И онзи гадно се разсмя.

Соломон Горгий бе замръзнал с визитка в ръка. Сетне се усмихна широко, съвсем явно почна да опипва визитката, натисна я с палец няколко пъти (така и не я погледна) и внимателно я поднесе на полковника, като точно преди онзи да я вземе, я пусна на покривката.

– Заподозрян ли съм, господин полковник? Може би сега капитан Карабял ще ме арестува? Апропо, отпечатъците – той скочи – са ми из цялата къща, нямаше нужда от фокуси с визитки. След студентската книжка на дъщеря ви очаквам да ме подпитате и къде е компютърът…

– Ама моля ви се – изправи се и полковникът, – носете вече яденето, мешаната скара носете да хапнем нещо! – загърби ги той; сервитьорката отсреща чак подскочи. – Ама наплив! – погледна той през витрината. – Наплив! Тълпят се да влязат, чакат да се освободи място! Това, Куртаки, и при Агоп го няма!

– Да, бе, наистина – почуди се и госпожата.

– Моля ви, младежо, седнете! Какви подозрения! Не сме в полицията, на ресторант сме – поръчана ви е скара; защо станахте?

“Мама ти и простак да еба”, напсува го с цялата си душа Соломон и седна. Не искаше да седне, знаеше, че това е провал, ако седне, провал пред понятията му – но седна да си яде скарата, която щеше да бъде платена от полковника. Не можа да плюе в нея, а седна да я чака. Горгий бе потресен от себе си. А полковникът, след като скришом от всички бе скатал визитката, каза високо:

– Младежи, биричка с яденето ще пиете ли? Ние с Куртаки минаваме на биричка.

На капитана може би му се пиеше още едно малко, той погледна жално чашата си. А Соломон намръщено и басово, но ясно, отчетливо рече:

– Аз ще пия още една. Голяма.

А после стана още по-тежко за него. Алкохолът му подби мисълта, постното ядене на обяд не държеше и ракията го хвана за перчема, той почна да се страхува да говори, за да не фъфли. Онези ядяха с огромен апетит огромните порции мешана скара, сервирани в чинии с размерите и формата на леген. Продължаваха с рецепти, лекарства, питиета и бутици и най-непоносимото бе, че спряха да се интересуват от него. В замацания мозък на Горгий ясно се открояваше удивлението, че именно сега, когато е най-уязвим, като завързан, никой не го закача. Впрочем и онези ги бе хванало, полковникът симулираше пиене, навярно не държеше много, поне за поста си; Куртаки Карабял бе в отлично състояние, но гледаше тъжно, леко побутваше порцията. А полковникът ядеше лакомо, лапаше шишчетата и такова щастие струеше в мазнината по ъгълчетата на устата, че Горгий трудно откъсваше очи от тях. Само Соломон не ядеше – мъжкарството, предизвикано от алкохола, го бе завладяло напълно. Полк. Дмитри се бе облегнал, изял всичко, и бе казал:

– Е, Гиче, довечера няма да вечерям.

“Гичето” се бе засмяла (Чвор се оля от смях). “Горката – мислеше за нея Соломон, – кой знае колко години се смее на тези думи, колко години по няколко пъти седмично се смее на тая евтина тъпня! Господи, на кого си ме оставил” – библейски заключи. Чувстваше се абсолютно безпомощен и вече за нищо на света не би си тръгнал: Да го гледат как неустойчиво преодолява пътя до вратата? Не, не! Не, не и не… И започна да яде. Задъвка месото.

– Кафе! Кафе! – завика полковникът. – Кой ще пие? Куртаки?

– Какво кафе, бе, Гочо? Пиеш хапчета за кръвно! Вечер е – а кафе!

– Куртаки? Значи две… Не, три донесете! – и Чвор бе пожелал кафе.

– Осем хапчета пия на ден, Куртаки – гордо подхвана Дмитри. – Моят доктор каза така: Не вземаш ли хапчета, спираш със свинското и твърдия алкохол.

– Глупости – ядоса се жена му. – Ти вече свинско не ядеш от една година! Докторът каза само пилешко месо…

– Аз вече свинско не ям от една година, Куртаки, докторът забрани. Днес – по изключение.

“Затова така живописно ядеше – дъвчеше си своето Соломон. – И колко е щастлив, че пие хапчета. Според него това го прави… човек. Господи, господи… господи…”

– Отскоро и Гичка пие по едно на ден. Моят доктор…

– Да, да… – гордо кимаше Гичка.

Соломон Горгий нямаше повече воля да слуша, при думата “хапче” хапката му залепваше за небцето и му се повдигаше. Нямаше ресурс и да чака края на тази потрисаща вечеря. Всичко бе съсредоточил в дъвченето и в соковете, стичащи се от устата в стомаха.

А вечерта завърши действително потресаващо. Докато дъвчеше, Горгий почувства как някой започна да рита краката на масата. Докато се огледа, до него Чвор започна да барабани в неравен такт по седалката на стола си, а някой изтърва чашата си и тя се блъсна в друга и зазвънтя. От масичката на невнимателната сервитьорка изпадна една лъжица и веднага я последва чинийка. Чинийката се разпръсна на дребни парчета по терикота на заведението. И най-подире сервитьорката изписка:

– Земетресение!

Заведението изпадна в транс. Мъже и жени се заблъскаха, първите изхвърчаха през вратата. Земетръсът боботеше вече петнайсет секунди, когато Горгий дръпна Чвор и двамата се мушнаха под касата на една от вратите за сервизните помещения. След половин минута масите утихнаха. Блещукаха сподавени възгласи, навън се давеха аларми на автомобили, някъде из кухнята долитаха стонове и викове. Чвор и Горгий се гледаха. Чвор бе ужасèн, очилата му се бяха смъкнали на върха на носа, но той не се усещаше.

– Валди, виж ги тия! Видя ли какви са прасета! За какво ти е тази! Срамота е, все пак познаваме се…

– Кое, кое? – пелтечеше Чвор.

– Сибила Дмитри и цялата й фамилна смрад! Ти нормален човек ли си? Как можеш да ги понасяш тия деформанти…?

В очилата на Волдемар взе да проблясва разбиране. Уплахата го бе настроила за прозрения – поне така си бе наумил Соломон.

– Не ти ли беше гадно тая вечер? Ти затова ли живееш – за да плюскаш и разменяш рецепти за дълголетие?

– Да, бе, братче… Аз за първи път ги виждам майка й и баща й…

Двамата несъзнателно и едновременно потърсиха сепарето. Останал бе само капитанът, немръднал, дори в момента отпиваше от бирата си. Покривката бе надигната от единия край – подуваше я нечий задник. Главата на полк. Дмитри предпазливо се показа изпод другия край на масата. Госпожата тъкмо се заизмъква заднишком, когато земята повтори.

Този път земята се тресе малко, десетина секунди – и по-слабо. От кухнята изскочи някакъв готвач и зарева, че помощникът му бил обгорен, трябвало линейка, вряла тенджера разлял отгоре си. Изтича и управителят, затърси сервитьорката, разкрещя й се да дири сметките от масите, от клиентите (повечето бяха вън). Соломон побутна Чвор, посочи му тяхното сепаре:

– Видя ли ги?… Впрочем, вярно е, при земетресение, ако не можеш да излезеш, се крий или под свод, или под масата…– но не се доизказа.