– Знаеш ли какво си мислех? – Пого се бе изтегнал на кушетката в кухнята; Соломон Горгий все още мълчеше. – Вчера минавах по дървеното мостче – нали го знаеш, там… да, знаеш го – отдолу нали е един бързак, който от дъждовете набъбва като вена на наркоман… хе-хе-хе… Минавам, а пред мен вървят дете, около петгодишно, с дядо си. И детето посочва вдясно и казва: “Каква мръсничка рекичка.” (А тя леко придошла и кална, разбираш ли?) После то поглежда вляво, от другия борд, и казва: “А тук е чистичка рекичка.”

“Бе Коле, бе, това е една и съща река!”, тромаво реагира дядото. А аз си мисля: Ха сега де – кой от тях е прав? Комай и двамата.

– Защо и двамата? – Горгий слушаше разсеяно.

– Заради слънцето на детето му се виждат два различни водни потока, а това значи две реки. Просто и ясно. А мостът пресича една река – това е толкоз просто и логично. И там е спъникамъкът – в логиката. Детето е естествено, то разчита на сетивата си, а те му диктуват опита – това са две реки, детето току-що е добило опит по този казус. Но възрастният има надградено едно стъпало – той има логика (често в кавички), която е добита от опита, който пък е добит от сетивата и тяхната проверка на многобройните жизнени факти. Такова чувство за логика и подредба на света прави възрастния интелект изкуствен. Абстрактният, предпоставеният мироглед на този интелект е податлив на заблуди, умората на годините, професионалните навици подсилват тази податливост. Добре, ама ние знаем, че децата се заблуждават поради фините си земни представи, а всъщност детето е много по-уверено в опита си, понеже го диктуват пряко сетивата му, не е преминал през месомелачката на осмислянето…

– Ако осмисляме повече, не означава, че се заблуждаваме повече. Просто градим повече варианти, гледаме сложно, а светът не е прост, че да го мерим по друг начин.

– Но детето е убедено, разбираш ли? То е избрало варианта, вариантът за него е един, сиреч той вече не е вариант, а истина! Затова казваме, че децата говорят винаги истината (дори и когато тя е чиста глупост)!

– Е?

– Може би трябва да повярваме на тези, които вярват в бога. Техни са думите за единоначалие, за една истина. Те са фанатици, отбягват вариантите – а фанатикът е близо до мисловния приоритет на детето.

– А ако повярваме в тях, как ще повярваме в себе си? – Горгий се разсмя.

– Впрочем, прав си. Фанатикът не е дете. Той е надградил изкуственото си стъпало, ама полза от това – никаква.

– Ама защо го приказваме всичко това? Още ли ги мислиш тия попове?

– Абе то накъдето и да се обърнеш, все ще се размислиш! Виж вчерашния вестник. Уводно заглавие: Депутати припкат към морето. Четеш вътре – нови идиоми: “депутатско кюфте”, “политически дивиденти”. Някакви спретнали кръгла маса, други ще проверяват имат ли извънземните черва или нямат… Какво правят с тоя език?

– Нищо. Отпускат му гърлото.

– Ама този нов публицистичен жаргон бързо ще се автоматизира, а щом остроумието и провокациите се обезценят в медиите – за хората на улицата какво ще остане?

– Не, не. Това са различни и нормални процеси. И то не е съвсем жаргон. Вярно, това по вестниците са безсмислени крайности, но те имат инстинктивен смисъл в нещо друго. Помниш официалния език на комунизма. Моите хора (филолозите, имам предвид) наричат такава употреба на езика антиезик. Когато в публичния регистър се въртят едни и същи клишета, които не носят собствен смисъл, а дават смисъл на обществената система, идеология и знаковост – такава изкуствена употреба на езика бързо изостава от живия език. Та тази публицистична норма до осемдесет и девета е норма от 50-те години и колективизацията! Та след това – особено след седемдесетте – интелигенцията вече говори инакообразно, особено пък в неформална обстановка. Та този игрови и освободен (някога си) асоциативно изказ (тези “спретнали, плъзнали, припнали”) се е зародил сигурно още преди двайсет години. И не сред жаргононосците – техните езикови дирения по правило са еднодневки. Не, така е заговорила именно т. нар. престижна част от обществото. И представяш ли си колко време това естествено развитие на езика е било потискано от антиезика. И сега се отпусна.

– Ама чак пък с ей такива… букви…

– Трябва да се изживее. Именно в средствата за масова комуникация. Представи си: за някакви си пет-шест години трябва да се балансират неща, траели трийсет и кусур! За да преболедуваме едната крайност, трябва да преболедуваме и другата. Иначе каква жива нация ще сме?

– Бе мен не ми се боледува. Аз вестници не чета.

– Аз направо ги мразя. Но те са длъжни да върнат махалото.

– Вярвам във всичко, което казваш, Герги, само в едно съм сигурен: след пет години заглавие като Коч уби крава… май? може да няма, но такова съдържание на статия ще има – вкусът към крими, ерос и еснафската тематика ще стане масов и еталон за медиите.

– Тогава и хората около нас ще са се променили.

– Не думай… Ами ние къде ще се дяваме?

............................................

Когато преди месец майка му се бе обадила и завършила разговора с недомлъвка (помните качването му на махалата Марафелци), Соломон Горгий се хвърли в мечтания и разсъждения каква ли вест бе премълчана. Излезе крайно невинна работата. Горгий имаше сестра и брат, по-малки, сестра му от тази учебна година бе заминала да учи в Германия. Първите есенни вести от Германия бяха тъжни – сестра му бе изпаднала във вакуум от самота, със спешна нужда от адаптация. Това чувство е познато на повечето студенти, отиващи да учат в друг град, ясно е утежнението, щом става въпрос и за друга държава, език. Горгий бе от хората, които трудно се приспособяваха, той специално можеше и въобще да не се приспособи – и съдейки по себе си, представяше си какво ли й е на сестра му. По новогодишните празници у дома ведрата атмосфера беше понижена от един разговор с Германия, от който майка им се разрева – а причината бе най-естествена: сестра му (Надежда) се оплака, че сега, като са празници, ептен е лишена от контакти и е много неприятно. Както и да е, тогава на 31 декември у тях от сутринта бе пъстра компания – първата братовчедка Зоя, на която й предстоеше женитба, чичо му Светлин, който лепеше плочки (изпаднали) в тоалета… На Горгий му хрумна да нащракат едно писмо до сестра му. Всъщност със ставането рано заранта отвори в стаята си пишещата машина и набързо запълни две страници. Сетне на обяд ги прочете на присъстващите и сред въодушевлението изведнъж им тресна:

– А сега сте вие на ход.

И така се получи това писмо, което цитираме по-долу изцяло, а след него ще си позволим някои кратки уточнителни бележки.

¹ Когато убогата котка Росица бе заведена в убогото лозе на Виница ² и биде оставена там, ³ тя изчезна и като се върна, ⁴ не пожела топлата храна божия и ходеше като пребита. ⁵ И тогази преподобният Соломон ти рече, казвайки: ⁶ “Не яде, понеже е в стрес. ⁷ Новото място е неин нов мир и за да живее с него в мир, ⁸ нужно е опознаване, сиреч подушване. ⁹ Трябва ориентиране, свикване и привикване. ¹⁰ А дотогава тя ще ходи като попарена, ще е наплашена и поужасена. ¹¹ И няма да яде нормално…” ¹² И така и стана. ¹³ Дори опознаването й коства малко козина и дупка в бедрото, но ¹⁴ юнак без рана не може, пък камо ли котка четиринога. ¹⁵ И котката заживя в мир, жива е, лежи, ¹⁶ но не пъшка и обладава ботевска сила мъжка.

Из Евангелие и Послания Соломонови

С е с т р о!

С тебе сега става същото нещо. Мама каза, че не ядеш. Че дремеш only в стаята, защото трябва ти something, за което да се закрепиш в начале. “Оклюмала си” (цитат). Обитателите на новия мир не харесваш. Няма с кого да плямпаш. Няма и телевизор, който да плямпа… Ептен сама демек.

Две неща трябва да бъдат отбелязани. Че е задължително да ядеш нормално. И че е препоръчително да се отдадеш повече на мацание и драскание. (Изобразителствувание т.е.) Защото самотата е най-сполучливият двигател на творческата деятелност.

Защо.

Защото самотата е състояние на потиснатост, на задръжки, на събиране (акумулиране, натрупване) на напрежение – от притисканата естествена човешка жизненост, така характерна за чов. природа! – и това потискане трябва да избие. И творенето е именно този бент, който трябва да се пробие! (Мама ни каза, че не си й дала думата по телефона – колко, колко енергия си похабила с тия приказки, даваш ли си сметка?! С тая изригнала енергия можеше да нацапаш някоя нова Мона Лиза! Или поне Лона Миза… Но не – майтап бе горното. Логично е да не си затвориш устата. Така и Росица се огалва в този, който й наруши самотното живуркане на споменатото лозе.)

Иначе сме добре.

А мама каза, че си се отчаяла. Което значи, че не ядеш достатъчно. Пък котката си има нов стопанин. Не ние – мама Надка. Пък мама Надка разправя, че на лозето ходел к а р а к о н ч о и че била намерила п о л и ч б и върху кацата с джибрите.

А нам всë равнò.

Както е казал поетът – с е к и б е т л и и т е да му мислят. Защото нашта е лесна. Ний сме прости.

Пост Скриптум: Знаеш ли оня виц за новобранеца, който писал от казармата писмо, почващо така: “Вие сте добре, аз как съм?”

Братото ти

Н а д ю ш а!

На батко ти повече няма да му разказвам подробности, защото е голям клюкар.

Представи си какво е вкъщи: чичо ти слага плочките, а баща ти… След малко – масата и всичко ще се успокои.

Два дена бях в София, а тук Зойчето готви сватбата – тя ще ти разкаже после. (Татко ти току-що ми се подмаза с една опаковка вафли “Чайка”. Сещаш се защо, нали?)

Надюша,

планирай си добре нещата за идването.

Ми нищо, това е. Чакаме те с нетърпение… коя дата сме днеска, Мони? Ох, да – нова година.

31. 12. 199… г.

Кухнята Целувам те – М А М А

Мила щерко!

Шис ливин ла Вида Лока. Инто сюпърстишън…

Блек кетс енд ву-ду долс.

Ай фийл ъ премонишън

дат гърлс гона мейк ми фол.

(Това репетирам в момента, татко…)

Всичко го изговорихме вкъщи.

У м н а т а.

Тодор Сол. Горгий

З д р а с т и!

Сега ти пиша аз, Зоя. Тоест диктувам на брат ти, който влезе в ролята на машинописец! (Тя си диктува, ама аз пиша каквото ми скимне! – б. С. Г.) Както разбра, ние се отказахме от сватбен воаяж в Германия, което е жалко, защото щяхме да се видим! А от опит знам, че нашето съжителство е пълноценно. Друго не, ама с-с-сладолед! М-м-м!

Майка ти пише, че ще ти пиша за сватбата ми и приготовленията, ама то не е интересно. В общи линии са купени разни чаши, свещи и др. боклуци. Ти много липсваш за украсата, фльонгите и др. боклуци. (Това писмо взе да намирисва не само на сватба – б. С. Г.) Защото… Чудя се какво да измислям!

Разбирам, че си се “оклюмала” нещо в грозната Германия сред още по-грозните германци, но не се давай! Дерзай! Кураж! Хайде! Чао!

БЕЛЕЖКА:

Батко ти каза ако не рисуваш, да си водиш дневник! (Лъжа! – б. З.) (Не е лъжа! – б. С. Г.)

К а к о, м а к о, с в р а к о!

За разлика от теб аз си имам колело.

Г-жа Трайкова ми даде тетрадки и ти праща много здраве.

В момента отивам за пясък, защото чичо Светлин е тук и лепи плочки в батковия кенеф.

Росито е много добре на лозето. Стои на тавана и си прави купона с някакъв риж нехранимайко. Гаджето.

Ами т’ва е – друго не знам.

С а ш о (пъпеша) – твой по-малък брат

Интервю с чичо Светлин.

С. Г. Хайде да напишеш нещо… за Надежда… чрез мен…

ЧИЧО. Какво да ти продиктувам, разбийш ли…

С. Г. Как… Обръщение… Как се обръщаш към нея?

ЧИЧО. Към Надето винаги съм се обръщал както трябва! Разбийш ли…

С. Г. Нещо да й пожелаеш?

ЧИЧО (замисля се дълбоко).

С. Г. Е?

ЧИЧО. Ко е то? А?

С. Г. Пожеланието!

ЧИЧО. Абе, пожеланието…

МАМА. Да е жива здраве, и…

ТАТКО. Ти недей сега…!

ЧИЧО. Надьо! Няма смисъл!

ВСИЧКИ (падат от смях).

ЧИЧО. Надюша, желая ти да бъдеш, да бъдеш, да бъдеш… ами… Освен това – всичко най-най-най!...

к р а й на интервюто

1. Котката Росица се бе появила у тях година по-рано, дарение от една съученичка на Надежда, също Росица. Имаха мишки (живееха в панелка на първия етаж), години наред се бореха с капани, гонки и отрови и накрая Соломон бе предложил да си вземат котка. И действително, още съвсем малка Росито хвана първата си мишка и скоро изпонатръшка всичките. И проблемът с мишките изчезна. Но се появи проблемът с котката. Почнаха бълхи, финанси за спец. пясък, прахове, храни. Семейният съвет, олицетворен единствено от бащата, реши Росито да бъде изпратена на лозето и така и стана, макар дълго след това баща му на Горгий да разказваше с умиление как – като се връщал нощем (той беше музикант, работеше по нощните барове) – котката го чакала на крайчеца на килима с миша опашка в уста. След като се “похвалела” по този начин, чак тогава Росито пристъпвала към едение на жертвата. А на лозето Росица изчезна за няколко дена, после я видяха с разкъсано бедро, после то заздравя, после тя пак изчезна и сега я мяркаше само от време на време споменатата мама Надка (бабата на Соломон). От цялата история им остана един гузен дъх и те много-много вече не споменаваха котки, мишки (които пак се появиха), но това е всъщност друга история.

2. От писмата добре личи какви са били оплакванията на прясната германска студентка.

3. Сестрата бе записала там живопис. Бе нахвърлила тук един портрет на брат си, докара едното око и носа точни, но другото око се заинати, Горгий девет пъти я връща да го поправя, но така си и остана леко ингьозест.

4. Споменахме, че бащата бе музикант. Чичото Светлин отдавна бе разведен и с огромен ентусиазъм се бе захванал тия месеци с мисълта за женитбата на дъщеря си, Зоя… Апропо: с бащата на Соломон и чичо му ще се срещнем около спектакъла “Кино” – те се грабнаха и дойдоха да го гледат.

И като обобщение длъжни сме да посочим и каква бе онази премълчана вест, която бе възбудила Соломоновото въображение. Чисто и просто, сестрата бе написала писмо-отговор (макар и с немалко закъснение), вътре личал бодър тон, добро настроение и опит за подобен стил; пишело, че “чела и се смяла до припадък” (това до припадък е характерно за дълго сдържал се човек) и така нататък. Соломоновата майка бе решила тогава – поради емоционалната си чудноватост – че не бива да споменава за писмото в края на разговора, преди “чао”-то и “да се пазиш”, след ординерни уговорки, а трябва да му посвети цял телефонен разговор, но нека е другия път, сега много бърза, пък и е малко разсеяна… и поради това обаждането бе приключило странно за Горгий. “Колко им трябва на майките, за да са щастливи” – високоумно бе заключил той впоследствие, след изясняване на недоразумението.

Нека се върнем на кражбата.

Има някои персони, от които ви обхваща трепет и отвращение още с първото съприкосновение. Да ви запознаем с една от тях. Сибила Дмитри беше мома с квадратно, мъжко телосложение на хърделистка, у нея именно твърдостта първа се набиваше в очи. Твърдобедра, твърдогърда и твърдоглава, тя можеше да придобива такова телешко изражение, бидейки слушател, и такова намахано и режещо – като приказва. Бе от П-к, наш равнинен град. Забележително у нея бе това, че баща й бе шеф на РПУ-то в родния й град. Полковник Дмитри, големият бос. От ранни години Сибила бе навикнала на полицейско-началнически ритъм, бе навикнала на всички възможности, които й даваше положението на баща й, бе попила целия респект, дължан й невям от детската градина. Това, което ни пречи да я наречем “принцесата на П-к”, е фактът, че тя не бе глупав, но изключително прост човек. По наше мнение, нашето митосъзнание допуска принцесите да са глупави, но прости биват само доведените дъщери от мащехата. А Сибила бе едно дете, в нормално семейство, майката бе дългогодишен общински (екс райсъветски) служител. Сибила Дмитри бе записала социална педагогика (дотам й бе стигнал балът) и упорито напредваше в учението. Кое я отличаваше от другите?

Тук, в чуждата й среда, ореолът на РПУ-то нямаше как да я съпровожда и във външните си контакти тя бе определено ограничена – контактуваше с малък брой колежки, все едни скулести и безинтересни, останалите като че ли я отбягваха. Отличаваха я с това, че винаги първа купуваше необходимите книги, не се лишаваше от нищо, финансовата й основа бе твърде широка – което по правило е странност в безпаричните студентски погледи. Купи си и компютър – което в ония години бе лукс и знак за друга категория. Вън изглеждаше така, но в квартирния живот природата й си идваше на мястото. Две години живя със съквартирантки, които бързо напущаха. Половин година живя сама – нервна, нямаща към кого да насочва повелителните си инстинкти; в крайна сметка оттогава се зарече да не живее сама. После се запозна с вечно лишения, блуждаещ и под напрежение Чвор и нещата се подредиха. Заживя в неговата квартира, като още от първия ден квартирата всъщност стана нейна.

В началото всичко тръгна блестящо. Тя с наслада усети как Чвор започна да й подражава във вкусовете, бързо го завладя и финансово и тази зависимост я успокои, вкара я в обичайно русло на нейния характер. Естествено, не се мина без събития. За осми декември реши да организира за неизброимите приятели на Чвор празник у дома, в квартирата; дойдоха всякакви – рошави, изтупани, мадами и дангалаци (дойде и съквартирантът Горгий). “Празникът” свърши с това, че Сибила окупира касетофона, започна да ги поздравява с разни чалги, фолкове и накрая с Лили Иванова – студентите стояха известно време почудени, а когато Горгий напусна демонстративно, всички накуп се изнесоха барабар с Волдемар Чвор. Това бе голям удар за леко подпилата Сибила. Тя мисли сериозно през целия следващ ден, обвини за всичко самотията и неуспехите й в съквартирантството през изминалите две години, оплю всички присъствали, горе-долу намрази Горгий, а вследствие на размислите й си изпати Чвор, който получи пълно ембарго – финансово и всякакво. Но простотията на Сибила не бе глупост и тя си извлече поука – реши да се приобщава към кръговете на Чвор, да си потиска характера, пък така и така държеше юздите.

Можем да поговорим още и за общата култура на Сибила, но, струва ни се, тя се подразбира и ще е по-добре да се върнем на интригата.

Все по-динамизиращият се сутрешен диалог между Соломон Горгий и Пого Дъждовежд бе прекратен от полуспящата физиономия на Софроз Житогега, който ги учуди с ранното си събуждане. Той го обясни кратко:

– Трябва да ида да си взема конспекта.

– От няколко дена, Монка, ме занимава точката на въображение на Пого – говореше Софроз. Крачеха бързо. – Нали помниш? Там, в Марафелци, той говореше през нощта.

Помнеше, разбира се. Даже етюд по въпроса бе записал!

– Истина!? Гледай ти как и двамата сме се… Трябва да ми дадеш да го прочета. Само че аз търся геометрията на въпроса.

Соломон изпадна във възторг. Не му беше и хрумвало, че тази точка на въображението, екран на фантазията и прочие може да се търси в пространството. Той го търсеше само в абстракцията на мисълта и то с литературен инструментариум. Прекрасна идея! Ами ако наистина тази точка може да се фиксира! Да знаем: на еди-колко си метра пред нас е нашето въображение! Това е мистика. Това са нашите сенки – имат физическа причина и физиологически характеристики, но са призраци, игра на природата и сетивата, даденост, която е наше отражение, но ни най-малко не ни принадлежи. Друго наше “аз”, до което нямаме достъп.

– Тъй, тъй, тъй… – Софа гълташе вървешком кафето. – Така.

– Така, ама как ще стане тая работа, Софа? Когато се заблееш, ти изключваш за пространството през погледа; когато се осъзнаеш, усещаш как погледът се лута във всяка една точка на възможно фиксиране.

– Точно така. Точката може да е произволна. Въпросът е дали има нещо константно. И дали зависи от пространството. В крайна сметка, можеш да си – дето викаш – блееш и опрял чело в стена. В крайна сметка и слепите имат екран на въображението, на представите.

– Значи не зависи от пространството.

– Тогава зависи от сетивните декодери на пространството. От тамошните променливи и константи.

– Хм, трябва да питам някой, който чатка Кант.

– Хм.

Соломон бе тръгнал със Софроз Житогега към университета, инстинктивно все още бягаше от квартирата. Ядеше го отвътре нарушаването на режима на четене, но знаеше, че в квартирата най-малко литературата щеше да го занимава. Предпочете да се разсее със Софа. Върнаха се и на входа ги пресрещна Пого.

– Видях, че идете… Герги – обърна се той към Соломон. – Откраднати са компютърът и студентската книжка на Сибила. По всичко личи, че са влезли през вратата, а са се евакуирали през прозореца.

– Какво е станало, бе?

Софроз недоумяваше, Соломон през целия път бе мълчал за кражбата, макар да имаше намерение…

– Да, бе, щях да ти казвам. През нощта имаше нерегламентирано посещение у нас…

Горгий гледаше с неспокойствие Пого. Погодин се усмихна:

– Не съм те злепоставил, не бой се. Отидох уж да те търся и уж бързах, та даже ме върнаха от улицата. Сибила си скубеше косите, а Валди търчеше като паникьосан. Може и изобщо да не са се сещали за тебе.

Последното не звучеше убедително и докато вървеше към къщи, Горгий бе сигурен, че Пого го изсипа така, за негово успокоение. Бе казал още, че е огледал колкото можал, но нищо забележително нямало. Все пак трябвало да се провери по-щателно под прозореца. И Погодин бе се усмихнал повторно:

– Имам идея.

Чак сега Горгий обърна внимание на тези думи, но с влизането в двора на къщата ги забрави. Отвътре излизаше тропане, подвиквания. В коридора Горгий вече добре чуваше вайканията на Сибила. Чвор нещо мънкаше. Горгий стоеше в коридора и не можеше да помръдне. Сибила изведнъж изскочи на прага на стаята си и изгледа свръхстранно Соломон. Надникна и Чвор и я отмести:

– Монка! Обрали са ни.

– Знам… Ключалката бе счупена сутринта.

– Нищо ли не си чул? – Сибила имаше отличен нюх, усещаше, че той крие нещо.

– През нощта в просъница чух нещо, мислех, че сте вие.

– Аха – тя не сваляше очи от него.

– Компютърът и студентската книжка ги няма! – викаше Чвор. – През прозореца са избягали! През вратата влезли.

– Защо ще бягат през прозореца? – попита намръщено Горгий.

Сибила хвърли изненадано поглед на Волдемар.

– Наистина, те са знаели за какво идат. Знаели са, че ни няма. Това се разбира. Но защо няма да си отидат така, както са влезли? – Тя учудено фиксираше Соломон, впрочем без да го вижда.

“Ето я точката на въображението”, помисли си Горгий и каза досадено:

– Явно са се стреснали от нещо.

А малко подир обяд от П-к пристигнаха полковникът и полковнишата и историята се позасука.