Когато влезе студент, непосредствено преди първата сесия Соломон Горгий изпита тежък пристъп на отчаяние. “Господи боже милинки (той впрочем се е изразил със съвсем друго възклицание), не ми стигат дванайсет години училище, учение, учене и доказване, ами и сега още пет години, десет сесии, сто изпита, хиляди отровители из кабинети и канцеларии!” Усещането, мисълта, че е настъпил решителен момент да се докажеш, са познати, освен на студентите, на всички спортисти и артисти, а също и на летуващите на море – стоиш на границата между морето и сушата, много искаш вече да си влязъл в морето и все пристъпваш от крак на крак, а когато все някога моментът идва, затаяваш дъх, затваряш очи или тичешком се бухваш във водата, пръхтиш, после се смееш, а накрая не ти се излиза. Та преди първата си сесия Соломон се чувстваше като на Кръстовден – наоколо сняг, а той гол, неизвестно защо сам решил да скача за кръста господен. Първата сесия отмина, втората, третата… вече шестата предстоеше и Горгий с неудоволствие осъзнаваше прииждането на изпитната треска. Той бе й привикнал, тя не му пречеше, ала като всеки ученолюбив и със самочувствие човек, такава треска го обиждаше.

Преди първия изпит обаче се преживяха някои други събития, върху едно от които ще се спрем по-подробно. Краят на “разпускането” и началото на “сядането на задните части” при лятната сесия по правило съвпадаше с рестартирането на календара. В нощта на 30 юни срещу 1 юли в нашия град по онова време здраво се празнуваше July morning – за Джулая нахлуваха цели албуми с дългокоси физиономии от цялата околия и от някои съседни. Вярно, при нас море не съществуваше, затова изгревът се посрещаше на Панорамата. В годината на нашия разказ за Джулая специално бе издигнат подиум, там, на Панорамата, и стана същински ремикс на западняшкото не толкова далечно минало. Цялата околност бе отрупана от групички деца на цветята, бира и други напитки се лееха, разнасяше се и нетютюнев мирис на цигари – но всичко това, бихме желали да гарантираме, имаше твърде невинно, пионерско изражение – поне така ни изглеждаше на нас, хората, преминали “лудата-млада” възраст. (Но непоумнели.) Рок концертът като качество бе под всякаква критика, но като ентусиазъм и единение с публиката бе възхитителен и със свои особености - половин час преди полунощ най-титулуваната местна банда започна изпълнение на едноименното парче на Uriah Heep и го завърши двайсетина минути подир полунощ; и в това петдесетминутно парче клавиристът успя два пъти да изсвири прословутите финални сола едно към едно с оригинала (което е извънредно учудващо намерение и постижение; тези, които разбират какво имаме предвид, може би ще са съгласни с нас). Но да оставим подробностите.

Джулая отмина и Горгий се затвори в стаята си. Нужно е да поясним, че тази сесия за него по едно обстоятелство бе първа – дотогава той се прибираше да учи в родния си град, а насам пътуваше само за изпитните дати. Този път бе решил да изкара докрай годината в квартирата и навярно в това имаше някакъв самопровокиращ подтик. Така или иначе, той остана и седмица преди първия изпит всичко течеше планомерно, с храната се оправяше добре (ходеше все така на стол; апропо, дотогава желаеше по време на сесия да не се ангажира с нищо битово и странично и заради това се прибираше; сега сякаш желаеше обратното), разходките до стола дори влияеха положително върху концентрацията. Ала през втората седмица на юли произтече случката. Обраха квартирата им.

Случи се така, че във фаталната нощ Горгий бе сам в квартирата. Спеше. Съквартирантите бяха на гуляй, факт, показателен в много отношения. Изморен от дневното четене, на Соломон му се присънваха разни възрожденци (изпитът след няколко дни, най-важен и тежък, бе по възрожденска литература); Григор Пърличев се разхождаше с дупка в крака, незарастваща, с подаваща се от нея хартишка; Петко Славейков губеше в пожар след пожар народната мъдрост, за да се изгуби и той след Освобождението, този път в самата нея; Ботев пишеше прощалното си писмо до Венета, тези няколко изречения, в които личи всичко друго, само не и великата възбуда, владяла го в онзи момент; Каравелов се бе вклинил в дома си в Румъния: дом – редакция, печатница, гостна, спалня, трапезария, дом, побиращ и горите на България; Вазов бягаше по стръмните склонове на южна Стара планина след въстанието, бягаше, за да оцелее и напише химните на патриотизма ни. Присъниците най-естествено прехвърляха измеренията – за Соломон ту внезапно ставаше безумно ясно защо Раковски е пишел искони всякак, само не със з; или пък не намираше нищо чудно, че в края на 19 и началото на 20 век в Одеса един курсант е смайвал съвипускниците си с чудовищна издръжливост по отношение на водката и същевременно с невероятни математически способности – този курсант, учудил мемоарите на бъдещи корабни капитани, бил племенникът на Хаджи Димитър, който факт в едно с факта, че племенникът така и не стигнал до капитанския мостик, имаха висока характерологична стойност в полунощната сесия на Соломон Горгий. Горгий дори чуваше като от изба гласовете възрожденски – гласовете ви чувам, гласовете ви чувам. В тези минути според Соломон е ставала кражбата. Погодин Дъждовежд, който на другия ден се заинтригува от случая, подлагаше на съмнение увереността му, че в просъница е чувал гласове от другата стая. “Изначале – ретушираше Пого, – твоето съзнание, Герги, е привикнало на тези художествени хватки. Уверен съм, че дори и сънищата мериш с литературни мерила и ги взаимозаменяш. В литературата е доста разпространен преходът от сън в реалност чрез някаква обща граница – чуваш глас на сънуван, той се оказва глас на майка ти, която те буди за училище. В литературата това е така, но в живота – трудно е да се каже. Второ нещо. Защо с лекота приемаш, че твоето съзнание ще регистрира някакви чужди, извън съня, гласове, но ще пропусне най-близкото, пак извън съня, обяснение – че тези гласове са на съквартирантите ти? Вярно е, че интуитивната ни памет и мисъл е изключителна и тя като нищо би потиснала логиката и би била права, но пък нашата памет и мисъл е способна и на изключителни заблуди по принцип, а какво остава по време на сън.” Горгий обаче се събуди посред нощ и това не че бе прецедент, но странно защо има последствия. Действително оттатък се шумеше и леко боботене се процеждаше, действително това не бяха Чвор и Дмитри. Горгий полежа вцепенен, ококорен в тъмното (той спеше в пълна тъмнина, с плътни завеси) и след няколко минути неочаквано и за себе си скочи, грабна китарата и със стръв завъртя ключа и дръпна силно вратата. Оттатък шумовете се разсипаха като стадо плъхове и стъкла на прозорци издрънчаха. Горгий нахлу в другата стая и само сенки пробягнаха в рамката на широко отворения прозорец. “Сигурен ли си – питаше Пого, – че това са били нечии сенки, а не клоните на дърветата, изтръсквани от вятъра и разпращащи петна от светлината на уличната ламба? Тя е точно до вашата ограда. Ще кажеш: Ти пък още малко и в кражбата ще се усъмниш! Не, но е възможно създаващото си сюжет все още неориентирало се съзнание самò да диктува някои особени обстоятелства.” Това не бе никакъв сън, Соломон ясно си даде сметка, още повече, че той лесно сутрин достигаше до естествена бодрост и никога не страдаше от трудно ставане. Бавно тръгна към зеещия прозорец, инстинктивният му устрем обаче спадна и той се поколеба дали да надникне. “А шумове, а шумове? – питаше Пого. – Бягащи стъпки, прекатурвания?” Не бе чул нищо определено след нахлуването, помнеше само сенките, но не помнеше тропот. В първата минута стоя като парализиран. Туптенето на сърцето му се бе качило по артерията в главата – това също помнеше. “Случва се, Герги, понякога това – едното сетиво да овладее и затапи другото. Зрението е изключило слуха, образът е обрамчил сетивата. Пък и около къщата ви е пръст, оградата е ниска, бягството е бързо и никак не главоломно и оглушително. Твоето пълно събуждане и ориентиране е дошло с инстинкта за самосъхранение.” Горгий изведнъж се отказа от прозореца, втурна се обратно в коридора, от банята измъкна стирката и почна да отключва входната врата. Ключът остана в ръката му. Вратата бе отключена (оказа се разбита, той иначе вечерта си бе заключил). Той изскочи навън в свежата юлска нощ, в осветената от уличната лампа околност всичко бе спокойно. Човекът със стирката обходи двора, нищо не му направи впечатление, сякаш нищо не бе имало. Впечатление правеше единствено тъмната дупка на непривично разтворения прозорец.

“Освен това – разсъждаваше Пого – ти не си огледал нищо, даже не си светнал. Оставил си всичко, реагирал си като че наистина сънуваш. Ясно, то си е твоя работа дали и как да реагираш, но имам предвид друго: не си дал насока на размисъл; ако бе намерил някаква улика, тя би те ободрила, би приел своя позиция и стратегия за бъдещо поведение. Вместо това ти си реагирал по Достоевски. Заровил си се в изживяванията и си задълбал в границите на фантастиката на реалността и реалните въздействия на съня.”

Соломон дълго се разхожда в стаята си. Чакаше да се върнат съквартирантите. Минаваше четири и бе пълна тишина. Не искаше да си пуска радиото – страхуваше се то да не заглуши криминалния оттенък на нощта (както се изрази наум), а всъщност звуковата радио стена му изглеждаше по-опасна, правеща го по-безпомощен срещу нови евентуалности. Не бутна нищо в отсамната стая; ключът (счупен) бе върнал във входната ключалка. Минаваше четири и той вече не издържаше да обикаля из стаята премалял, поседна, после полегна, накрая се изтегна в цял ръст…

Горгий бе заспал с досета, че с бездействието си отново бе прекрачил в привичната си напоследък територия на анонимност, безучастност и угризения. Показателно е, че едва в просъница се бе сетил – трябваше да сигнализира на някого… на кого?... в полицията… Без да го е желал или обмислял, той бе предпочел бягството от събитията – неприязънта към Чвор и Дмитри бе несъзнателният подтик. Ала всичко това го фиксира на сутринта, приседнал в кревата. И му дойде малко изненадващо. “Едно е, казваше си, да не желаеш да общуваш с някого, друго е да гледаш този някой близо до теб как е пострадал, и да си траеш, сякаш го дават по телевизията, а не е в съседната стая.” И ако оттатък бе шум и суматоха, и ако някой търсеше от него обяснения, безспорно Горгий би се отзовал енергично… но оттатък бе мъртва тишина. Часът минаваше девет. “Ами ако не са се прибрали?” Заигра му под лъжичката. Ако не са се прибрали и той продължаваше да си трае, а вече нямаше как да се обясни разбитият ключ, и нямаше как да се обясни неговото неведенческо поведение; лошо; така се губи самоуважението, така се пада в очите и в кереча. И ако не му пука какво ще кажат баш Волдемар и Сибила Дмитри, нагазил веднъж в безтегловността на безотговорността и отстранението, той ще го направи пак, и пак, и вече със сигурност за някой, за когото му пука. А това – не, не, не може да бъде! Не може все под леглото да се завира!... Горгий излезе в коридора. Обувките им бяха в коридора, но те имаха много обувки. Ключът бе паднал до вратата, но това бе останка от ключ и можеше сам да падне през нощта. Оттатък бе тихо. Той излезе, обиколи къщата. Прозорецът бе отворен. Не много. Ала сега бе светло и добре се очертаваше, а преди няколко часа бе нощ и трудно за определяне положението му…

Уверен, че в квартирата няма никого, Соломон Горгий се прибра, насочи се към втората стая и я отвори. Волдемар Чвор и Сибила Дмитри спяха. Почти облечени, Чвор дори неуспял да забележи, че обувката му е не на пода, а лежи в края на леглото. Горгий тихо се измъкна и, сякаш бягащ от мислите си, тръгна към квартирата на Софроз. Очакваше да намери там Погодин и го намери.

– След непукистката нощ на съквартирантите, Пого – бе си приготвил реплика, – аз се оказах по-голям непукист и от Сталин.

Пред апартамента, в който живееше Софа и в момента Пого и Чечита, така го досрамя и му стана гадно, че се чудеше как ще ги погледне. Отвори му Погодин и двамата преплетоха очи; Соломон въздъхна, свали поглед, махна с ръка и влезе. В мълчание се отправиха към кухнята, пътьом Горгий изгледа любопитно през открехнатата врата спящата Чечита Чипочер, с която още не бе се запознал (тя не го бе и виждала; той нея да – скришом). Софроз Житогега бе известен с това, че не ставаше преди единайсет.

– Чай?

– Пого, обраха квартирата.

Те и двамата не пиеха кафе.