НЯКОИ АСПЕКТИ НА ГЛЕДАНЕТО ПРЕЗ ОЧИ

Представи си, приятелю, че си в рейс. Рейс, рейс, автобус. Няма значение какъв. Раздрънкан, нераздрънкан, с крив или прав шофьор. (Бе, майната й на цената на билета – и да я вдигнат, и не – рейсът остава.) Ти се качваш в рейса, а навън е вече мрак, тъмно. Най-добре да се качиш в градски рейс, пò ще ти е ясна аналогията.

И така, качваш се в рейса; не сядаш, ти си млад човек и те е срам да седнеш. Хващаш се на лоста и почваш да висиш на него, само дето си стъпил на пода. На рейса. Впрочем, рейсът вече спира да ни интересува. Какво правиш ти? Обърнат си с лице към стъклото. Това e важното: гледаш стъклото. И какво виждаш… или както пишат рутинираните люде: какво ти се случва?

Случва се това, че ти гледаш зад стъклото, гледаш стъклото, а гледаш и образа в стъклото. Е, защо не се замислиш, аджеба, как така с едно просто стъкло в един скапан рейс (а може и да е свестен; все тая) ти се привиждат три работи? И подир това “аджеба” нека да възкликнем заедно: Гледай, мама му стара, наистина три работи! Там е работата, я, че не е една, а цели три работи.

Рейсът си има свое осветление, лампи някакви (дано да светят; а за нашата аналогия е задължително да светят). Отвън са светещи витрини, реклами, фарове, светофарове, улични фенери, каквото и да е, стига да свети. Останалото са твоите очи и стъклото. И се получава така, че ти виждаш какво става навън (маршрута), виждаш и какво става вътре, вкл. и себе си, отразен в стъклото; и в крайна сметка не забравяй, че виждаш и самото стъкло (и то душа носи). И сега е моментът пак да възкликнеш: Е, какво нещо – колко сложно било да гледаш.

Да, да гледаш не е проста работа, но слава богу е естествена. Нищо не ти коства, но ти е нужно умението да виждаш. Това умение се самовъзпитава и там е тя работата. Ако знаеш, че всъщност гледаш сложно, светът ще ти се види по-инак или съвсем наопаки. Но трябва сам да узнаеш, че гледаш сложно – това не се обяснява. Затова и хората сравнително малко се разбираме: един гледа едноизмерно, друг – двуизмерно, трето – триизмерно. А от време на време се ражда някой, които владее и четвърто измерение. Ала това е божа работа. Ние да си гледаме нашата.

Разбира се, в сложното гледане има правило: то не става едновременно. Но това, което не става едновременно, в гънките на миксера (мозъка) се смесва. Тоест няма какво да ни притеснява толкова. Ако ей сега, докато си в рейса, видиш правописна грешка на отминалата табела; забележиш и че стоящият до теб дядо си бърка в носа (той си мисли, че никой не го гледа, но го съзерцаваш ти, успоредно висящ до него, но вперил очи в огледалния образ на стъклото); и най-сетне, прави ти впечатление мръсотията по самото стъкло (а може и дъжд да завали и да се подгонят по него капки); ако забележиш всичко това – когато слезеш на твоята спирка, ще вървиш към вас и ще знаеш, че преди малко в рейса си видял толкова неща и те са ти се случили в едно-единствено пътуване, в един отрязък от време и пространство. Те ще са несъчленими по време и пространство, ако тръгнеш да ги издирваш поотделно, но в твоя миксер ще са едно. Такъв ще е той резултатът от твоето гледане.

Но нека зарежем рейса и цялата лепкавост на аналогията. Да дематериализираме метафората и с това да приключим.

Сетивността на духовния ни поглед е триизмерна. Ние умеем да разпознаваме света, който ни заобикаля. Имаме възможност и да виждаме себе си в този свят, да се наблюдаваме и саморегистрираме. (Това по-малко хора го практикуват в сравнение с повсеместното първо.) Освен това сме дарени със способността да анализираме и сетивото си, погледа, с който гледаме, импулсите, които го задвижват. (Това пък е ептен дива работа.)

Имаме гледка, имаме наглед, имаме и поглед. Триизмерността на сетивото.

Това, което е отвъд прозореца, е житието ни. То е безпроблемно за фиксиране (проблемите в него иначе са безброй). Това, което виждаме в огледалния образ, е нашето ego. Остава границата между тях. Някои я наричат битие. На нас ни е все едно, нас друго ни привлича.

А именно: някъде между тези измерения има един огледален ефект. Този огледален ефект ни позволява да виждаме и себе си вън, но в действителност не вън, а като проекция. Другояче казано, чертата между нас и външното е изцяло човешка черта – в камъните не се забелязва, нито в жабите (освен ако не проговорят). Това е то абстракцията. Абстракцията, както знаем, ни прави от животни хора. И ето костилката на нашата мисъл: като живеем, ние не си даваме сметка, че някъде там, пред нас, пред съзнанието ни има една граница, която е огледало. Която връща образа ни в източника. Която, видно е, с просто око не се вижда.

И така, всичко е в точката на фокусиране. (Други shоrtcut-ове: поле на въображение, екран на сънуване.) Ако фокусираш зениците си отвъд стъклото, виждаш табелата. Фокусираш ли ги на стъклото, виждаш дъжда. Фокусираш ли ги в огледалния образ, виждаш дядото до себе си. Сиреч битието има тази способност да връща нещата към теб, като ги дава в дълбочина. (Демек кьорава работа.)

Можете да сте сигурни, че всичко, току-що нахвърляно, е от ясно по-ясно, от известно по-известно. Никаква еврика, Колумб и Америка няма. Неща всеизвестни. Защо тогава, питате, си хабим взаимно времето?

Понеже всичко това може да се възпроизведе от едно вечерно возене в рейс. Ни Платон, ни Кант са ни нужни, за да се качим в тоя рейс. Платон и Кант са именно доказателство за това.

И понеже стана въпрос за точката на фокусиране, бихме желали да направим и уточнението, че който често сменя тая точка ту напред, ту назад, не е прокопсал. Или е полудял (и подлудил околните му), или се е самоубил (не дай боже, ако обърка себе си с някой друг) – и въобще бял ден не е видял. Доказателство не липсва и тук. Както правилно сте обобщили, всичко това започва с падането на нощта.

Чистият въздух подейства добре на Соломон, той се залута из тесните улички. Бе ги обхождал подробно, последните дупки дори, но сега използва насладата си, за да ги поразгледа отново с онова чувство на очуднение, което следва всяко освестяване. Леко досадно му бе, че всяка част на тялото го болеше, имаше мускулна треска даже и на лицевите мускули. “От снощната борба е, сериозна е била”, говореше си той.

През нощта, докато бяха се пооклюмали на верандата, а Горгий се бе позамаял вече, пиеше последните си чаши (без да го знае), бе му щукнало да се побори. Не бе никакъв борец, физиката никога не му е била плюс, но алкохолните пари го пощипваха и подкокоросваха. На верандата бяха малко хора – той, Пого, Софроз и може би още някой; предимно мълчаха, а Погодин бе престанал и да пие. Наздрависваха се със Софроз и изведнъж Соломон Горгий устремно предложи:

– Пого, хайде да се поборим… Така… за тонус…

Станаха. Счепкаха се приятелската, стиснаха си вратовете и лека-полека побесняха. Ошетаха цялата веранда, събориха масата, Софроз завика “Стига, стига!”, но те не преставаха. Погодин се смееше, надделяваше; Горгий бе сключил челюст и навел глава. Играеха лудото хоро, докато Софроз не застана помежду им и ги разтърва. Пльоснаха по столовете ухилени и задишаха тежко.

Тогава пък Погодин посегна. Соломон му сграбчи ръката, свлякоха се и с все същия смях се завъргаляха.

– Вие мръднахте ли, бе? – викаше Софроз. – Стига, ще се ударите, сакън.

Пого се отскубна и слезе по стълбите долу. Горгий след него. Софроз след тях… Не че се бореха тежко, просто се чепкаха мъжки. Рисуваха окръжности с крака, падаха, пускаха се и отново се захващаха. Софроз Житогега понечи да махне с ръка, качи се на верандата, изгуби ги от поглед, ала щом онези се завъргаляха в лозето и заглъхна предишният смях, той се постресна и хукна надолу.

– Ама вие… сериозно…

Те не се бореха сериозно, сиреч за надмощие, но се хвърляха с всичките си сили и в началото като че гледаха да не се наранят. Всъщност пияни бяха, особено Горгий, и едва ли си даваха сметка, че могат да се наранят. Софроз стигна до тях в момент, когато Соломон се бе отпуснал грохнал на земята, затворил очи и широко усмихнат – Погодин си поемаше дъх на колене.

– Хайде край, момчета, елате да си пием културно водката – гледаше да ги поразсее Софроз. Но Соломон пак скочи. Софроз се вклини между тях, разделяше ръцете, краката, телата. Но онези не мирясваха. Единият се пресягаше, другият побутваше, ръка стисна врат, глави се чукнаха. Софроз Житогега се озова в клещи между двамата, вдигнал ръце, взе и той да се смее. А и зрители не закъсняха, Чвор зяпаше, опулил безсмислени очи, Марго се мярна и ги подмина (доста близо, за малко не повлякоха и нея). Софроз и той заигра с лакти, двамата го пуснаха и клекнаха бездиханни.

– Момчета – спокойно им подхвърли той, щом онези подновиха захвата, – сега ще вземе да цъфне народът от пейката, да се включат и те и ще стане голяма въртележка, предупреждавам.

Не се стигна дотам. Соломон беше капнал окончателно и се простря на земята. Остана там, неподвижен; сам, понеже като се посъвзе, Пого с тежки стъпки се върна на верандата.

“Пуста младост – мислеше си Горгий, слизайки вече към Централна. – Пуста младост. Причина да се бориш няма, причина да отстъпваш няма. И да надделяваш няма. А от едно борене колко повече се съюзяваш с човека. Мъжка природа. Нелогична сигурно от женска гледна точка… Хубаво, че не съм си охлузил сурата.” Той погледна ръката си – червено-черна линия пресичаше китката. Бе забравил да я промие. Вечерта трябваше да стори оглед и на тялото, левият хълбок го болеше, като нищо и там имаше някоя подкожна следа.

На Централната се оказа, че спомените от вилата не идват само от паметта му, ами се разхождат и на улицата. Срещу него вървеше двойка, момче и момиче – момчето го загледа продължително. Познато лице, смънка си Соломон, но не можа да се сети кой е. Момчето даже поспря с намерение да го заприказва, но Горгий някак механично отмина. Получи се глупаво, надуто, ненужно, но по-глупавото бе, че не го идентифицираше. Даже постоя пред Младежкия дом (там щеше да е концертът), взрян в тълпите кожени одеяния, ангажирани нашивки, дълги чорлави коси, кръстове, синджири – гледаше сборището, но не го отбелязваше. Очите му блуждаеха, точката им на фокусиране бе в неопределеното пространство на неговото въображение; ровеше се в паметта си, отмяташе вчерашни лица, но без успех. Чак на влизане – докато се промушваше сред дишащата рози metal навалица – се сети. Онова момче бе новобранецът вчера, войникът, дето го посрещна така екзотично, а после, като се събуди, бе така трезво скръбен и проникновен...

Първият, който му се мярна, бе Тонката. С някакви пъпчиви мадами заобиколен, той гледаше снизходително, до крака му стърчеше китара. Горгий се покри, наближи ги откъм гърба и се заслуша.

– Не знам дали ще мога да свиря – бръщолевеше абитуриентът. – Вчера така избухнахме…

“Мухъл! – изпсува наум Соломон. – Вчера дрема като мисирка, вземаха го за мезе.”

– Ние ще сме най-добри, парчетата ни са страхотни.

Горгий се отдалечи, стана му противно. Знаеше какво ще представлява концертът: смахнато дърпане на струните, блъскане на барабаните, див рев и вой, песни от рода на “Празникът на металите”, “Моторно ехо”, “Алкохолик” и прочие. Пубертетска дивотия.

В залата загърмяха тонколоните. Някакъв зверски ритъм и звуков хаос вилня десетина секунди, прекъсна го страшна микрофония и всичко секна като отрязано. Отвътре се чу ропот, свистене. Горгий потърси някой познат, стоя, стоя две-три минути и бързо тръгна към изхода. Фоайето бе изпълнено със спарен, димен и засядащ въздух – стомахът ти да се преобърне. Едва се измъкна. Тълпата, чула воя отвътре, се лашна и на контракции нахлу във фоайето.

Навън в една групичка видя Погодин Дъждовежд. Отдалечи се и взе да го наблюдава. Групичката постоянно менеше числеността и състава си, но Погодин и една девойка оставаха константа. Дойде и Софроз, а от Дома зачервен, въодушевен, обвит в пара изскочи Джеймса. Махна им с ръка и тримата влязоха след него. Соломон Горгий се обърна и си тръгна.

Тръгна и на кръстовището спря. Пак се извърна и понечи да се върне, но в крайна сметка се отказа. Работата бе там, че въпросната девойка с Пого по всяка вероятност бе прословутата Чечита Чипочер и възможността да застане очи в очи с нея – най-после, и то на момента – го увлече неудържимо. Но отвращението от фоайето, концерта, Тонката и цялата аудитория внезапно надделя над любопитството му. И Соломон си тръгна с неприятното усещане, че от много столове е седнал на земята; че цялата хармония от отиващия си махмурлук бе изчезнала. Сякаш махмурлукът му бе се изхлузил от него, бе се намъкнал в Младежкия дом, а той, Соломон, с цялата си глупост се бе нацелил и бухнал обратно в него.

Тъй или иначе, на другия ден нямаше свястно обяснение как така бе пропуснал жадуваната толкова време среща с Чечита.

А думите на войника, за който стана дума преди малко (той се появи на верандата с подпухнала физиономия, набола брада и гола глава, с омачкана униформа и изтерзано изражение), сме запомнили и ние, бидейки свидетели от първа ръка. Затова нека завършим с тях.

– … Още като влизаш е напрегнато. Гологлави, цивилни – отзаде на портала и по оградите висят стотици изпращачи – вървим, всеки с чанта с принадлежности и уж накокошинени, а някак вратът се скъсил… На плаца жив човек няма – чистота и тишина; и усещаш, че всичко се е изпокрило. Влизаш в сградата и със смрадта, която те лъхва, започва войниклъкът… След два часа всички са еднакви, кой с възшироки гащи, а няма колан, търчи подир групата, гащите му се свличат, той се спъва, вдига ги, изостава, чантата, натъпкана с цивилки, пада от рамото… въобще пълен конфуз. Нареждат ви в колони и затупурквате ха натам, ха насам – отдельонният (доскорошен новобранец) изпъчил гърди и нашивка. “Стой!”, чуваш и взводът спира, отдельонката изчезва, а вие стоите като кон, впрегнат в каруца и оставен да попасе в канавката. Дезориентирани, обезволени от новата обстановка. Отчаяни от безперспективност. Първото нещо, превъзпитавано в казармата, е езикът, езиковите навици. Няма вече “да”, “не” – има новоезик. Вместо “да” “тъй вярно”, вместо “не” “съвсем не”. “Ходом марш!”, командват. Отговаряш: “Слушам!” Няма “не знам”, а “не мога да доложа”. “Редник Тузсузов!”, крещят. “Да?”, плахо отвръщаш. “Няма да! Отговаря се високо “Аз!”. Ясно ли е?” “Да”, стреснато продължаваш. “Няма да! Има тъй вярно. Разбрано?” “Да…– объркваш се. – Тъй… вярно…” И се учиш няколко дена, свикваш я “да се явяваш по служба”, я “да си дневален по рота: слушам” (когато вдигаш ТКО-то). До такава степен, че като си купуваш цигари и продавачката те пита “Светлосин …-ец ли?”, бързо отговаряш: “Тъй вярно” (сетне се изчервяваш). А някой циганин, горкият, уплашен и зациклил от цялата лудница, не може да вдене.

– Ти от село ли си, бе? – крещят му.

– Съвсем да.

– Казва се тъй вярно, кир! Разбираш ли?

– Съвсем да.

– Ау, на тоя ще му спра тока! Ти толкова ли си тъп!?

– Не.

– Казва се съвсем не. Р-разбрано!

– Съвсем да…– срича той, разколебан в нещо си.

А околните братя по новобранство се кискат като обезумели. На кого се смеете, бе… На себе си се смеете… Преформулират ти езика, преформулират ти и организма. Става десети ден, стомахът ти камък, а още в тоалета не си ходил. А сутрин като изтрещят: “Ставай всички горе! След петнайсет минути строени на плаца!” – и започва трагедията. Десетте чешми задръстени, по десет души опашка на чешма. Бръснеш се, тече кръв, бършеш се как да е – на плаца ефрейторите почват любимата проверка:

– Охоо, ти си се заклал, бе…

– Ти половин човек ли си? Що не си обръснал и другата буза?

– Аз мисля – спира до теб нисичък отдельонка, – че като се бръсне човек, в ушите пяна не се поставя.

Ти посягаш бързо и триеш смутено забравената по ушите пяна. И загърмяват команди: “Наляво, надясно, кръгом, падай, ставай, бегом… остави… кръгом… остави…” По учебните стаи – отдельонните пълни господари. “Тузсузов!” – “Аз!”, скачаш от стола и оставаш прав. “Ахмедов! – Аз. – Колев! – Аз. – Шабанов! (Първи път.) Шабанов? (Втори път.) Шабанооов!! – Аз. – Шабанов, ще ти изпия мозъка!” – всички подскачате като тапи. Някой се издъни, отдельонният облещи очи и ревне: “Ставай всички горе и вдигай столовете!” Ставате и вдигате столовете високо. Ръцете премаляват, гледаш, момчето до теб трепери като ударен от ток, но стоически крепи стола. Някой не издържа и бързо сваля стола. “Заради редник Шабанов още три минути!” Всички поглеждат злобно към Шабанов. И като пуснете столовете, в суматохата няколко юмрука се стоварват върху кривата Шабанова глава; ефрейторите гледат встрани. А и редник Шабанов бърже става талисман на взвода – най-често пада за лицеви, стои с лице към стената и повтаря сто пъти “обърках се”. Ама и дяволът не излиза от редническата му чутура и той повтаря двайсетина пъти “обърках се”, пък започва вариации: “Обърках се, обърсах се, обръснах се, обърнах се, побърках се, опърпах се, опърлих се, прегърнах се, прегърбих се, повърнах си червата!” Народът се киска, отдельонните се кискат, той самият започва да се киска. “Сядай!” – крещи сърдито ефрейторът, а очите му ще паднат от кикот. “Слушам!”, високо и звучно декламира Шабанов и стаята се пръсва от дружен смях. “Заради редник Шабанов ставай всички горе и вдигай автоматите!” Отдельонката се е разсърдил; а впоследствие никой вече не посяга върху главата на Шабанката… А на вечерна проверка цял батальон строен и чака дежурния. Той, подполковник, подпил, пристига и решава да изнесе лекция. “Вие оставете, вика, тези приказки, че в казармата влизат различно умни, а излизат еднакво тъпи… Някои и не излизат. (Масата народ глухо протътва.) Или пък: дните в казармата били неизвинени отсъствия от живота. Ученически жаргон. Казармата е друго. В казармата, дето се вика, всичко влиза през прозореца – ще се уверите, като ви емнат в поделенията да пренасяте инвентара. Казармата, значи, е друго. В казармата всичко мокро е чисто, всичко боядисано е ново, а всичко скрито го няма!… (Грохотът от сподавения смях се засилва. А някое турче до тебе ти шепне дрезгаво и сериозно: “В казармата – както има една турска поговорка – на прасето чичо ще кажеш.”) Ще мина на проверка да видя как спите! И като вляза в обувното, да не усетя никаква миризма! (Обувното е натъпкано с двеста чифта кубинки, има и сандъче с уханна вакса за капак…)” И след речта подполковникът се изпъчва и виква: “Здравейте, господа войници!” “Здрав’ желайм, гусин подп’ковник”, еква въодушевеният повече от друг път батальонен отговор. Подпил дежурният, а ефрейторите в спалното надуват касетофона: Батьонът се строява за последен път. Старото се уволнява – зайците реват. И ето идва шифрограмата… Завист блести в будните новобрански очи, а половината, изтормозени от деня, спят като убити. Първата нощ не можеш да мигнеш, страх те е да не пребъркат джобовете ти (както ще пребъркат шкафчетата вън), а един стене тягостно в далечния край, сто хъркат, много бълнуват (ще бълнуваш и ти), а онзи стене, стене, чак лошо да ти стане… И някой следобед – клетвата е наближила, близо месец сте вътре – някой следобед дремете няколко души в учебната стая, другите са по лавката или пушат отпреде, седите оклюмали, а едно момче (запомнил си го с това, че е влязъл новобранец с косата си, небръснат, като паднал отнякъде) търси погледа ти и след като решиш да му обърнеш внимание, то навежда стеснително очи, дълбоко въздиша и казва:

– Още не мога да повярвам, че съм в казармата.