Соломон Горгий се прибра по обяд в квартирата. Беше преспал на вилата два-три часа, не помнеше лягането. Сутринта цялата вила бе осеяна със спящи тела, буден бе само вуйчото на Коста Динов, домакинът. Онзи му бе казал, че двама си били тръгнали още в малките часове, без да лягат. Но Соломон не попита кои са били, нито огледа спящите. Бързаше да се прибере, преди да го е хванал вторият махмурлук. По пътя крачеше бързо, леко, приповдигнато. В квартирата нямаше никого – Чвор навярно бе още там и спеше (той много спеше), а Сибила се бе джендемосала нейде (и слава богу). Горгий бе купил пътьом кисело мляко, салам, хляб, но като влезе в стаята, остави всичко и се просна на кревата. Лежа две минути. През целия път го бе мъчило едно – жаждата. Сега изведнъж усети пресъхналото си гърло като някаква болка, скочи и се нахвърли на чешмата. Пи дълго, лакомо, водата бе студена (на следния ден го заболя гърло). Върна се в стаята, въздъхна тежко, но хвана и заразклаща киселото мляко. Главата го цепеше, стомахът му се бе стегнал; трепереше. Обля го пот от изпитата вода. Най-сетне проби дупки на млякото и с немалко усилие над себе си го излока. Разнебитен се отпусна на кревата, без да се съблича. Завъртя се на единствената страна, на която главата се обаждаше минимално. Много искаше да заспи.

Но не можеше да заспи. Знаеше, че трябва да яде. Махмурлукът си лекуваше с много сън, а когато липсваше сън – с много ядене. Някой му бе казал, че млякото изсмуква отровите на алкохола и оттогава той педантично изпиваше кофичка мляко на сутрините след гуляй. Не знаеше доколко помага, но имаше въздействие върху третото лекарство за махмурлука – тоалетната: визитация при “голямата слушалка” (бе го прочел в един речник на жаргоните срещу думата “тоалетна чиния”). След половин час лежане Горгий се засили към клозета (външен) и си поседя там; като се върна, искаше му се да вярва, че е пооблекчил ситуацията. Отново се наля с вода, отново го заля топлата вълна по цялото тяло. Този път се насили и хапна две филии. В общи линии бе доволен от мерките, които бе взел; надяваше се до вечерта да се пооправи, поне до поносимото (знаеше, че чак на другия ден щеше да е чист). Оставаше му сега-засега да лежи и чака. Той си постла чаршафите, облече пижамата и със сравнително успокоение и задоволство хлътна в леглото. Приближаваше два часа следобед.

А през всичкото това време – от вилата, та до пижамата – си припомняше и обмисляше изминалата нощ. Мислите му бяха безразборни, ту насечени, ту отиващи далеч в някое направление. Ето например лягането. Не си го спомняше. Помнеше как се бяха борили с Погодин Дъждовежд, как лежеше грохнал на влажната и студена земя и без малко не заспа там. Навярно тогава (и може би някой го бе накарал) бе отишъл и легнал във вилата – събудил се бе на четири стола, одеало върху тях; и с неговото яке завит. Някой се бе погрижил, това е ясно. Припомняше си разговорите с Пого, за културния тотализатор – тогава още не бе се омаял. Изведнъж се сети и за девойките, които щъкаха напред-назад. Не че им бе обърнал око, но му се случи нещо неочаквано. Посред нощ, още преди борбата, бе хукнал да обикаля възторжен (от алкохола) къщата и на влизане в една стая вратата рязко се отвори и нечия уста се впи в неговата. Помнеше бухналата дъхтяща коса, която обви страните му, но очите му убягваха. Девойката бе негов ръст, дори малко по-висока. Набила му се бе бялата шия със синджирче сребърно; но очите не. След внезапната целувка момичето изчезна и вместо тя да се разсмее, той се бе изкикотил. Впрочем изобщо и не я потърси. И сега би пропуснал случката, ако не беше (почти) сигурен, че Марго стоеше там, в ъгъла, свидетел. Погледът й бе озадачен и някак строг, и предимно безразличен. Да! Глупаво, глупаво… (Горгий се въртеше в леглото, тоя спомен го връхлиташе за пореден път. Но докато по пътя той го приемаше с леко сърце, посред чистите чаршафи му стана чоглаво и неприятно.)

Успокоен, той реши да “попрегледа” своето поведение. Руските нобелисти, евангелията на Погодин, онези диваци вън на пейката… Нещо интересно му се губеше и той се силеше да го налучка. Мисълта му го отнесе по-назад. Срещата с асистента Карзай. Предстоеше му само след три седмици изпит точно при него. Възрожденска литература, тежкият изпит на тази сесия. И единствената литература – другите бяха все езиковедски. Как ли щеше да мине – ще гледа да седне при него, да се поборят. Само дано успее да изчете всичко – знае ли произведенията, самоувереността е друга. А жена му е симпатична, нещо сякаш го привлича тука – наистина, да зареже вечерта детето и да отиде на театър, сама… Интересно… Спомни си какво го бодеше одеве, жената на Карзай бе асоциацията. Като почна да го хваща водката, бе провел един разговор с онзи, вуйчото на вилата (симпатяга и той). Ама разбира се. Говориха подробно за театралния фестивал, вуйчото и той излезе фен. Онзи му бе казал, че го е забелязал, че му било в началото неприятно от демонстративните му излизания от постановките (някои), че го наблюдавал. Виждал сега (каза онзи), че навярно причината е в критерия, в това, че литературата му е (на Соломон) любовта. Горгий се бе опитал да му обясни нещо относно “критерия”, но май водката го бе издънила. (Трябва да поговори с този човек на трезво. Дано не го е взел за фърчиджелък.) Вуйчото бе споменал и “Плешивата певица”, това със сигурност: нищо не разбрал, но му харесало… в смисъл, че е ребус, това му харесало. Онзи го разпита и за Пого, и за Софроз – Горгий се бе впуснал с ентусиазъм и откровение (излишно) да се възторгва от маниите и странностите им. Впрочем в любопитството на този вуйчо има нещо съмнително, трябва да се види тая работа.

Разрушение, разруха – това бе отзвукът от бивалото на вилата. По някое време онези субекти и девойки подлудяха. И тази целувка – доказателство. Всичко като падащ декор. Като…

Тук Соломон Горгий внезапно се надигна, стана и запрепуска из стаята. Причината бе типично негова: изведнъж прозря посланието в “Плешивата певица”. Да, пиесата на Йонеско руши езика, разрухата на езика е анаграма на рушащия се тип общество. Затова бяха тези блокове на декора, които постоянно пропадаха, а накрая всичко се срина и изравни. Как може да не се сети! Как може! Режисьорът го е направил на ачик – материализирана метафора. Думам ти, дъще, сещай се, снахо! Текстът е невъзможен, пиесата като текст е неопределима, но посланието, но хрумването, но алегорията, притчата…! Срамота, Соломоне. Срамота. (Той легна пак.) “Плешивата певица продължава да се реши по същия начин.” Всичко е безнадеждно, рушенето е невъзвратимо, пиесата от това е тягостна, а не просто от езиковата и смислова провокативност – ех, ех, как ме е блокирал абсурдът, паникьосал е логичността на привичния ми анализ. И чак сега, колко време вече! Но я разгадах. (Той се усмихна; за момент дори махмурлукът се спотаи зад удовлетвореното самолюбие.) А трябваше да мисля, да мисля, а не да се предавам. Дали ще са падащи декори или някой ще чупи гребен на сцената, кост по кост – все тая, все символичен ход, все смислоспомоществователство… Ех, ама… На няколко пъти Горгий превъртя конспекта на анализа си, донамести смислите и поизбледнелите реминисценции от спектакъла, всичко му се видя прекрасно, точно, неоспоримо. Възкликна: “Ето, аз казах! Не мога да харесам това, което не разбирам! Но сега го разбирам и (той сякаш се обръщаше към Карзай) много ми харесва резултатът от експеримента.” Накъсо, прекара живителни минути на самодоволство и вече страшно хареса пиесата. А най акцентираше на факта, че сам бе достигнал до анализа. Можеше да попрочете оттук-оттам (както го съветваше асистентът), но къде ще сравниш сдъвканата храна с прясно отхапаното кърваво месо!

Взе да се унася, осъзна го и реши да поприглуши мисленето. От това се разсъни и го хвана яд. Стори му се, че се хлопна вратата. Нищо. Нещо друго е било. Наистина, онези няма ли да се връщат?

Затвори очи и си представи Чвор. Бе припкал от група на група и от устата му можеше да чуеш я “джоинт”, я “ганджа”, я “Мери Джейн”. Бе влязъл в поетиката на тийнейджърите. То и като пристигна Горгий, първо него бе срещнал и първо уголемените му зеници бе регистрирал. Чвор се опита да поговори с него май че, но Соломон бе зает с достатъчно разговори и пренебрежението бе се получило от само себе си. Това добре. А Погодин много говори вчера. Не съм го чувал така. В манастира е бил на езиков пост или поне на богословска диета, но и няколко месеца го нямаше. Със Софроз и Чечита навярно не се отпуска, иначе не би повторил и пред тях казаното вече – той не прави така, не разсъждава заради сцената. И като видя аз Чечита, какво да правя? Трябва да намисля предварително какво ще мисля, когато я погледна в очите! Хм, туй телепатията е приложно умение. Я си представи на изпит – седи и гледа я професора, я някой зубрач – и записва видяното! Един телепат на изпит може да получи ниска оценка само от мързел.

В общи линии (преди да заспи) бе успял да прекара фабулата на изминалата нощ. Само едно не можеше да разреши – дали вчера бе обяснявал за самоубийството на Есенин или не. Наскоро бе прочел сборник спомени за Есенин, бе попрехвърлил за пореден път поезията му – даже чете “Черният човек” на руски. И Есенин не му излизаше от главата. Стоеше там като някакъв очерк-есе, така си го представяше. Чакаше момент и трибуна, за да го изкара наяве. Обаче толкова пъти бе изнасял наум монолог “за самоубийството на Есенин” (пред всякаква аудитория, виртуално), че сега за нищо на света не можеше да определи дали вчера… или и този път не. Трябва му камъче, за което да се хване. Знак. Пред кого би могъл? Погодин? Май не. Софроз? Може би. Марго? Със сигурност не. (След “тая” целувка нататък и не си я спомняше.) Или пък онзи, вуйчото?… Някой му бе казал: “Ти за самоубийство ли си се размислил?” Това бе едничката следа. С нея е било (евентуално) прекъснато намерението му за тирада. Но от калейдоскопните полунощни минути на опиянението Соломон Горгий не можа да възстанови нищо по-определено по тоя въпрос.

Събуди се към седем. Полежа десетина минути и бавно стана. Бе реанимирал чувствително. Оттатък се тропаше, съквартирантите се бяха прибрали. Отказа се да яде тук и си направи сандвичи. Концертът на Джеймса почваше от осем и половина. Косвено Соломон смяташе да иде, бе обещал и така нататък, но сега, пряко и налице, бе изгубил интерес. Но и това не стоеше пред него като проблем. Главата му бе се поизбистрила и подминавайки всички дреболии и глупости на гуляя, които така го занимаваха по обяд, в съзнанието му се подреждаха ситуации, думи и идеи, които сега му се струваха значителни, нови, заслужаващи обмисляне. Най-вече Погодин. Това за културния тотализатор бе добър негов етюд, но и още нещо бе подхвърлил той. Нещо не така завършено, по-фрагментарно и по-импровизирано. Още тогава, през нощта, Соломон Горгий бе подхванал наум подметнатото от Погодин Дъждовежд и бе изградил прегледна “статийка” (както би казал Достоевски – сети се Горгий) от това.

И вместо да вземе приготвените сандвичи, да се обуе и да излезе на чист въздух, Горгий постоя втренчено, седна, извади тетрадката и набързо взе да я изпълва с едри думи, които от бързане почти драскаше, често съкращавайки ги, без да слага точка.