Неочаквани вече, дошли бяха Погодин Дъждовежд и Софроз Житогега.

Като излязоха на верандата, ги огледах внимателно. Погодин беше нисък, метър и седемдесет. Прегърбен, изглеждаше още по-нисък. Беше небръснат няколко дена, средна честота на космите. Коса кестенява, права, сравнително гъста, невчесвана (той не употребяваше гребен); беше я оставил да поотрасне. Носът му бе леко орлов, дълъг, но съразмерен. Горната му устна бе петдесет процента на долната; уста неширока; като се усмихваше, виждаха се само горните зъби. Усмивката му не бе красива, но се смееше с пълно гърло и заразително. Имаше ниско чело и хубави вежди. Беше късоглед и когато присвиваше очи, неговата физиономия ставаше почти иронична, почти надменна, почти провокативна. Очи големи, с тъжни очертания – биваше приятно да се кръстосаш с неговия жив и разбиращ поглед. Впрочем по очите си приличаха със Соломон Горгий, който беше с една идея по-остър и анализиращ. Погодин имаше хубави ръце, но с дебели в края пръсти, с рязани дълбоко нокти. Беше с тесни рамене и съвсем малко кривокрак. Носеше прилепнали джинси, дълга риза. Не обръщаше внимание на облеклото. В джоба носеше очила и ги вадеше понякога, за да разгледа по-добре народа из двора. По онова време очилата му бяха диоптър и двайсет и пет, дясното око – по-слабото. (И по употребата на очилата си приличаха с Горгий – ако си спомняте началните страници на нашата повест.)

За разлика от Соломон, който излъчваше самочувствие и с това често отблъскваше, Погодин бе с приглушено изражение, малко дистанцирано. Марго го зяпаше с голямо любопитство, както и аз; а Соломон цъфтеше.

Горгий бе забравил вече раздразнението от дългото отсъствие на Пого и сега не спираше да провокира и него, и Софроз.

Две щрихи за господин Житогега. Беше къдрокос, с широко лице, безвъзвратно очилат; като всеки очилатко, щом свалеше очилата, заприличваше на бито куче. Софроз се снимаше винаги без очила. С дебела и широка усмивка, черни очи и гъсти вежди, разкривена походка и широки рамене – вдъхновяващо бе човек да го наблюдава. Той говореше ту тихо, ту дълго, с плавен, но жилав глас. Кискаше се като ресор на автомобил. И действително из джобовете си винаги държеше неизброимо количество листчета. Понякога ги вадеше и цитираше, понякога ги вадеше и попълваше.

Диалектът на Погодин бе смешен, източен – доколкото знам, бе от Варна. Замотаваше думите и не му се разбираше особено – той повтаряше, но без старание по отношение на книжовните норми. Говореше на моя Костаки (той пък бе се разложил в окончателна усмивка):

– …Не, в първия момент зяпнах, във втория сърцето ми стана четиритактово. Даже си рекох: Ето така, ако доживея, някой ден ще започне инфарктът. Като си мисля сега и припомням, не бе оформен като достоверен некролог, но аз видях снимката, имената – а другото изрязох от съзнанието.

Ставаше въпрос за една безумица на племенника ми Костаки, заради която и аз му чесах сол на главата. Наскоро вместо рекламен плакат за изложбата си решил да си тури некролог. Разлепил по училищата, в университета, в галерията. На мен ми го показа у дома. С това бе постреснал не само Погодин, но и много други свои познати (а той ги имаше безчет).

– Хареса ли ти? – нелепо реагира Костаки на Погодиновите думи. В отговор последният вяло се усмихна и попита Софроз:

– Братчед, ще му ударим ли?

– Ще му ударим, братчед, една телеграма, пък да видим докъде ще стигне.

– Накрая няма да слагаме “точка” – ще спестим някой и друг долар на гишето.

– Тя телеграмата, братчед, ние вече я предплатихме – Софроз извади от раницата литър водка и буркан корнишони: – Ето подателят – каза, – а получателите могат да сядат.

– Не съм пил от няколко седмици – сякаш прошепна Погодин. – Откакто влязох в манастира… – Той, неизвестно за мен защо, погледна Соломон.

Възцари се тишина. Тонката (особено) и Джеймса се оглеждаха, разгадаваха новата диспозиция. Соломон хапеше устни. После запита:

– И как беше в манастира?

– Божите хора не спряха да пият – поразтегли думите Погодин. – Двама от монасите обичаха да играят канадска на олтара. Кокошчици, мръвки, кисело зеле… Земята обаче под тях, както казва отец Божидар, “не се разтвори”.

– Игуменът?

– Игуменът отец Божидар. Още на третия ден изгони Чечита.

– Ами?

– Чечита Чипочер, моя приятелка – уточни Пого, като че на Марго.

– И защо я изгони?

– Четеше му мислите.

Аз, помня, се почувствах много странно. Пого Дъждовежд изглеждаше на човек, който не можеше да лъже и маже, да се гаври с околните самоцелно. Въобще въпреки афинитета към иносказанието, той не се шегуваше с приятелите си. Тоест аз приех това “четеше му мислите” буквално, но реших на първо време да имам едно наум.

Само Софроз се поусмихна.

– Братчед – каза, – не е трябвало да я водиш. Сега ще има да проповядват съвсем убедено, че жената носи дявола в себе си.

– И аз не знаех, братчед, защо се споходихме. Тъй и тъй тръгвах, тя тъй и тъй беше дошла.

– Значи телепат – бързо изстреля Соломон. Получи утвърдително кимване. – И къде е тя сега?

– Искаш да се увериш ли, невернико? – широко и плавно подметна Софроз. – Аз свидетелствам за истината. Наистина е телепат. Не се шегуваме, бе!

– Вярвам ви, ама къде е?

Погодин вдигна рамене:

– В града. Софроз й изкарал ключ. Или се разхожда, или е в квартирата. Не пожела да дойде.

– Да ти кажа, братчед, ние рядко се засичахме, докато ти беше в Белогорския, ама то било голямо удобство, бе! – Софроз се обърна към Горгий. – Монка, хич и не съм си отварял устата. Само като я погледна в очите и тя веднага ми отговаря… но трябва да я гледаш в очите, иначе не може да прочита мисълта.

– Вие мезе ли си правите от нас?! – Марго бе се изпъчила, кръвта от лицето й се бе дръпнала. – Софа, какви са тия…

Софроз Житогега го удари на честолюбие, но чак след като Пого рязко бе станал и напуснал верандата, изпроводен от объркването на присъстващите. Заявеното бе странно, странно бе и веселието на Софроз. След избягването на Погодин, околните, най-много Соломон, изригнаха с въпроси, но Софа не допълни нищо повече от казаното вече. Само извади листчета с дати и зачете: Помислих си: Ама красива я е намерил Пого! А тя ми казва: Не ме е търсил, случайно се срещнахме. А благодаря за комплимента. По настояване на Марго той дори се закле, а накрая се разсърди:

– Абе щом Пого не ще да говори и стана, аз ли да продължавам, дето съм маргинал! Край.

– И това е положението! – извика Джеймса.

– И това е положението, Жоре. Ами ти как си? Как върви концертът?

– Утре, бе, утре! Идваш ли?

– Там сме. Чакай да запиша.

Разговорът продължи в този дух, но без участието на Марго, която се намръщи и скръсти ръце; без Костаки, който и без това не вземаше никакво участие; без мен – аз стърчах в недоумение. И без Соломон, той бе хукнал нанякъде, навярно подир Пого Дъждовежд.

Горгий и Погодин пушеха на пейката до външната порта. Разговаряха. Обиколих цялото ранчо, докато ги открия. Бях се засилил да се присъединя и аз, но не посмях предвид уединението. Всъщност подслушвах.

– Е, какъв е Юда, казвам му на отец Божидар – гласът на Погодин бе безстрастен; или поне така звучеше от разстояние. – В Евангелието на Матей се споменава, че той държал касата, сиреч парите на групата.

– Така ли?

– Да, само при Матей. Другите не го споменават, те изобщо игнорират фигурата на Юда. Отецът вика: Ти не си чел Библията! – Аз че не съм я чел, е ясно, кой от нас я е чел? Евангелията съм чел, Еклесиастът – не е малко.

– Трябва да ги прегледам – прекъсна го Соломон, сякаш обръщайки се към себе си. – Като ученик ги преглеждах, но какво ли ще е сега – с друг акъл…

– За теб ще е много полезно. Ти ще търсиш пътищата на литературата вътре. И аз като така ги чета, като литература. Но за тях то не е литература, а откровение. Някакво криптографско слово е за тях. Те не отчитат сякаш въздействието върху тях на евангелския разказ, а търсят в него нещо като тайни прозорчета… кодове към божественото естество. Нещо такова. Затова с тях не може да се проведе разговор. Гледаме едно, виждаме в него несъчленими един за друг дадености. Огромната традиция, която религията е натрупала, им дава увереността, че има друг свят, в който те живеят.

– Qui pro quo.

– Моля?

– Qui pro quo, кой за какво – стар комедиен похват, литературен. Несъответствие в кода на съобщението, така го рецитират в университета… А комедията е карикатура на трагедията.

– Да… това qui pro quo е отвратително, ако е наяве, а не в литературата. И за карикатурата си точен. Щото аз от отчаяние, че отецът не прави опит да разбере моята гледна точка, почнах така: Бе, отче, Юда не е бил не само случаен, ами доста важен човек в апостолската група е бил. Не забравяй, че става дума за евреи – а какво да мислим за този от тях, който е държал парите им!

– Така ли му каза?

– Така. Гротеска. Но яд ме беше.

– А той?

– Той: Земята ще се разтвори под теб. Няма, викам, тя под Юда не се е разтворила, а го е изчакала да се обеси. Но това бяха глупости, Монка. Това от яд го приказвах. Те и без това се държат като крепости – всичко казано накриво за тях е атака и те се раздразват като малки деца: повтарят и почетворяват едно и също, един и същи цитати и постановки. Те всъщност отрицават диалогичността. Не че аз ги разбирам. Не умея да си внуша някакво божествено присъствие у мен, за да ги разбера. Ти казваш: похват, qui pro quo… Ама не е само до похвата…

– А-а, не е! Я махни от Евангелията чудесата, да видим какво ще остане от образа на Исус?

– Те не искат да го виждат като образ.

– Ако щат. Ала си има закономерности. Махни от Исус чудесата, от Дон Кихот – лудостта, от Хамлет – раздвоението – и какво ще остане от въздействието им върху нас?… Махни ги тия попове. Каста ведомствена. Ако се хванат да прекопаят България, на годината трижди щяха да го правят – толкова народ са се изпокрили в раса, за да си изкарват хляба и заплатата! Те, не виждаш ли, че се бият и убиват като кучета, и се делят – като кучета плячката.

– Да ги псуваме, файда няма.

– Пък и колко от тях ще предпочетат човешката, а не божата логика: Исус дошъл да спасява човечеството, а заради него изклали младенците! Че той само това произшествие (по тяхному – грях) – по причина на него – не може да изкупи, пък камо ли… Защо Достоевски не се е помирявал с религията? Защото за него нищо не може да изкупи една детска сълза дори. А от тук колко е до изкланите младенци? Половин жест.

– Равен на отлъчване.

– Равен на отлъчване. Е, Достоевски не е стигал до такава дилема, в интерес на истината.

– Библията е велика работа, но да можехме да се отървем от букварното й четене. Ето ти едно недоумение. На Адам му е заповядано да не яде от забраненото дърво, понеже ще умре.

– Така.

– Така. Ама Адам няма понятие за смъртта. Нали то, понятието, е в дървото на познанието. Значи, познанията, понятията на Адам в този момент са заложени само в инстинктите му: ядене, спане, сране. Но Адам е възпиран, следователно той има заложена в инстинктите си и смъртта. Преди да я откъсне и изяде заедно със забранения плод – което Библията го обвързва с половия нагон…

– Че и дядо Фройд – по съвместителство.

– … тя, смъртта, му се мержелее пред очите. И въпросът: какъв е инстинктът за смъртта у Адам? За самосъхранение – или за движение към смъртта?

– При Адам не знам. Но при поетите определено е стремежът към смъртта.

– Именно, второто. И недоумението тук: ами ако и в Адам е бил заложен стремежът към смъртта, а не реалистичното чувство за самосъхранение – тогава къде ще отидат милиардите тълкувания на божието слово?

– В Recicle Bin-а. А сетне може пак Restore.

Погодин се изсмя пълнокръвно, с него и Соломон. (Усмихнах се и аз.) После продължи:

– Иначе казано, ако природата на човека е ирационална, за какво ни е да търсим обясненията на нещата в измислянето на бога?

– Ти това в Белогорския ли го мисли?

– Да, но не за това бях там.

– А за какво?

– Исках да потърся и там. Можеше нещо да се мерне.

Настъпи пауза. Може да са последвали някакви жестове, поне така си представях тази недоизказаност. Горгий ми помогна:

– Ама ти, Пого, да ти кажа, търсиш този талант като някакво рядко животно.

– Като дърво го търся – а на него да е плодът на познанието.

– А нали знаеш, че то самò и отнякъде ще дойде…

– Решил съм така. Да го издирвам. Избирам ирационалното.

– Аз също бих. “По-добре е да подгониш ветъра, отколкото да седнеш и да плачеш.”

– Какво е това? Цитат?

– Вапцаров.

Те по-често замълчаваха, отколкото го предавам аз, а на мен тялото ми изтръпна да клеча неподвижно. И ми се пушеше, ала не желаех (като английските войници през Първата световна) да издам присъствието си. Интересно стана, когато споменаха и Чечита Чипочер. Горгий бе доста любопитен за престоя й в манастира.

– Изплаши ги. Един така се стресна и обикаляше нощем с кръст из ходовете и двора.

– А тя?

– Тя нищо. Рядко избухваше. Например, мотаем се на втория ден, а един монах спрял се и я гледа. И тя го подминава веднъж, два пъти и накрая слага ръцете на кръста и му вика: Добре, де! Какво чакаш! Отивай в килията да си биеш чикията!

– Сериозно?!

– Онзи явно подивял, само на видения… Гледа, живо момиче, красиво…

– Половой истекая истомою.

– Какво е това?

– Есенин. “Черният човек”.

– Голям си майтап с тия цитати.

– Тя наистина ли е телепат?

Пак не последва отговор.

– Не, няма да повярвам, докато не я видя лично!…

– Същото казвах и на отец Божидар – хилядолетия след библейския Тома – по повод бога…

– Вие гаджета ли сте с нея?

Тишина. (Пред портата тишина; иначе онези от вилата бяха екзалтирали Nirvana. Кърт Кобейн се дереше.)

– Тя ми е за друго, знаеш…

Какво “знаеше”, не чух. Тогава не успях да намеря отговор. По-късно, след контактите ми и с него, и с Чечита, разбрах в какво била идеята на Погодин: срещнал я, разбрал, че е телепат и му хрумнало, че това е начин да потърси таланта си на труднодостъпно място, а именно – в себе си, в мислите си. (Любопитно – тъй де, ирационално – хрумване: сякаш той не си знае мислите.)

Повече не издържах в доброволното си сковаване и се върнах в джунглата на гуляещите. Съжалявах, само пет минути по-късно съжалявах, но ми беше терсене да повторя разузнавателния си маршрут. После те се върнаха. Соломон се изгуби по двора, май към пейката на Георги-Тодор, който на отблясъците на огъня ръкомахаше с бутилката като с жезъл. Погодин седна на дивана до Марго и лека-полека се разговориха. Очите на Марго блестяха, според мен с труд сподавяше любопитството си относно “приятелката – телепат”. Помня, че Пого се отплесна за “свободомислието”. “За мен – обобщаваше той – думата “свободомислие” е глупост. Истинското свободомислие означава перманентно противоречие. Да, на повърхностно ниво тя има смисъл. Когато трябва да се рушат и прескачат догми и предразсъдъци. Тогава думата е обществено необходима. Но ако търсим същностното, абстрактното в смисъла на това словосъчетание, изпадаме в безсилие, патовизъм. Да мислиш свободно, ще рече да не се опираш на трасиращи понятия, да ги променяш според ситуацията в себе си и според прогнозата на случая, да не създаваш памет за нещата – значи, изпадаш в една безкрайна поредица от дефиниции. Свободното мислене ще рече асистемно, асиметрично, ирационално мислене; ще рече перманентно импровизиране. А това е непосилно за човешкия интелект и онтологично погледнато е безсмислица. Затова за мене истинският смисъл на свободомислието е глупост. Виж, друго е “свободолюбие” – това е прецизната дума. Тя не отрича структурността на съзнанието, а я лишава от вездесъщността, която структурата си е внушила. Това е съзидателна, прекрасна дума. Тя значи страст към различното.” Марго вмъкна реплика за “свободата на словото”, оплю журналистите, които са “деца на стерилното свободомислие (по определенията на Погодин), а не на оплодяващото свободолюбие”.

И друго съм горе-долу запомнил от диалога с Марго. Пого:

– За мен няма време в разума. В сетивата ни има, те са обвързани с тялото, а тялото е живецът на времето: то се променя, промяната е движение, движението има скорост, равна на s върху t и така нататък… Тоест разумът си е създал парадигми на понятието си за време. Но в самия разум, в самия него дали има време? Защото разумът е една постоянна сегашност. Нашите спомени и нашите мечти са едно и също нещо. Живот в друго измерение, навътре в сегашното. В този смисъл е невярно да се наричат минало и бъдеще. Това го правим за свое улеснение, така обслужваме създадените от нас парадигми.

– А книгите, а написаното от векове?

– Те са свидетелство за един друг разум, за друга, отминала сегашност, които са извън нас и които ние сме способни да филтрираме през своята сегашност. Ако тълкуваме тях като наше минало, а нас като тяхно бъдеще – то тогава изпадаме в колапс. Лишаваме се от единственото достъпно ни съзнание – това за сегашността.

– Е тогава какво предлагаш?

– Ами аз нищо не предлагам. Но се чудя как да наместя усещанията си. Например: когато човек се рови в спомените си или пък когато мечтае, и при двете процедури той изпитва задоволството на гадател, който знае бъдещето. Но тогава защо това да са “две процедури”, не е ли едно? – въпрос. Или пък: какво е това минало, което го знаем като бъдеще? Това е фразеология на човешкото съзнание, но не мисля, че е качество на човешкия разум. Но какво следва от това – не знам.

И след това трактатстване неочаквано Погодин превключи от абстракцията в злободневието на “сегашността” си. Изложи идеята си за културния тотализатор. С нея ще започнем следващата глава. Преди това да прескочим до огъня, на двора, при сенките там. Соломон Горгий се бе позастоял и се чуваше как гръмогласно се смее, а гласът на младежа с бутилката искреше от вдъхновение:

– Мониторе – крещеше Георги-Тодор, – не си ли забелязал как вони пиянското лайно? И какво е мазно!

– Гергино – крещеше Джеймса, който бе споделил горещата пейка, – този твой Тодор е велик абзац!

И двамата се обръщаха (всеки посвоему) към Соломон, и двамата вдигнали глави към правостърчащия. Наблизо Тонката бе седнал на земята и клюмаше, та дремеше.

– Тодоре – закрещя Джеймса, сега в друга посока, – ще заровим шишето!

– По хайдушки! Ще го заровим!

– По-харно изчакайте още час – тупаше ги по рамото Горгий.

– Защо??

– Сега ако го заровите, след половин час ще сте пресушили това и…

– И ще сме се отрязали! – Джеймса.

– Аз няма! – Георги-Тодор.

– И точно тогава – Соломон – ще решите да си допиете и ще хукнете да отравяте заровеното.

– Но ако след половин час сме се напили, тогава как ще го заровим? И ако някой друг го зарови вместо нас, как ще знаем на сутринта къде да ровим? Или сега – или никога!

– Сега! – ревеше Джеймса.

– Никога! – отвръщаше Георги-Тодор.

Соломон Горгий се упъти към верандата. Въпреки това Джеймса гърмеше:

– Монка, този твой Тодор е философ! Дай да те целуна.

И го целуваше по темето, като му обхващаше цялата глава, а се изправяше с нестабилни крайници. А вездесъщият Георги-Тодор се обръщаше към женската аудитория околовръст и тръсваше поредната си максима. (Запомнил съм една, по повод – как да се изразя? – тазовите газове, които изпуска човешкият геном. )

– Не, бе! – извика той, когато някой в тъмнината бе пръднал. – Не сте ли забелязали, че ние винаги се погнусяваме от вонята на чуждите черва, а от нашите вдишваме с пълни гърди?

Околовръст публиката се погнуси от цялостната реплика и повсеместно сбърчи носове.

И така: културният тотализатор.