Ще дадем отново извадки от записки на Соломон Горгий – това са впечатления от четенето на Солженицин, които той е нахвърлял на лист; да му послужат един ден при подготовка за изпит.

…обвързал по биографични причини носещото ядро от творчеството си с темата за лагерите в СССР.

Солженицин е очерково надарен писател. Сам (в Архипелага) посочва, че в центъра на интересите му в голяма степен стои политиката. Сиреч като за всеки политиканстващ човек може да приемем за негов modus vivendi служенето на истината. (“Всеки политиканстващ човек”, който гледа отстрани с негодувание, имам предвид.) Интуицията за истината – компас; документиране на истината – негова карта.

В ядрото са (не изброявам всичко):

– документално-очеркови изследвания/мемоари (“Архипелаг ГУЛАГ”, “Рекло телето дъба да мушка”)

– романи (“Ракова болница”, “В първия кръг” и др.)

– повестта “Един ден на Иван Денисович”

– разкази (малко или много вмъкващи лагерни мотиви – “Матрьонината къща”, “Колко жалко” и пр.)

“Един ден на Иван Денисович”

* Първото, което успява да публикува по Хрушчово време; естествено, с висше благоволение. Повестта изиграва роля не само обществена – тя му помага и в работата над Архипелага с многобройните писма, отзиви, контакти, споделени спомени…

Всъщност безкомпромисно навлиза тема табу: герой – лагерник, среда – лагер, тема – живот в лагера.

Заглавието.

“Един ден” – това е повествователната стратегия (схемата “от – до”, от събуждане до заспиване).

“Иван Денисович” – открито предизвикателство към друга тема табу – обезличаването. (В лагера всички имат две “имена”: номерът (официално) и фамилията (Шухов в случая – за сълагерниците.)

Стремежът към очовечаване и опростяване е артерията на повестта. Солженицин (логично) е длъжен да бяга от алегорични хватки и езоповски решения; от патос и реторика пък съвсем. Стратегията е разказ “по човешки”, външно непредубедено и с туширане на каквато и да тенденциозност. В резултат се постига ефектът на приказките: без да се търси паралел между читател и описвана реалност (което в приказките рядко е възможно), читателят сам поглъща заложеното. Без алегория – алегоричност. Ирония има в тази стратегия: нетенденциозност за нещо, което е абсолютно тенденциозно търсено – въвеждането на темата за лагерите.

Заглавието е първият камък. Неагресивно наглед, то е агресивно като формула на неизречената необходимост от тълкуване.

Крайъгълен камък: ЗЕКОВЕТЕ (съкратено от “заключенные” – зк (зэкы); жаргонната анаграма за лагерниците; за тези хора дори живата лексика е изхвърлена – назовават ги с някакви звукови курсори…)

Солженицин настоява много на този мотив. “Зековете” са неговите принцеси-жаби, лисици, косове, змейове и юнаци. Те ще са субектите, които ще трансформират (като в приказките) в нашето съзнание някаква чужда и със свои условности реалност, като произлязла ОТ и насочена КЪМ НАС (респективно: обвързваща читателя). Оттук и етажността в обобщения образ на зека:

1) описание на лагерната структура

2) класификация на зековете

3) класификация на хората (типове и ситуации)

4) бит: работа, режим, дневен ред и пр.

5) ЕЗИКЪТ на зековете (не просто жаргон, настоява Солженицин, а език: това е друго… различно от вашето…)

ИЗВОД: Търсената тема за обособения свят (затворен свят – в небуквалното, а терминологично значение го употребявам: Каква ирония!) – светът със свои “богове”, народ, водачи, измет, духовност и особености на приспособяването – е контрастната плоскост, която Солженицин представя на читателя: демек давам ви дъската, застанете на неин фон и ще разберете какво имам предвид.

Но – простотата. Опростяването е пътеводителят към Солженициновата провокативност. Героят – Иван Денисович – е пълно въплъщение на авторовата стратегия.

Черти на ЧОВЕШКОТО (и умишлено опростеното!) у Иван Денисович:

1) простодушен и АПОЛИТИЧЕН тип

2) той е от УСТОЯЛИТЕ (тоест не е нито “нагаждач”, нито “доносник”, нито “бунтар”)

* Как е възможен такъв тип, се питаме? И как пък точно такъв ще е хвърлен в затвора? (Като отговор: А какво прави ламя в ябълковата градина на тримата братя?… Питайте Проп.)

3) СЪВЕСТТА за “добре свършена работа” – той е зидар в строителна бригада: съревновава се, не зарязва недовършена работата (А тя е принудителна, наказателна, държавна!)

* В Телето Солженицин пише, че според него епизодът, в който Шухов довършва дневната си работа с риск да закъснее и бъде наказан и т. н. е въздействал и “събудил селянина” у Хрушчов… А дали е така, кой ще ни каже?

4) той има свой “занаят” в лагера – шие

И тук стигаме до още една носеща конструкцията колона – ХЛЯБА.

Хлябът са парите в лагерите, всичко се прави за него.

Първичността (във всеки смисъл) на хляба е поредният подтекстов детонатор на Солженицин. Хлябът е подът – под него (без него) няма накъде. А как завършва денят на Иван Денисович? Ляга да спи щастлив, че се е наредил с парче хляб в пазвата, че е хапнал дажбица в повече; че е сполучил да внесе от строителния обект къс метална пластина, от която ще си направи нож (по подобен начин се е сдобил с лъжица).

* И след такова “човешко” щастие какво се случва с дотук ЧОВЕШКИ описаните аполитичност, съвестност и прочие, които възприемателят волю-неволю е филтрирал през себе си? Демек: Ядец, читателю! Това не си ти. Това не е като у вас… А дали? – е въпросът, цел на авторовата интенция.

ИЗВОДИ: Ето как непублицистично е решил изобличителната си задача Солженицин. Обратното на Архипелага. И за разлика от Раковата болница – с пълен художествен успех.

ОБАЧЕ: В Един ден има една допълнителна уловка. Тя действа и като допълнителна защита срещу реципиентите с цензурен мироглед. Тя е в простичкия повествователен казус на омесване на всевиждащия разказвач с персонифицирания поглед на основния обект на повествованието – главния герой.

Повествованието създава своя художествен обект (лагера и неговите трудови хора) през единичния поглед на своя герой – третоличният разказ описва мислите, вътрешните реакции на героя, неговите оценки и преценки. Нито един друг повествователен тип не може да притъпи (доколкото е възможно), да я наречем, официалната условна авторова отговорност за описваното.

* Демек: Симпатичен ли ви е героят? – Безспорно. – Е, на мен също. И затова най-акуратно се опитах да предам всичко през неговите очи. Аз съм съгласен с Иван Денисович.

“Това е един от 365-те дни на (еди-колко) годишната присъда на лагерника Иван Денисович Шухов.” – Това е финалното изречение на повестта. Преформулираме ли го (имайки предвид смислите на описания ден), ще усетим жилото на авторовата статистическа акуратност.

“Архипелаг ГУЛАГ” (потпури)

* То аслъ за него другояче не може.

* Фигуративният произход на заглавието е всеизвестен. Факт: Солженицин въвежда (чрез него) нова метафорична (“островна”) матрица. След него бъдещето я взема на въоръжение.

Подзаглавието: “Опит за художествено изследване. 1917 –1956”

ИЗСЛЕДВАНЕ. Заради наукообразния (стремящ се към максимална обхватност и изчерпателност) подход към темата.

ХУДОЖЕСТВЕНО. Заради реторичната, публицистична, белетристична и мемоарна линия.

ОПИТ. Заради естеството на темата (крита, непублична, табу; трудна за наблюдение) и пътя на “свидетелстване”:

– паметта!

– писма (по време на Разведряването и сетне, в емиграция)

– видът цитируемост (цитатите от официалните източници: събр. съч., официози, речи на прокурори и дейци и пр. – се претълкуват, демаскират в светлината на темата)

ТОЕСТ: имаме изключително хлъзгав евристичен МОНОпоглед. (Друг не е и възможен. Но е невероятна силата на Солженицин да го направи.)

Пътят на изследването.

Започва от идеята за лагерите; първите лагери (законова обосновка – “незаконност”). Обобщаване на видове издевателства: затвор, лагер, изселване, интерниране, без право на… или с право на… (Съпоставителни отпратки към положението през царско време.) Нататък: годините на лагерни приливи по-големи и малки – характеристика (източниците са вътрешни – от лагерниците – и външни – от официозите). Видове лагери и лагерни “обекти” (като Беломорканал).

Подробно описание на етапите, през които преминават изхвърляните от системата и обществото:

1) видове “престъпления”

2) видове залавяне, арести

3) предварителни следствия, мъчения, издевателства, прекършване

4) съд и предварителни затвори

5) етапни затвори

6) път (жп и пеш) до лагерите

7) живот в лагера

– структура

– каторжният труд, високата смъртност

– взаимоотношения, типове зекове и администрация

– бягства

– и пр.

8) освобождаване (често в кавички)

9) интерниране, заточване, изселване (без граждански права)

10) лагерът, гледан отвън

11) видове лагерна смърт

Други: Преселването на народите, поведението на чеченците и т. н.

* И всичко това в обема на “Война и мир”

НИВА НА ТЕКСТА. (Четири основни “кладенеца”)

Историческо. Проследява политическите събития, дейци; въвежда цитати от исторически източници.

Свидетелско. Безброй преразкази на разкази на очевидци.

Автобиографично. От време на време текстопотокът се прекъсва, за да разкаже Солженицин своя тип еди-какво си от текущия етап на изследването.

Коментарно. Бележки, допълнения, уточнения от по-късни издания.

* Много са любопитни последните две. Прави впечатление, че Солженицин умишлено потиска мемоарното начало. Разказва за себе си предимно като илюстрация – илюстрация от първа ръка. Но нали е писател – мемоарният елемент го е решил белетристично: това носи характер на някаква паралелна повест, разказвана откъслечно.

И по-интересното. Многобройните допълнения, които е правел вече в емиграция, в текста на книгата са дадени като интегрирани, но с по-малък размер на шрифта. Така графичното детерминиране помага в “звученето” на смислопотока. (Неясно стана.) Такъв подход за включването на коментари и допълнения не под черта или в края на текста, а там, където е актуалността им, е поучителен и подходящ за изследвания. (Например: литературно-критични; чрез внедряването на парчета текст с по-малък шрифт може да се обслужват теоретични, междутекстови и прочие уклони…) Но най-важното: Палимпсестното трупане с годините в текста на книгата на доказателствен допълнителен материал намирисва на… Менделеев и таблицата, която той оставя за бъдещето. (Баш по руски.)

Някъде в предходните глави бяхме споменали за “историята на Джеймса” – кратки биографични бележки. Сега ще ви поднесем две накуп: неговата и на Тонката.

Те двамата – дългокоси, единият голобрад, другият (Джеймса) обрасъл – се бяха понапили и като нямаше с кого, разговаряха помежду си. Аз привидно присъствах в разговора между Марго и Горгий, но не изпусках ухо от откровените монолози на една ръка разстояние. Инициативата бе взел Джеймса и от това, че Тонката не обелваше и дума, онзи се отплесна в подробности и задирижира с ръце.

Родителите на Джеймса се развели, когато бил шест-седем годишен. (Значи, преди най-малко двайсет и пет години.) Сестра му дали на майката, той – при баща си. Поделили ги. Баща му още тогава бил изпаднал тип – ходел по сборища, комарджия; всеки ден водел у тях проститутки. Пиянства и оргии. И Гошко бил там, част от тапетите в апартамента. Изкарал така пет-шест години – училището през пръсти, у дома – погроми. Преживял детските си години и ако много неща видял и чул, много се и отвратил. (“Почна да ми се драйфа” – да цитираме извора.)

– Една вечер тоя педераст пристигна с поредната курва – Джеймса на това място отпи от шишето и загледа тъмните овошки. – Беше кьор-кютюк, как всегда, разбираш ли… Оная с него ще кажеш, че идваше от гаров кенеф – то други с него вече и не тръгваха, рядко имаше пари и още оттогава си е такъв алкохолизатор… Аз притичах по коридора, уж да не ме скива, а онзи кой го знае какво му щукна: хукна след мен, хвана ме с кокалестите си гадни пръсти, белег ми остави на рамото… И вика: “Изчезвай от тук.”

И го изгонил. Казал му, че не ще да го гледа и го изритал.

– Добре, ама навънка дъжд, страшен дъжд…

Не знам какво му е “добре”-то, но Джеймса се оказал на улицата, прогизнал, уголемил очи. И отишъл при майка си. Онази го върнала: “Какво си се домъкнал? Съдът те даде на баща ти. Отивай си при него.” (“Аз ревях – разправяше Джеймса, – ама и валеше.”) Изтичал пак у тях си. Баща му не му отворил. Първата нощ изкарал на улицата, спал из входовете. После и през полицията минал…

– Така заживях сам от себе си, Тонка… Още оттогава – Джеймса остави историята си с отворен финал. Как е преживявал до пълнолетие, не научих. Беше простодушен човек, личеше му, че е изтървал училището, но пък бе с открита душа и дащен. И силен, смел. От оцеляването.

Като заприказва Тонката, абитуриентът, сякаш друг човек изведнъж се появи. Беше дръпнал с алкохола, спиртът бе премахнал исусовското му апатично излъчване, а иначе бледите му прозрачни очи бяха потъмнели. Говореше като пиян, той си й беше, но се усещаше нещо допълнително нездраво у него – като да имитираше някого и нещо. “Абе, ако знаеш какво съм преживял!” – размахваше той ръка и този препатил лайтмотив естествено не се връзваше със зелената му възраст. Но и неговата е една несретна.

Той бил курортно дете. На някакъв курорт, някакви бани, майка му се запознала с един мъж, синя риза, тъмен панталон и адвокатска чанта. Баща му. Така се родил Антон. Майка му нямала още двайсет. Оженили се, а година и три месеца след раждането му се развели. И останал Антон на село, при баба си, а майка му поетапно била студентка в София, после като почнал той училище, тя почнала из почивните станции като счетоводител. Взела го от село, учил до пети клас в някой си малък град, накрая се преместили в нашия град.

Какво е преживяла майка му из тези студентски и почивни скитания, можем да се досещаме; като знаем как се сдобила със син – каква, значи, защитна стена е имала. Бащата го раздавал интелектуалец. С черни очила, подпухнал. Издал книга: “Пратениците на сатаната” – стихотворна драма, черпила от линията Гьоте – Каспичан. (Трябва да вметнем, че тук Антон привлече вниманието на всички околни, ала това никак не го смути в съдържанието, само леко поизтъни тона му.) От такава комбинация произлязла една беззащитна и фантазьорска натура, склонна към апатия в същностните неща и към крайности в работите залудо.

Преходът не бил лек. От спокойните години на село, в градчето, обгръщан с малко, но постоянно внимание – той се озовал в големия град с всичките му безумства. И като пубертет го посрещнало с разтворени обятия неговото тукашно първо училище. В училище Антон веднага се превърнал в пълна жертва. Така се стреснал, че изпаднал в безпомощност.

– Почнаха да ме бият и всички момичета… Прибрах се в себе си…

“Мухъл” – прочетох в очите на Соломон Горгий, с когото се бях спогледал. Така оцени той героя на слушания разказ.

– Имах един мръднал – действително нещо не в ред – съученик: Джинджъра. Действително с отклонения. Той много ме бе наплашил. Или ми се явяваше като утеха, казваше ми, че ми е пръв приятел и никой няма да ме закача… а пък ту изведнъж пред другите ми налиташе, блъскаше и крещеше. Веднъж така се обърках, че се прибрах и заявих на майка, че повече няма да ходя на училище.

И сменил училището и прочие. Аз, да си призная, и без това тогава не изслушах момчето докрай, а станах да се поразходя. Беше ми неудобно не от това, че се раздаваха откровения в неприсъща среда, а че самият разказвач, Тонката, с охота предаваше своята уязвена същина. Не че бе умишлено или куртоазно, струваше ми се, че няма такъв капацитет – ами някак виждах неговото “затваряне” и в бъдещето: щеше да стане мечтател, фантастичен реалист, лесно да си внушава, да се самозаблуждава и да търси свое превъплъщение в живота. Сигурно в тежките му години е започвал (и той като баща си) да пише роман: написал е сигурно две страници и половина, в тях той се бие, побеждава злите побойници, после злите сили… може да е роман за космоса; измислил си е някаква аеренхима, брейд вимпели и според него е фантаст. И докато умре, ще е сигурен в това. У такива апатични фантасти, никому непречещи, неистова е нуждата от изява. Каквато и да е. Според нас и да е безсмислена или безпочвена – според него е гръм и трясък, успех и призвание. Достатъчно е да е напечатал на пишуща машина заглавната страница на “романа” си, за да остане той в архива и съзнанието му като реален. Тези хора наистина умеят да виждат невидимото, да видят том под обложката. И не е трудно да обясним този космически феномен: тези хора по правило малко знаят от познатото. (Край засега.)

Нека се помотаем из вилата и прилежащия й двор и стопански постройки. Преди идването на Пого и Софа.

Разбира се, най-привличащ бе стъкменият огън около навеса. До огъня – пейка. На пейката – упоменатият Георги-Тодор. Той бе хванал шишето кайсиева ракия с лявата ръка, дългият му показалец беше изпружен; с дясната ръка имитираше свирене на китара, главата му се тресеше в ритъма на хеви звуците от вилата. Около него бяха предимно женоря. Някои бяха навели глави и плитки и трагически преживяваха своето моминство. Една се мляскаше с някой от субектите. Георги-Тодор бе зачесал тема за миенето на зъби.

– Аз – викаше – си мия зъбите четири пъти годишно!

– Мо-о-оля? – изумяваха се момите.

– Да. И не заради четирите сезона. Средно веднъж на три месеца. Веднъж за Нова година; задължително за рождения си ден. Все един път в годината ми се случва да присъствам на някой банкет – я родов, я сватба, я абитуриентска. Това миене, значи, е плаващо. И последното ми, четвърто, миене е вече дело на моята воля – когато реша, по вдъхновение.

– Ще ти изпадат зъбите!

– Моооля? Аз имам само една пломба и то си я направих в училище, докато още бяха безплатни пломбите.

– Хората навремето са умирали често заради зъби.

– Умирали са. Сега по-малко умират и това е трагедията. Оцелява куцо и сакато и дава куцо и сакато поколение. В природата има кръговрат. Колкото по-скапани храни ядем и рафинирана захар – толкова повече държим баланса с пастите и четките за зъби.

– Не си имал ти проблеми със зъбите! Аз какви…

– Не съм имал и съм щастлив. Какво става бе, фанагорецо?

Пиян субект изскочи от тъмното, залитна здраво и не улучи пейката, та седна на земята до оратора. Георги бе интересен философ. Той изгледа “фанагореца”, отпи, подаде му бутилката, онзи отказа.

– Аз… иссскам… ялъбка… – избъбла пияният.

– Ябълка?… Искаш, ама няма. Объркал си сезоните, приятелю. Пък и да имаше – пак нямаше да хапнеш.

– З-з-зищо?

– Защото си пиян като траншея. Я си представи, че сега има ей там на дървото плодове? Ще ги стигнеш ли?

– Стопърцата…

– К’во?

– Сто… процнент…

– А, сто процента! Нито един не ти давам. Щото си пиян и не можеш да стигнеш и да улучиш дървото.

– Ще… до…лар…

– “До” – какво?

– До… лазя…

– Браво. И като долазиш, какво? Ще ги береш на колене? И добре, стигаш там, долазваш, вдигаш глава нагоре – и ти се завива свят!

– Н-не… е… вярно…

– Вярно е на сто процента. И светло да е, ден да е, пак няма да фокусираш ябълчица, пък какво остава в тъмното. В тъмното ябълките за теб не съществуват.

– Неевяррно…

– Хайде, опитай! Ще се увериш.

– То… с-сега… няма таквоз… полдове…

– К’во? Няма плодове? Еми аз какво ти казвам бе, фанагорецо!

Като се връщах, чух на верандата Антон да казва, че бил вегетарианец. Спореха с Джеймса дали хората са хищници или не. На верандата обаче друг освен тях нямаше. Реших да поразследвам, хем щях да огледам и компанията на балкона, която бе окупирала касетофона и не му даваше дъх да си поеме. Но на вратата ми се изпречи Марго. Дадох й път, кавалерски, а тя ми кимна:

– Дойдоха и последните.