Тази глава, ако ми позволите, ще бъде малко по-различна. Този Коста Динов, домакинът на вилата, е племенник на наша милост, хроникьора, пишещ тези редове. И ние също бяхме там и бяхме свидетели на цялата нощ, поне що се отнася до местата, на които се застоявахме. Ще започнем с това, че ще изоставим неудобното първолично множествено число, а ще я караме до края на епизода в естественото свидетелско първо лице. (Честно казано, това сваля от плещите ни нелек товар.)

Да ви кажа първо, че вилата бе не на Коста, а на неговия вуйчо. Тоест моя. Това с нищо не изменя разказа. Друго важно: нея нощ беше истинското ми, съвсем пряко запознанство със Соломон Горгий и както ще се убедите по-нататък, аз бях свидетел и на други моменти от неговата дейност – най-вече на спектакъла му “Кино”; пред мен изложи и прословутата си идея за “Тайната вечеря на българските поети” и прочие, но за тях е още рано, много рано. Действително много рано. Апропо, като пиша по-горе “вуйчо на Коста Динов”, то е самата истина, ала с една забележка: аз съм само пет години по-голям от него, а моят племенник по онова време караше двайсет и осмата година. Правете си сметка. А имах един съкварталец – отдавна, като бях шести-седми клас. И колкото пъти се срещнем – и до ден днешен – той ми разправя все едно. Как се случил в магазина заедно с нас: ние разглеждаме витрината. “И по едно време – разправя комшията – чувам едното дете казва: Вуйчо, за мен вземи негърче.” Огледал се комшията – нямало възрастен човек в магазина. Чисто и просто едното пишлеме вика на другото “вуйчо”. Съкварталецът ми (той е мой набор; и той бил тогава дванайсетгодишен) се изумил. Вие сега навярно също се изумявате защо не си гледам работата, ами правя някакви никому ненужни отклонения – и сте прави. Не знам защо излезе така. Ще внимавам за в бъдеще.

На вилата отидох първи аз, в ранния следобед. Не бях ходил отдавна, рядко след смъртта на нашите се сещах за нея. Поотворих, поразтребих, даже се постарах – излишно, понеже през нощта вилата и дворът бяха обърнати с хастара нагоре. Първата пристигнала група – основното ядро – я водеше Костаки. Беше като кошер, смехове и писъци. Повечето бяха все девойки – ученички ли, студентки ли – все с едни странни плитки, миловидни личица, нисички, стегнали бедра в дънки, с изпънати поли, с гащеризони. Впечатлението ми бе като от някаква детска градина. Освен Костаки като компаньони се изявяваха високи и неугледни субекти, с посивели и неопределими физиономии и прически. На прима виста ми се набиха в очи двама: един къдрокос левент с открито лице, интелигентна усмивка, по име Георги (забележка: Соломон Горгий единствен щеше да се обръща към него с “Тодоре”, което си имаше своя предистория). Другият по-изпъкващ член на компанията бе младеж с маниерно облекло, купонджийско, с голяма глава и фуниевидна гъста брада, миришеше на одеколон и гласът му стържеше в неестествени херци така, че се чуваше в който и ъгъл на панорамата да застанеше. Подскачаше като врабец между групичките и навсякъде опитваше да провокира смях. Като се представихме, той каза: “Влади”; после му научих и цялото име – Волдемар Чвор. (Както виждате, той бе сам, без косвено познатата ни вече негова “другарка во квартире” (цитат по Горгий) Сибила Дмитри.) Пришълците бързешката се разляха из къщата и двора, а Георги-Тодор дойде да ме пита дали може да запали огън. Беше културно момче. Взе една пейка, пльосна се до огъня, извади шише и за няма и час и нещо беше го пресушил. И си бе в същото положение на пейката. Явно пиеше бая… Изнасям пред вас тези щрихи, за да създам някакъв фон на сборището преди залез. Вчесаните и пригладени девойки още след началните наздравици разпасаха блузи, разчорлиха коси, пръстта около крачолите и чорапите им спря да ги смущава; разшетаха се досущ като малки демончета, само че с прекалено безцветни и шаблонни крясъци и викове. Да си призная, първосигналното ми заглеждане по тях бързо се смени с един вид погнуса, бяха прекалено малки. Не за друго, а защото дошлите четирима души – нещо като втора вълна – включваха в редицата си Марго, същинска дама в сравнение с демончетата. Беше с пелерина, стегнати дрехи под нея, чанта вместо раница. С нея бяха (тоест тя бе с тях) Джеймса, Тонката (каза “Антон”) и един войник, клетвата му била предния ден, та беше в еуфория от свободата. Не му научих малкото име, наричаха го все – както и той сам се наричаше – Тузсузов. Та такъв беше мизансценът преди пристигането на Соломон Горгий. Той дойде сам, нещо характерно за него; бе вече мръкнало и помня, че Марго, мисля, бе отбелязала, че не очаква да дойде. Но Горгий пристигна като предвестник на третата вълна, защото действително скоро щяха да се появят Погодин Дъждовежд и Софроз Житогега. Тях пък почти никой не чакаше.

Втората вълна се бе разположила на верандата. Дълго време ги занимаваше подпилият здраво боец на родината. Джеймса, Тонката, Марго, сам Костаки, Чвор (понякога) и моя милост му бяха публика, а той бе наистина страшен екземпляр. Когато изтрезнееше, щеше да покаже завидна прозорливост. Сега играеше етюди: ту демонстрираше ораторските умения на ротния им:

– Тук вече няма мама, няма тато! – имитираше и крещеше Тузсузов. – Мама ридае вкъщи, тато я ругае! Тук аз съм тато и мама, и баба, и дядо! Има генералщабна заповед командирите да познават на длан – повтарям: ка-то на длан подчинените си! И ето, аз като ви гледам физиономиите, само по тях отгатвам, че се намират сред вас хора, които не знаят дори азбуката на умножението!

Публиката подскачаше в захлас. А той подчертаваше:

– Точно така каза оня! Не таблицата, а азбуката на умножението! Вие знаете ли, казва, какво е заповед? Само за пример. Само за пример: моят син, като беше малък, в детската градина, дето се вика, беше и веднъж се напика. Защото когато лелята им казала да пикаят, той не отишъл, а като му се допикало по време на сън, тя не го пуснала. Само за пример ви казвам. Като не изпълниш заповед, е така.

Марго се тресеше на място в безмълвен смях, Тонката гледаше малко тъповато и неразбиращо, аз се смеех гръмогласно.

– Тук в казармата вече сте мъже. Живеете по мъжки, понасяте по мъжки и в таолетната, дето има една дума, ходите по мъжки. Няма хленч, няма оплаквания. Няма да ми идва някой като при класната в училище и да ми обяснява, че вчера го ударили, днеска паднал, утре го заболяло…

Тузсузов с охота показваше и някои команди от казармения бит (както чухте в миналата глава). При пристигането на Соломон той бе безспорният фаворит на интереса, но сетне го хвана градусът и се изгуби някъде във вилата да спи, на верандата остана само шапката му. Соломон си я сложи.

– Мязаш на ръб – подхвърли му Джеймса, а шапката обходи всички глави. Накрая Джеймса я засили през верандата право в лозето: “Нека да има малко трилър, като се събуди.” Нека отбележа, че по-късно незабелязано аз издирих шапката на момчето, позачистих я и я поставих до него на леглото вътре.

Костаки, както винаги, предимно мълчеше. Мона-Лизината усмивка не падаше от лицето му.

– Тя е зубрачка – говореха си за съкурсници Марго и Соломон Горгий. – Много е зле – продължаваше Марго. – Виждала съм я на изпити – хем пее, хем най-нагло вади генералски пищови.

– А Звънчето?

– Звънчето видя ли го тая година как се е наклал? Станал е същински колокол.

Джеймса обясняваше на Тонката:

– Колко му е да му вкараш един, бе? Дъхваш му в брадата, казваш: “Брато, няма да стане твойта работа… Няма да стане така работата и край – това е положението!…” И край. Това е положението.

– Монка – извика по едно време Джеймса. – Аз май само теб не съм сватосвал! Утре си на концерт. В Младежкия дом утре вечер свирим – той посочи и Антон.

– Какво ще свирите?

– Нашето си. Знаеш…

– Волумето на мах – обади се абитуриентът.

– И гейнът на мах, и дистърът на мах – а залата на прах. Не, сериозно… – видя, че Горгий гледаше разсеяно. – От няколко месеца се готвим. Ще ме обидиш, Монка…

– Ще дойда, бе, адаш.

– Балерината и Звънчето са един дол дренки – не спираше Марго. – Само че той е по-едноклетъчно устроен от нея. Тя е тарикатка и понякога на упражнения трупа актив на негова сметка, а той така и не вдява. Но по липсата на обща култура са добра двойка, неслучайно са се надушили. Ти знаеш ли… Веднъж на упражнение стана въпрос за руските нобелисти; онази ентусиазирано взе думата: Пастернак, Шолохов и… И спира, уж че си спомня. Асистентът подсказва: Александър. Тя: Александър – и пак дава заето. Той: Александър Сол… Ние останалите мълчим, да й гледаме сеира. Той: Александър Сол… же… И тя, моля ти се, не вдява!

– Е… – неопределено реагира Горгий.

– Е, моля ти се! Кълна се! Не ми ли вярваш…

– Не, бе. Ти пък чак се засягаш…

– Е как няма да се засягам, Соломоне, със собствените си уши бях там!

– И какво?

– Нищо. Като й каза: Сол-же-ни… – чак тогава включи.

– Не вярвам да не го е знаела…

– И аз. Но зубрачите имат свойството да блокират…

– А колко са руските нобелисти? – прекъснах ги аз, намесвайки се. Стана ми интересно.

Горгий я изпревари:

– Петима са. Бунин, Пастернак, Шолохов, Солженицин и Бродски.

– Само толкова?

– И това не е малко. Всички са след Великия Октомври.

Разговорът, който се получи от това мое включване, стана дълъг и любознателен. Ще го предам. Соломон започна с това, че заобяснява характера на Нобеловите награди за литература.

– Те са политически изначално, а сетне и литературни. Разбира се, не казвам, че авторите не заслужават – заслужават, и то – повече. Да вземем обаче за пример Иво Андрич и “Мостът на Дрина”. Прекрасен роман; а какво се обобщава в него? Съжителството на етносите. По времето, когато е писан, и за запада е особено актуално. За малко и “Време разделно” на Антон Дончев да успее по същата ос – примиряването между християни и мюсюлмани. Предполагам, че сте чели “Време разделно”?

Кимнах.

– Прекрасен роман. И сложна рамка, и пълнеж – майсторско изпълнение. Но Андрич е по-близо до запада – и политически, и исторически, и географски. “Мостът” свършва с Първата световна, с появата на Австро-унгарските войски.

– Нобеловите награди са жест – намеси се Марго.

– Точно жест, политически. Изчерпал се жестът и Антон Дончев го забравят. А при руснаците е още по-прозрачно. Бунин, първият, емигрира след революцията, той е дворянин. Руската емиграция е заляла в тези години запада. Революцията успява, западът капитулира пред нея – всъщност измиват си ръцете – и започва борбата на идеологическия фронт. Нобелирането е в този регистър. И Бунин е първият жест: Това е Русия за нас, казва западът, онова е див изток, скити. Не че Бунин е случаен автор. Обратното. Той е бил любима компания на Чехов. Поет; като всеки поет – оригинален прозаик. Дворянското му самочувствие си личи например в спомените му за Чехов: “Лекомислената”, кове Бунин, е ужасно заглавие, допуснато (не е точната дума) от Антон Павлович. Или пък “Вишнева градина”. Къде, пита Бунин, има в Русия вишневи градини?

– Това – изпуфтя Марго – ми напомня за нашия Пенчо. Дето се чуди какво прави вълк в Ботевия “Хаджи Димитър”…

– Хм. Самолюбивите творци изпадат в аристократичен маразъм. Та така с Бунин – Соломон Горгий се беше запалил. Слушаше го и Джеймса, и Костаки (той слуша всички), и Чвор се позастоя. Горгий си наля нова чаша и замълча. Изчака да се разсее вниманието, което бе предизвикал, и продължи в тесния кръг между мен и Марго: – Бунин е изразявал ясната си политическа доктрина, антиболшевишка. Изключението от петимата е Шолохов, който единствен си е докрай горещ съветски писател. И единствен дълбоко и все по-дълбоко оспорван. Смятат, че романът не е негов. Смятат дори, че Андрей Платонов е автор на „Те се сражаваха за родината“. Легенди се носят и за пишещата му машина... Но романът му – негов или не – е велик. И политическият жест на нобелирането не е отправен към автора, колкото към “Тихият Дон”. А какво има в него? Гражданската война, но от позициите на казачеството. Както и да го въртим и сучем, вътре се описва старателно и със задължителната към свидните и… и адекватните на автора герои авторска симпатия. Главният герой се шляе между бяло и червено и накрая не избира червеното! Това е светотатство за литературата на прогресивния строй.

– Солженицин се съмнява в авторството на Шолохов.

– Да, Марго. И той не може да повярва, че може да се получи такъв роман… Солженицин освен това е имал амбицията да изчатка той най-великия роман за революционните години…

– Е, “да изчатка”. Той пише “Чер…”

– Ама не е “Тихият Дон”, нали?

– Какво пък толкова му харесваш на…

– Не става въпрос за харесване. Просто е велик роман. Такива романи са се пишели през 19 век. Появата му в третината на 20 век изненадва. Както и да е… Сега и да искам, не мога да се аргументирам, отдавна го четох… Но да не изтървем нишката. Значи Шолохов… Преди него в средата на века е Пастернак – макар и с роман, писан осезаемо след Шолоховия. Забележете. Пастернак е поет; свидетел на половината двайсти век, революции, две световни войни. Преживява, оцелява през двайсетте, трийсетте години – те са погром в Русия. Избити са всички и всичко. Сред тях Исак Бабел, Манделщам и прочие. Творците или емигрират, или се маргинализират, или се избиват, или се заточват. Или се самоубиват. 1925 година Есенин. Нерде цилиндър, нерде будьоновка? (Ако изобщо се е самоубил – което е съмнително.) 1930 Маяковски. Той през 25-та година по повод Есенин заявява, че не е епоха за самоубийства. А издържа още една петилетка само. Но те настрана. Пастернак в това време ходи по въжето. Той е в някакво средно положение, единственото останало: лично от Сталин протежиран. И ето. След Втората световна не издържа. След десетилетие “Доктор Живаго” бива публикуван нелегално на запад (по Хрушчово време). И пак идваме на нашата теза. Защо получава Нобелова? Нима за това, че е живият поет от началото на века? Не: заради романа. Също неповторим роман. Поетите, когато успяват, пишат винаги такива романи, които литературните следователи рядко одобряват, понеже те са анти-матрицата им на разбиране на “романовото” (слагам го в кавички): поетите неминуемо си падат по лирическите аз-превъплъщения. Какъв е знаменитият доктор? Също лутащ се, лунатик – такива са останките от руската литературна интелигенция от онова време. В края се споменават и лагерите – не е ли за убиване този Пастернак? Не, казва западът, това е, разбира се, следващият руски нобелист.

Някъде тук в миманса съвсем пощуряха, от градината се носеше вой. На огнените отблясъци танцуваха в транс сенки на потни момичешки тела, коси се вееха като нощни клони на дърво. Смърдеше ужасно на трева – тази, нарицателната трева. Изтичваше по някоя дама с уголемени очи, гонена от вкиснат субект с твърдо кожено одеяние. Гърмеше я Doors, я някоя друга порта на опиянението. Споменавам това, да не си помислите, че думите на Горгий бяха единствен обект във вселената. Слушахме го само ние с Марго, другите продължаваха или със:

– Колко му е да му удариш една полоска… – или:

– Ей, man, откъде го взе тоя бънджи джоб…

Даже Костаки бе се отделил с едно миловидно девойче и с бащинската си усмивка я изслушваше.

Да се върнем на Соломон:

– Войната на идеологическия фронт се изостря след Втория световен фронт. Истината за лагерите набира инерция на запад и със Солженицин е кулминацията. То си е цяла епопея. Солженицин може да не е велик романист, но е велик. Това, което е направил, и досега е чудно за вярване.

На Марго Солженицин явно й бе кумир в тия години. Тя започна надълго да разправя биография, едно-друго, перипетии с власти, изгонвания. От всичко това аз не разбрах, да си призная, какво му е толкова великото на Солженицин. Бил е отличен конспиратор, два пъти любимец на съдбата: веднъж оцелява от рака, втори път оцелява заради Хрушчов. Соломон беше по-близък и по-интересен, затова неговото повече съм запомнил:

– Виж, мамка му – изплю се той, – какъв кучешки народ сме, подражателно-предан. Непрощаващи в нашия двор, когато сме за телта осигурени, а на улицата подвиваме опашки и лазим по дупките. Да направим паралел между нашия Георги Марков и Солженицин, а, как ви се струва? Онзи прави такива потресаващи разкрития със смазващото си художествено-документално перо – а оцелява! Русия дотогава е избила сума ти народ заради очите на Сталин, а Солженицин, който срива години трупана международна пропаганда и дезинформация, бива просто изгонен. Защо така се получава, че руснаците с изкривяваното десетилетия съзнание могат да родят, да възродят великата си традиция напук на собствената си дивота и напук на епохата да я оценят, като я оставят да оцелее? Солженицин бива интерниран зад граница… Русия е наистина огромна територия, особено за нашите представи. И тук е гаврата с логиката и разума. Георги Марков избягва, за разлика от Солженицин той е бил сред галениците на режима. Но поема пътя на Пастернак. Решава да говори, да предизвика. Впрочем тогава Солженицин е хвърлил голямата бомба, имало от какво да се поучат другите, в това число и нашият амбициозен Георги. Уродливостта и големите крайности са характерни за необятните общности, но пък сплотената и малка общност винаги е по-жестока към индивидите си. Тя има чувството за пълен контрол над тях, затова всяка отлъчка е забучен нож в съвестта й. Парадокс е това. Парадокс е, че големият взривител Солженицин е жив и до днес, оцелял в терористична Съветска Русия, а ние си убиваме първия опитал се да плува в реалността. Впрочем, каквото и да си мислим, когато в бъдеще историци и други цици се обръщат към времето на комунизма, преиначените академични истории, нелепите изпражнения на пролетарския литературен цинизъм, писаните post factum мемоари и автогероизации, издадените уж от чекмеджетата дневници – всичко това няма да помогне да се вкуси непосредствено от въздуха на онова минало. Нашите представи, осезателни и умозрими видения за Априлското въстание не се ли коренят в Записките на Захари?

– Е, ти пък чак паралел между…

– Не правя паралел, Марго. Илюстрирам мисълта си. Не забравяме все пак, че в едното са описани нашите баби, в другото – отдавна измрели и митологизирани (тоест на които им е простено) предци. Паралелът е принципен. Какво са Записките – пита всеки начеващ професор – литература, история, битография, мемоари и проч., и проч.? Ами Задочните репортажи не са ли подобен карашик? Не жанр, а контракциите на съвестта са ги тласкали и…

– Към Записките се връща всеки българин, а към Георги Марков само по-заинтригуваните.

– Безспорно. Това за настоящия момент е сигурно. Кой знае колко псуване е отнесъл и Захари от нежелаещи да си припомнят негови съвременници? Но, Марго, ти не ме разбираш. Аз не оценявам или остойностявам. Просто опаковам стока с моя си хартия.

И така нататък, но за Солженицин Соломон довърши:

– “Архипелаг ГУЛАГ” е блестящо потвърждение на провежданата от запада нобелова литературна политика. Но самият факт, че е написано такова нещо, е невероятен. Как се пише сам история, всеобщо жизнеописание? Това са го владели просветителите отпреди два-три века, когато разумът се е поразмърдвал след преживяното и е имало кръст, който да бъде понесен, и под него е имало място само за едни мишци. Но сега, когато за една кратка история събират цял институт, когато сега не можеш да кихнеш, без това да построи нова поликлиника – как се става просветител сега? Трябва действително да пролазиш под нивото на жизнения си праг, да се опитат да те унищожат, за да можеш – оцелял – да мобилизираш целия си дарен от природата интелектуален капацитет. Това е Солженицин; успява да намери дамара на обществения псевдоморал и псевдоживот и след това с лекота да го прескочи. Не като романист, вярно, но като духовник.

Аз, с неособената си компетентност, реших да проявя познания и да кажа, че и Набоков не е бил далеч от… (Без да съм го чел изобщо, по слухове и мода.)

– Тоя пък така да го мразя! – избухна изненадващо Марго и отиде до тоалета.

– Аз не съм запознат отблизо с Набоков – подвоуми се Горгий. – И той е емигрант като Бунин. Пада си малко мегаломан. Решил да зареже родния си език и станал англоговорящ писател. Накрая американски. Даже пише “Лолита”, та белким със скандалност пробие на Олимп, след като е опитал да олицетворява модернистични направления. Пък и за човек, смятащ Достоевски за посредствен автор – какво да говорим… Предполагам, че е имал голям ищах за Нобелова, но е направил стратегически грешки – Соломон се ухили. – Не се е ориентирал в Нобеловата политика. Бродски, последният нобелист, от когото не съм чел нито ред, също емигрира в Америка. Лежал и той в ГУЛАГ. За “тунеядство”. Но в Америка е бил по-прозорлив и находчив… Ох, в интерес на истината вече си съчинявам. Много е неприятно жени да драйфат. И не щото са бременни, а щото са пияни.

Няма да ви описвам какво имаше предвид Соломон Горгий с последната реплика. Някои от кръжащите демончета бяха прескочили своето измерение. Марго се върна. Беше с погнуса присвила очи:

– Видяхте ли я?