Месец след дните на театралния фестивал, с които наченахме хрониката, Соломон Горгий отиваше на “джумбаре” в една от махалите край града ни. Беше краят на май, почивните дни около светите братя Кирил и Методий. (“Дето питали Методий – спомняше си Соломон неговото житие – опонентите му: Защо си се запотил, спорейки с нас? Потен съм, казал им нашият човек, щото се препирах с простаци.”) Предстоеше гмуркането в лятната сесия и гуляите следваха един подир друг.

Смрачаваше се, Горгий вървеше нагоре по планината. До пътя се белееше каменисто русло на отдавна пресъхнала рекица. Горската тъмнота отвсякъде затваряше пътя му и на Горгий му се струваше, че диша само благодарение на светлото каре небе отгоре. Отгоре на всичко не знаеше точно къде е тази махала Марафелци. Бяха го насочили през деня: тръгваш по пътя за Белогорския манастир и след около три километра пътят се раздвоява – свиваш вляво.

Той сви вляво и усети боцване на комар по врата. “Откъде пък са тези комари? – почуди се. – Или не са?” Беше достатъчно тъмно, за да не може да идентифицира врага. Иначе бе топло, Горгий бе метнал риза върху си. Мисълта му го отведе към Дунавските блата, там свако му като малък го вземаше със себе си из кукурузените блокове. С каруцата навлизаха в блока, да се скрият от контролно око, и товареха държавни ластуни. Случваше се да прекосят баирестия блок, конят хукваше от инерцията, а те подскачаха като на родео и се чудеха: смеят ли се или викат от уплаха. Та там, в тези кукурузени морета, често се случваше нароилите се с хиляди комари да литнат разбунени от тях и да ги облеят като облаци. Спомни си Соломон и какво му разправяше един авер, служил морски в казармата. Лято, поделение край морето, комарите бродят гладни; така налитали в караулното, че се покривали с вестници, щото одеалата смърдели – и там, където оставиш дори ивица открита кожа (да речем, сантиметър от китката), след два часа ставаш и я виждаш цялата подпухнала от пъпки. И като му разказа как са се спасявали от комарите нощем, Горгий веднага преформулира чутото в своеобразна Наредба за защита от шефове и простаци. (Той я бе напечатал и окачил на видно място в стаята си, удовлетворен от новата форма на тактически бой с адресатите на Наредбата – Дмитри и Чвор.) Цитираме:

Член първи и единствен. За предпазване от шефове и скотове нареждам да се прилагат в градиращ порядък следните защитни средства:

1. Разграничителна мрежа.

2. Репелентен крем за лична защита.

3. Спирала за недопускане в непосредствена среда.

4. Спрей за директно унищожение.

5. Машинка на ток.

И отдолу сложено “УТВЪРЖДАВАМ” с подпис: “Стол Тръбен Гетинакс”.

Отиваше на горското соаре, поканен от три независими източника. Първи му спомена Чвор. Коста Динов (домакинът, млад художник от града, слабо познат на Горгий) канел гости от всякакви класи, пол и занятие горе в къща в махала Марафелци. Соломон обърна традиционно минимално внимание на вестта и по-скоро отказа присъствие. След това обаче срещна състудентката си Марго, която също го покани. Това го заинтригува. А накрая най-откровено бе вербуван от Джеймса. Онзи обеща китари (нямаше), водки (имаше), спомена и Погодин и Соломон с два срещу един гласа реши да иде. С Погодин Дъждовежд нещата не бяха се развили никак. Видяха се за около пет минути на крак, на Централна, на другия ден след неговото пристигане, поговориха за времето и оттогава, вече месец, Пого бе изчезнал. Заедно с Чечита Чипочер, девойката с него. Софроз Житогега знаеше подробности, но бе помолен да мълчи. Соломон не настоя. Бе почувствал леко разочарование и раздразнение от срещата с Пого и мълчанието на Софа, та и с него не се бе виждал от близо месец. Той толкова чакаше Пого да се върне, а то – три минути разговор и изчезване! Чу се, че бил в Белогорския манастир, но слухът не се потвърди. А раздразнението на Соломон го накара да спре да се интересува до ново стечение на обстоятелствата.

Друго занимаваше Горгий него ден. Заранта бе говорил с майка си по телефона. Бе пратила пари, а и се бяха уговорили. Нищо особено в разговора – освен едно. Майка му каза, че имала някаква новина за него, но щяла да му съобщи другия път. Соломон не разбра какво бе естеството на скриваната “новина”: приятна или не? Не беше удобно в момента майка му да говори? Не беше нещо сигурно… или какво? Той се опитваше да гадае. Приемаше безспорно, че очевидно не бе нещо важно – майка му не би го измъчвала. И все пак тази тайна растеше в него и той вече бе склонен да потрепери от неведение. И сега, докато вървеше, пак пробваше да налучка някаква вярна посока. Може би баща му си е намерил най-сетне работа? Или сестра му нещо в Германия? Или брат му пак ще пее в някое детско предаване? Или майка му му е намерила на него, Соломон, работа за през лятото?

Горгий се спря. Бе тихо и хлъзгав за дишане въздухът. Някакъв москвич бумтеше отпред, идеше към него. Дългите светлини внезапно го заслепиха, москвичът намали, но на разминаване настъпи газта. “Кой знае какво си е помислил? Чеченец дошъл в планината…” Горгий не бе се бръснал от седмица и приличаше ако не на чеченец, то на циганин. Продължи напред и мисълта му се залута в събития, които евентуално очакваше да му се случат. Конкурси? Не бе участвал тази година. Какво друг… Конкурси! Есента бе участвал в лотарията на Съединените щати за виза, за зелена карта! Да не би…?

Трескаво усили ход и забръмча. Ако е спечелил виза, майка му е нормално да крие. На коя майка й е леко да губи сина си емигрант? Ще го запази в тайна, не е за телефон работа, ще вземе да се разреве… Ами-и – зелена карта. Едва ли ще са изтеглили баш него. Майка му бе казала:

– Имам, маме, нещо да ти казвам… Но другия път.

Всяка тайна, известно е, започва с гадаене, а свършва с гадене. И при неудовлетворяващо гадаене отхвърча задължително в мечтание. Колкото по-малко са ограниченията на предположенията, толкова по-искрена и истинна е реалността на предпочитанието, с една дума, мечтата.

И какво ще ми се случи в Америка?

Трябва да взема тетрадки и да записвам – всичко видяно и помислено. Като Алеко. Ама Алеко е бил настроен двупосочно, бил е турист, а не емигрант. Мотивировката е друга. Ти емигрираш с мисълта, че ще бъдеш претопен, че ще трябва да се помиряваш с асимилацията първо вътре в себе си. Но какъв емигрант става от мене? Мен ме спира езикът. Ако не друго, българският език ме държи и се съпротивлява. Там ще почна да мисля на английски. И не само няма да ми се записва, ами и няма да ми се мисли даже.

Не, помисли трезво, Соломоне. Мечтата (или поне изговаряната) на повечето емигриращи е една: отивам, за да се върна. И обикновено всички прескачат мисловно житието си на емигранти, а предпочитат да мечтаят за живота насетне. Връщаш се в България, вкъщи, значи, хе, задължително с банкова сметка, удряш го на бизнес и съществуване. Ето, аз ако имам пари, ще издавам книги, списание. Какво списание? Очерково, паралитературно. Ще го кръстя… Как да го кръстя? Нещо около underground-а. Записки от подземието. А, ето: TABULA RASA. Отлично, точно така ще го кръстя!

Сега например аз искам да поставя някой и друг театрален спектакъл. Мога ли да го направя на голямата сцена? Не. Само в underground-а, ех, самодейността демек. И какво печеля аз? Самодейно авторство. А какво печели театърът? Краставици. Мога цял живот да обикалям великите ни театри с великите ни театрали: ще ме връщат, с любезно-иронична усмивчица. Ще ми казват: добре, ще прочетем, ще помислим. Това – гласно. А негласно: Абе, момченце, ти не си от кастата, де се вреш, бе?… Държавата че не прави нищо за културата – това едно. А че културата се е окопала и оведомствила и е добила павилионен манталитет и така сама не прави нищо за себе си – това е основното. А ако отида аз, с банковата сметка емигрант, при директора театрален и му река: Братò, ще спонсорирам собствен проект, ще осигуря и премии за актьорите, режисьорите – стискаме ли ръце? Даже и ще се прегърнем. (И на бюрото още ще се напием с уискито директорско.) А защо не и на свободните сцени. Така или иначе аз вярвам на моя спектакъл – че ще събере публика, че е способен. Пък ако не събере – значи не си заслужава. За открита сцена обаче аз ще трябва да си поема рекламата. И пак същите пари ще дам. Че и повече. Щото журналята са мародери. Те плачат по микрофоните и в печатарското мастило, че народа го деряли и държали гладен, а те самите дерат максимално – за да не гладуват, of course. И така: с парите от Америка, c tabula rasa и с постановките може и да пробия. Това е прекрасно, нали?

Да, ама за да стигне до този велик последен стих “Песен за човека” на Вапцаров, неговият герой бива обесен. Та и мойта работа такава. Хубаво станах меценат на себе си, ама какво ще ми се случи в Америка? Ще започна от миялните и автомивките, а дали ще се измъкна по-високо от тезгяха на шоповете или баровете? След като не желая да се интегрирам, мигар някой насила ще ми даде зелена… светлина за мека интелектуална работа? А аз без да чета, мисля, пиша, фантазирам – как ще живея? С каква мисия по-точно. И да речем, избирам доброволна казарма: две-три години в Америка денонощен труд, спестявания; накъсо: волеви фитнес. Е хубаво, ама аз искам два-три пъти месечно да се напивам! Ще мога ли? А щом искам да пия, значи искам да живея (на ужким, в алкохолния градус) – ще мога ли? И хубаво: след три години се връщам – изостанал, изоставен, раздвоен, с премонтирани понятия, като махмурлия – връщам се скот. Тоест очуднен от това, къде са ми изчезнали плановете и фантазиите. Чета себе си като нещо чуждо. “Что ты, ночь, наковеркала?” – плаче Есенин в “Черният човек”. Че и мойта работа същата.

“От Америка тръгнах аз, до Есенин стигнах – ами сега накъде?” – закова се Соломон.

Пътят отново се разделяше. Той стоеше на кръстопътя и плюеше от яд върху създадената ситуация. Казали му бяха – ядосваше се – на разклонението вляво! Ама защо не му казаха, майка му страшна, че разклоненията са две! И сега накъде?

И потекоха минутите на един задъхан и кошмарен половин час. Почна се с това, че в гръб се приближи и го достигна единственият по рода си шум от двигател на трабантче. Горгий махна, но колата не спря, а отдимя, завивайки вляво. И тогава, подчинявайки се на ирационален комарджийски импулс, Соломон Горгий тръгна надясно. Усили крачка.

Светлината в гората съвсем издребня. Нервни тръпки почнаха да му лазят по гърба. Той реши да върви по часовник още петнайсет минути, значи около километър и половина, и ако няма изгледи за махала, да се върне. Неочаквано пред него изникна някакъв чичо, бутащ колело. На багажника на колелото – прясна трева. Соломон даже се постресна. Но чичото беше с най-добродушно излъчване:

– Не е насам, ба… – отговори той на въпроса, къде е махала Марафелци. – Натам, ба, младеж!

Излезе, че “младежът” е трябвало да завие вляво (“След трабантчето, логично!”) и след има-няма километър е в “маалътъ”.

– Ами, чичо – поинтересува се Соломон Горгий, тръгвайки редом с него, – ако реша да сека напреки, без път, няма ли да стигна по-бързо?

– Става, ба!

И а-ха Соломон да се шмугне из дърветата, човекът уточни, че там имало стари гробища – да ги избиколи. Горгий се върна на пътя.

И все пак не издържа и малко преди кръстопътя реши да сече. Премина два реда дървета и влезе в избуял буренак. Тука вече Горгий изцяло се подчини на тръпките и загубил ориентация в бухналата сумрачна трева, проектира една траектория и хукна по нея. Иначе тук бе по-светло. Отгоре нямаше дървета да пречат.

Измъкна се от буренака и с изненада видя, че нивата е оградена с плет. Видя и широка порта от гредова рамка и мрежа. От изненадата чак го достраша. Ами ако сега се появи отнякъде човек с каскет и пушка? И го попита: “Какво правиш тука, ба?!” Соломон се метна на портата, но не успя да я прескочи наведнъж и увисна горе, с глава и ръце на една страна, крака, стърчащи в друга посока. (“Като Левски на Къкринския плет си увиснал!” – хилеше се Волдемар Чвор вечерта, слушайки историята.) Портата, хваната с тел за два салкъма, не издържа, изпращя и единият й край, барабар с балансиращия, се сгромоляса. Соломон изохка, но бързо премина отвъд, повдигна мрежата, чат-пат я закрепи и закуцука по пътя. Скоро навлезе в махалата.

Болката в хълбока поотшумя, стресът се поизпари и Горгий го напуши смях. Опита се да се удържи, не успя и избухна с цяло гърло.

– Ех, да можеше някой да ме види!…

В притъмнялата махала бе къде-къде по-лесно да открие нужната му къща. В тишината се примесваха лай от кучета, побляване, измучавания и един тежък като мъгла звук от надут до дупка касетофон. Планината се озвучаваше от Deep Purple и точно в тоя момент Джон Лорд си събираше клавишите в солото на Rat Bat Blue.

Никой не го чу, когато влезе през скърцащата вратница. Отвън и отвътре бълбукаха мъжки и женски гласове, смях и подвиквания, звън на шишета. Purple бе пресечен посред парчето и пуснаха Sepultura. Соломон се почувства като Данте Алигиери. Зави покрай един варел и пред очите му заплуваха сенки – в градината беше накладен огън и около него ставаше нещо като “пого”. Отстрани, в лозето, някаква двойка се натискаше. Тя беше се покачила отгоре му, слепили уста в уста, а той се опитваше да бръкне под прилепналата й фанела, успешно.

Горгий обърна очи и надникна на верандата. Там няколко дългокоси фигури си подаваха джин и се кикотеха диво. В средата се бе изправил новобранец, кашик, с военна униформа, раздърпана във всички направления. Армеецът крещеше сам на себе си:

– Редник Тузсузов!

– Аз!

– Наляяяво! Надяяясно! Кръъъгом! Остави. Кръъъъгом! Наля-я-я… сно.

Слушателите избухнаха пак. Един тъкмо отпиваше и се задави.

– Нахранихте ли се!

– Тъй вярно!

– Събирай чиниите в едно, отделяй плитки от дълбоки; да остава по един на маса, първата редица – ставай и напускай!

Горгий чу шум зад гърба си.

– …втората редица – ставай и напускай! За-па-зи ти-ши-на!

Обърна се и видя Чвор. Оправяше си дюкяна, явно бе пикал в овошките. Чвор мина край него и го загледа с уголемени зеници. После го позна:

– О, Горгий…

– Какво става тука, бе?

Тръгнаха двамата. Качиха се на верандата. Като ги видя, армеецът козирува и изрева:

– От дясно в колона по един, към столовата – води!