Що се отнася до Волдемар Чвор, фабулата с него бе по-дълбока. Те бяха освен връстници, но и родом от един град. Познаваха се горе-долу добре (доколкото юношите винаги са “добри познати”), в началото на деветдесетте се размотаваха в общи компании. Знаете, годините след комунизма непосредствено откриха празнините и снеха маските в общуването на младежта; сега вместо да се крият и сменят дрехите си само в затворени пространства, разнообразието на свободолюбието плъзна из улиците, напълни кварталите с барове и дискотеки. Разроиха се кастите: чернодрешковци, кумирофланелести, дългокоси и късополи моди и религии и всичко най-обичайно за освободените юношески нрави – та до наркотиците и сборищата. Закъсняващото винаги масово българско просвещение с трийсетгодишно закъснение отвори и underground сцените и концертите, и фестивалите на открито – из страната плъзнаха автостопаджии от всички градове в едно или друго направление.

В това направление се запознали и Горгий и Чвор. В родния им град читалища и бивши културни и младежки центрове (понастоящем приватизирани) дадоха път на всякакви музикални и парамузикални изяви. Из мазетата зарепетираха яростно групари, юноши прескачаха от група в група, от песен в песен. Рокът (както казваше Горгий) първи поведе хорото. Из читалищния ъндърграунд се събираха банди на общи концерти с публика от верни съученици и съмишленици и никому не правеше впечатление, че числеността на музикантстващите превъзхождаше подскачащите слушатели и че от концерт на концерт в публиката нито количество, ни качество се мени. Не бе и нужно. Ентусиазмът изпълваше хоризонта.

(Сега, когато пишем това, нещо ни подтиква да отбележим настъпилата промяна. Намаляла е и до червената граница е стигнала сега тази ентусиазирана самодейност. Първият пламък на освобождението прегоря и материализацията не пропусна и ъндърграунда. Фестивалите с прииждащите стопаджии отмряха, читалищата преустроиха сцени за политически, религиозни, бабешки и подобни мероприятия, към които сцени кубинките на публиката и крясъците в тонколоните бидоха неадекватни. А и изобщо и в частност в музикалния театър декорът се смени – станаха актуални заведенията с музика на живо, за която се плаща и вход, и консумативи, и изисква съответстващо мишците на охраната поведение. Правят се безплатни хепънинги със закрити за неправоспособни музиканти подиуми; аристократизира се музикалната авансцена – групи опитват пазарни турнета. А немалко публика все така има, все така жадна, но с ентусиазъм, охладен от предсказуемостта на очакваното, и с пари, все по-трудно прежалвани от излишък на ежедневие. Underground-ът стана Live music, фестивалите – рекламни турнета, а Лениновата електрификация – комерсиализация.)

Волдемар Чвор бе банална персона (това го твърдим и от собствени наблюдения), но с непосредствени заложби. Набързо разгледан, той бе позьор, подражател, неизявен хамелеон, но правеше впечатление на интересен и неангажиращо приятен компаньон. Точно това бе и ядката у него: бе човек на компаниите, сам сигурно се чувстваше неловко, несигурно. Така си го представяме ние поне. И в това отношение, видно е, той бе обратното на активния единак Соломон. Навярно са били добри познати двамата навремето – компенсирали са се. Но природата на Чвор бе изменчива, с годините той прескачаше от вид на вид, мнения след мнения, прически калейдоскопни. Нормално е да стигнат до неприязънта, действително поддържана от Соломон (както сам признава). Неизменно това някой ден ще ги доведе до пълно скъсване – но от онзи вид безболезнено скъсване: когато ресурсите са се изчерпали, гумите са се изпопукали и москвичът и така, и иначе излиза от движение. Волдемар бе добродушна натура, с чисто сърце – той не умееше да изразява омраза, не гледаше на нещата отмъстително. Това особено мъчеше Горгий – той виждаше, че собствената му омраза и озлобление са нереципрочни и не можеше да си прости, че трудно ги овладява, че изпада в недостойнство. Разбира се, не мислете, че Чвор бе някакво невинно дете на солнчевите лучи. Просто той обичаше да се харесва; туй му душевно стремление, например, го подтикваше с удоволствие да говори зад гърба на другите, незлобливо, но ефективно. А комуто не се харесваше, Волдемар го отбягваше, отмахваше или забравяше…

Първото впечатление от Чвор бе привличащо. Особено за девойките първите срещи пораждаха благонамерени отзиви. Хората като Волдемар (този тип ви е добре познат) обикновено имаха повече познайници от другия пол; иначе Чвор рядко се задържаше в женска компания. Често впечатленията у познатите му веднага след началото, при по-нататъшно опознаване, сменяха полюса си – открито или не му демонстрираха непоносимост, някои открито го и пренебрегваха. Това не смущаваше Чвор – антипатиите у едни заместваха симпатиите на други; когато нещата се обърнеха, другите биваха замествани от други… и така нататък. Соломон Горгий особено изгаряше и мъчеше това несъответствие между действителния образ на Чвор и представата, която създаваше. Когато отбележеше поредното запознанство на някой постоянен характер с непостоянния Волдемар, Горгий вече предчувстваше бъдещото разочарование, което ще настъпи рано или късно. Чак го болеше. Нека впрочем обобщим, че в началото на нашата история Волдемар и Соломон бяха по-близо до миналото си приятелство, отколкото в края й.

Алогичното у Волдемар бе, че го приемаха за сърцевина в компаниите. И той действително имаше данните за това. Неизчерпаем бе на истории, четеше в тоалета вицове, смееше се с патос (със смеха изглеждаше, че преиграва, но то рядко дразнеше), харчеше през пръсти, караше я на заеми, но по правило се разплащаше. Парадоксално бе и че той, изпълняващият длъжността “център на компания”, нямаше своя постоянна компания, а напротив – влачеше се под формата на антураж, винаги с първите, но никога пръв. Живееше някак като галеник, а го възприемаха като стожер. Това не даваше мира в душата на Соломон. Тази изимитирана сърцевина у съквартиранта му го вбесяваше и принуждаваше да съжалява себе си. “С какво пък им е толкова интересен?” – възклицаваше в себе си Горгий, но не като въпрос, а като скърцане на зъби. “Интересен е – отговаряше си, – щото подражава на този, който иска да го хареса.” След тази констатация Соломон Горгий усмиряваше себе си, решаваше, че “такъв му е талантът на човека”, а “човек – както повтаря Пого – трябва да развива таланта си”.

Откакто през последната година се появи Сибила Дмитри, фокусът и плаката на отношенията откровено се измениха. За Соломон терзанията станаха по-малко “страстни”, повече “пропагандни”. Той бе спестовен, икономичен, единствената тема, върху която не умееше и теза да обели, това бяха парите. И гледаше да не остава без тях, за да не ги обмисля и разсъждава. Даваше понякога пари на Чвор, деляха си яденето, когато онзи оставаше само на чесън, горчица и хляб. И макар да миришеше на непоносимост, бяха по съквартирантски сравнително предани. С появата на Сибила, още повече като съквартирантка, за няма и месец съжителството им се промени в няколко пункта: 1) Рядко започнаха да се засичат – повече вън, отколкото у дома. Това усили контраста на Соломоновото единачество и му изостри мнителността. 2)Безпаричието на Чвор мина в историята – той все така бързо оставаше без лев, но вече Сибила го спасяваше, подхранваше и икономически го овладяваше. 3) Интереси, вкусове досегашни, изглед на стая, типове заведения, музика – всичко предишно у Чвор отшумя като травма на футболист, та по едно време чак Чвор се пазеше като футболист от удар по същото място. Впрочем, травмата на футболистите рано или късно се обаждат отново, та и Волдемар след известно бягство от студентския ареал започна да възвръща позиции. Тук ще маркираме още една негова алогичност: Чвор лесно го водеха за носа, бе такъв и по излъчване, и по наблюдение, но някак независимо от това у него трептеше една упорита жилка – той, по характер, бе снабден с нуждата и желанието да диктува, да подхранва личната си авторитетност. А с таланта си, с умението да се харесва, бе съвсем естествено да преодолее донякъде първичния и извечен стремеж на простотията да властва. “Простотията” Горгий наричаше Сибила. А инак простотията Соломон по младежки свързваше изцяло с посредствеността. (Без да ни е особено привлекателно, признаваме, за Сибила Дмитри ще имаме другаде случай да поговорим надве-натри.)

Как живееха те тогава в онази къща, полусрутена, с две стаи, външен кенеф и лятна баня? Разбира се – след появата на Дмитри?

Като изключим битовите и ежедневни аспекти, в съжителството им изпъкваха немалко характеристики на отминалата (?) в света “студена война”. Без да правим паралел и да навлизаме в сравнение по образец (което ще ни отнеме място, сили, без да доведе друго, освен фейлетонен ефект върху разбирането), ще посочим една много чувствителна страна на въпроса: работата на тайните служби. Подслушването бе едно от мрачните и тежки терзания на Соломон Горгий.

Естествено той знаеше всеки шум от всеки шкаф или врата. Често му се случваше да седи, лежи, чете и едновременно с това да следи съквартирантите си. “Аз умирам и светло се раждам”, шепне Димчо Дебелянов в ръцете на Соломон, а мисълта му претичва: ето сега отварят барчето на бюфета… какво ли вадят?… тя се смее… може би някакво негово творение – драсканица или изрезка от порновестник… А може да й вади миризливите бикини от барчето с чашите! Ето, пускат телевизора. Това е Eurosport, това е Фолк планета – тука го оставиха, тя е надделяла… – Колкото и да бе сексуално неустроен Соломон, най-малко го вълнуваха скърцанията на пружинения им креват и с течение на месеците все по-малко и по-рядко го възбуждаха. Но чалгата не му даваше мира. Не му даваше да чете, а това бе casus beli за него отвсякъде и го давеше в гняв, и той надуваше Пърпъл или блъскаше вратата, но упорито не излизаше, да не покаже слабост, предаване, бягство. Много го тровеше и нейното постоянно сноване: от стаята – в коридора, навън, та навътре. Какво ли толкова дири, реди, намества? А относно разпознаването им при влизане и излизане – индикацията само от скърцането на вратата той не можеше да сбърка. Тя превърташе ключа рязко, полицейски, открехваше първо съвсем леко, сетне широко и най-накрая пускаше бравата и тя с трясък се връщаше в изходно положение. Чвор от своя страна все объркваше нещо по ключовете, изтърваше ги на земята, отключваше и една-две секунди стоеше пред вратата. Отваряше спокойно вратата, почти в целия й радиус, от което тя изстрелваше един наниз от звуци в пицикато…

Горгий знаеше, че тя го подслушва. Той четеше в пълна тишина и не бе трудно да усеща плоските, глупаво самоуверени в безшумност стъпки, с които приближаваше вратата му. Знаеше, че когато него го няма, тя задължително проверява дали е заключено и ако не е, влиза и с ръце на кръста, като циганка пред дома си (или, пардон, да не обиждаме циганите), като продавачка на битпазар с кокоши поглед фиксира всичко и нищо. Затова Соломон криеше тайните си – записки, дневници, писма, документи и прочие – на невероятни места: под килима, в телевизора (“Електрон” с разбита кутия), в книги и речници, които тя не би загледала, понеже за нея не съществуват. Понякога нарочно слагаше, да кажем, “Идиот” на Достоевски на видно място… но това бе в началото и освен чиста провокативност, друг смисъл не придоби.

Всичко това, което разказваме, е в немалка степен предполагаемо, но си има своята истинна първооснова. Един паметен ден – паметен за Соломон, оттогава започна безвъзвратното прокъсване между него и Чвор; иначе отвратителен за спомняне ден – още есента, във втория месец от появата на Сибила, Соломон четял и чул, че се връщат съквартирантите му. Импулсивно, под натиска на моментното настроение (създадено от вживяването в четената книга, сигнала, че пристигащите му развалят хармонията, нежеланието след срещнатите в книгата герои сега да срещне и да общува точно със…) Соломон скочил и се наврял под своето легло. Онези влезли в къщата.

“Дали е тука?” – чул гласа на Сибила. И пак тя: “Я да видим…” Вратата му се отворила и той видял отдолу обувките на Дмитри. (Станало му, естествено, неловко. Почувствал се като дете в гардероба на кака си.) Онази се разходила, поровила из секцията, без никакви коментари; седнала дори на леглото върху него. “Много е прикрит”, рекла. “Той си е такъв”, обадил се Чвор от другата стая. И подхванали един бегъл разговор, от който на Горгий му станало ясно, че неведнъж и подробно са говорили за него, че Чвор е разправял различни факти от познанството им, но най го фрапирала репликата на Дмитри: “И на тоя си искал да подражаваш?” “Беше ми кумир по едно време, като бях гимназистче – дрезгаво отвръщал Чвор от стаята си, – но после ме раздразни неговото покровителствено…ъ-ъ… и самочувствие.” Соломон лежал отдолу, чувал как Сибила разгръща книгата му, потял се от съзнанието, че колкото по-дълго лежи долу, толкова по-ужасно ще бъде, ако, не дай, боже, го открият. Дмитри хвърлила книгата на леглото, станала и отишла оттатък, без да затваря вратата. Последната й реплика, която стигнала до него, преди да хлопне вратата им, била нещо такова: “То му личи и сега… като го погледнеш.”

Лошото било, че вратата останала отворена. Горгий, който в напрегнати моменти винаги се е чудел на рефлективността си, решил бързо, че те скоро нямало да излизат (пуснали телевизора), че няма да изкара с часове под това легло, я… Тихо се измъкнал, щом се уверил, че никой не ходи в другата стая. Изскочил, чевръсто нахлузил маратонките, подпетвайки ги, отворил рязко входната врата и оттам нататък заиграл етюд “прибиране”. Шумно се засъбувал, тропнал нещо (все едно хвърля чанта на пода) и пак така импулсивно за първи и последен път отворил, без да чука, вратата на тяхната стая (той лежал, тя четяла списание на табуретката) и с трудно овладян леден глас изсъскал:

– Що ми е разтворена стаята? Кой е влизал вътре?

Чвор в отговор седнал на леглото, а Сибила продължила задълбочено да чете в списанието статията за Джако.