Пък и егати манията лапешка да режеш от вестниците и лепиш по стените снимки и плакати. А са по на двайсет и кусур години… И е смущаващо все пак, да не кажа порнографско това… че… Хубаво, по стените и шкафовете в стаята им са се оцъклили я Мадона, я Робърт де Ниро, Сталин, ФК “Черно море”, Джими Хендрикс, Сашка Васева, Синди Кроуфорд и кой ли не. Страшно смешение: той лепи Хендрикс, тя – Сашка! Наистина моите са двойка за чудо и приказки – подхождат си като двуяични близнаци от две различни крави…

Тези фрази на Соломон се отнасят за неговите съквартиранти Волдемар Чвор и Сибила Дмитри.

…ала какво прави там, на стената, баш над леглото им Апостолът? Нерде Iron Maiden, нерде Васил Левски. И кой от тях го е лепнал? За другите лесно можеш да се ориентираш: тези на селяндурката, тези на всеядния. Ами Левски кой го е окачил? Тя, в пристъп на еднопластовата си провокативност – или той, за да покаже, че е все пак двупластова… тоалетна хартия? И е смущаващо и даже гнусно… щото, представи си, когато се засъбличат, за да се (…), и когато им лъснат междуметията и се пльосват на пружинения креват, слепени като мидени черупки; или когато тя му го (…) (Ако не е обратното, щото той какъвто е плазмодиест, а тя – великата принцеса на П-ките колиби – като нищо си обменят сексуалните роли.) и прочие, и прочие (“И проч.”, както обича да казва Пого.), и прочие актове по любовни съображения, и когато той си вдява и отдява презерватива – тамо, от стената ги гледа Дякон Васил Левски, Апостолът на българската свобода. Хайде, Мадона и Maiden са видели две и двеста, ама Дякона… Аз ще взема да им подаря портрет на Вазов… да грамотят и Него, Папата на българската литература. И знам откъде ще го взема. Няма да се харча я. В библиотеката в томовете, събраните съчинения, има портрети от различните му възрасти… Ето, и повод има – 24 май. Ще им кажа: “Турете си го до Левски. Да зяпа кревата от друг аспект.” Не, кревата няма да споменавам, нека си останат в неведение и в почуда… в нормалното агрегатно състояние…

..............................................................

…Теглих им току-що една майна. Така. Мижитурестата. Аз, Соломон Горгий, треснах вратата и изврещях нещо, а онези оттатък сигурно са изопнали ликове от неожиданост. Досега не бе се случвало и трябваше да се въздържа. Голям тъпак съм. Сега неприязънта ми и напрежението помежду ни – което аз най-вече поддържам и онази, кобилата, но под сурдинка – се официализира; излезе вече не неприязън психологическа, а математическа. Трябваше да се сдържа. Но майната му. Ах, защо като ми избие злобата и си губя комбинативния разсъдък, говоря махленски, повърхностно, стигам до тяхното стъпало. Не успявам да режа, както ако съм спокоен и ироничен, а тряскам врати като дете на майка си. Ще се изям от яд. Но нищо, успокой се. Сам се навиваш, знаеш; чакаше ги да се върнат, че да си изкараш злостта. Това е от самотата, Соломоне. И защо при Чвор винаги идва някой, търсят го, дори и по цял ден да зяпа телевизия и да брои мухите? Защо при подобен празен и безделен екземпляр се събират хора, мен не си спомням някой скоро да ме е посещавал? Щото човекът общува – може да е кухен лейкен, ама общува. А ти псуваш. Търсиш хората в книгите. Чети и си трай. Заприличва на “Записки от подземието”. Сега си въобразяваш, че си като герой на Достоевски и това те стопля. Ох, глупости… Котката мяука отвънка. Мама й котка… Не, не е виновно добичето, но аз съм виновен. Да не съм я вземал… Мръзнеше животинчето, а като го докарах, онази първа писна: “О, без котка! Все пак сме в една къща! Не ща да ми опикава обувките!” Ще ти опикае мушкатото, П-ка саксийо! Февруари месец. Вън студ, котето пожълтяло от студа, а тя ми мучи насреща. А Чвор мълчи. Знам му душицата. Животинчето ще му прилегне, ще му запълва празните, затъпяващи часове, когато си е в квартирата. Котето ще му стане (и му стана, естествено, какво говоря и аз в бъдеще за настоящето!) – тема за плещене из скитанията по улиците му стана котето: наравно с подвизите на баща му и геройствата на брат му. И всички накуп в кавички. Злостта – ами ето! всичко се намества! – преля и заради котката. Откъде-накъде са я взели на “пикника” (онази вика “пикнига” – прословутата евфемистична езиковедска хиперкоректност (всъщност: езикова тъпоъгълност) – “чаршава, адреза, оцеда”…) из Двухълмието в събота? Нали котката е моя, аз я доведох преди три месеца? Нали Сибилата врещя и не я искаше? А не мина и седмица и вече спяха с нея! И онзиден я вземат, сякаш аз нямам нищо общо и не е нужно каквото и да е уведомление. Това ме изстърга, целия ден ме стърга. А като се върнаха вечерта и котката идва при мен, милва се, а аз не ща да я погледна, камо ли да я погаля. Котето ми е виновно за моя бяс съквартирантски! И отгоре на всичко не искам да се озаптя и да спра да си внушавам абсурдни неща: че те ще забележат моето ледено отношение към животното, ще се хилят зад вратите на душите си, че като не мога инак, си го изкарвам на котето… Аз наистина я оставих вчера навън – на сутринта се разкайвах за неуравновесеността си, приласках котето, но ето сега вечерта пак ме хвана бесът. И как няма да псувам и блъскам!? Заради себе си блъскам. Че се унищожавам в дребнавости, че се тровя сам в самолечение… Но това са глупости. Малоумни бележки. Ще ги изгоря. Даже няма да ги чета. Ще ги изгоря. И основното: на тях никога не би им хрумнало, че в котката – такава плоска причина! – е моето сегашно поведение. И фактът, че го знам… че знам, че си въобразявам всичко това у тях, щото при тях е плоскота, а аз им усложнявам интелектуалитета, за да мога да ги чувствам подходящи за злобата си… Не, не, не ,не: стига

Обикновено такива трескави и “безсилни” бележки Соломон ги късаше още на секундата. А скъсани записки той не гореше, хвърляше ги в коша. И подир това подновяваше мазохистичните си автоатаки, като се впускаше в инсценировки как той или тя, тоест Чвор и Сибила Дмитри в негово отсъствие ровят из стаята му, заничат, бърникат и накрая откриват парчетата хартия в коша, наместват ги… Горгий в крайна сметка се засмиваше, назидателно посочваше сам на себе си до какви деформации може да стигне увлечението по мнителността и съзнанието му се изчистваше от грозната съквартирантска сага: “Остава сега и да повярваш тези работи, Соломоне.” Плюс това стаята му се заключваше. (Макар че без проблем можеше да се влезе с обикновен сплескан пирон.) От година се канеше да смени квартирата, давайки си сметка, че самоунищожителните пристъпи на самовнушение и самонавиване, предизвикани от антипатиите към съквартирантите му, му пречат и като нищо подкопават нервната му устойчивост. За което едничък той си бе виновен – това бе априорно твърдение за него. Предпочиташе да обвинява в конкретиката сам себе си, отколкото да признае, че има някакви вътрешни задръжки и прегради изобщо в отношенията си към хората… Дилемата на всеки самотник, междувпрочем.

Имаше и друго. През последната (трета, откакто е тук) година Соломон Горгий доста се бе поошлайфал. Бе поотраснал, дето се вика.

В първи курс особено, разказваха, че бил доста див. Смятаха го за самовлюбен, болезнено равнодушен, безперспективен. Груб и остър, и прикрит и затворен – оставял неприятно впечатление у колегите. Отгоре на това с деветнайсетгодишна страст настоявал на своите “странности” – говорел рядко, често отвръщал с бележки, носел си и бележник с такава цел (!). Това отблъснало колеги и познати, та никой и не го закачал. Но други пък, с които се е отпускал вечер и по гуляи, говореха различно: че бил интересен, така, дип визионер, находчиво саркастичен. Като цяло в онази година го възприемаха за обидчива и мнителна особа, вид юношески литературен мизантроп. Повечето нямаха впрочем спомен за него – не бяха го забелязвали.

Лека-полека втората година го поотчупила; почнала да прави впечатление неговата рефлективност, а и да не забравяме основното – Соломоновата отдаденост на литературата. В края на втори курс го определяха за един от тежката артилерия на курса, без това да се набива в очи. (Нека отбележим, че Горгий изобщо не отчиташе тази страна от собствения му образ в чуждите очи. Като типичен идеализатор, той смяташе всички малко или много отдадени на предмета, който ги бе събрал – всеки според особеностите и способностите си.) Тези първи симпатии, макар и на надлична основа, станаха основа и за следващия, трети курс, който вече преваляше. Соломон се бе поотпуснал и, макар и в тесен кръг, общуваше с удоволствие и на усмивката му отвръщаха с усмивка. По изпити и други напрегнати учебни ситуации в негово обкръжение колегите се чувстваха по-спокойни и уравновесени. Канеха го редовно и по извънучебните “мероприятия”.

Заедно с това растеше и неговата болезнена ревност. Колкото по-отворен бе навън, толкова пò тряскаше джама на собствената си квартира и душевност. Посочихме (а и ще допълваме) докъде бе докарал съквартирантството. Самоаналитичността на Горгий напоследък стигаше до пароксизъм. Причини колкото щеш: и самотата му, и девствеността му, и отвратилото го съжителство, което волю-неволю го преследваше всеки ден и най-сетне присъщото на преходната възраст усещане за безнадеждност. Соломон обичаше да разсъждава пред другите: Когато прескочиш двайсетте, прескочил си и колумбовата епоха. Досега всичко ти е било ново и неузнаваемо, откривал си и преоткривал. Отсега нататък всичко започва да се повтаря: разбрал си, каквото разбрал, ориентирал си се в света и усещаш, че вече ти остава само това – да повтаряш и преповтаряш, и да се усъвършенстваш в преповтарянето. Горгий го определяше като “онтологическа безпътица”. И допълваше, че за тази туберкулоза няма лек – единствено четенето на книгите може да предотврати храченето на голямо количество кръв. И доуточняваше (когато не се съгласяваха или не откриваха у себе си подобно усещане): Може би не всеки го маркира у себе си, защото не всекиму това чувство е нужно.