Гаровата алея бе доста тъмна, само някои лампи-островчета не бяха изпотрошени с камъни и дървета, колкото да пунктират пътя на живота, сиреч към града. Те бяха забавили крачка, тъмнината способстваше да не могат да се гледат в очите; младият мъж вървеше със забодена в пустото глава, младата жена човъркаше тъмното.

– Той те е следял – каза тихо тя; и допълни: – Полицаят.

Тишината ги заклещи по-силно отпреди. Младежът почувства как се издуват гърдите му, но не пожела да изрази обхваналото го напрежение. Порови за цигари, но джобът му бе празен.

– Кърпа ли търсиш? – хвърли му поглед девойката, бяха излезли на малко светлик. Той не реагира. Най-внезапно се засмя с тежък, но чист глас:

– Не – рече. – Цигари нямам.

Сега пък тя се засмя. И веднага стана сериозна.

– Видял те е, че плачеш… Че не стига, че четеш и пиеш едновременно, ами и плачеш – това му беше мисълта.

– Да – отговори той след няколко крачки.

– А знаеш ли, че ченгето паникьосано почна да репетира как да ми се представи… Тогава, когато го хващах натясно на прелеза. “Сержант Долински, транспортна полиция град… – моля документите.” Не вярвам да пожелаеше документи, просто тази наизустена реплика му изскочи в паникьосаното съзнание.

– А ти как си? – попита младежът, щом излязоха на главната улица. Улица Централна.

– Аз бях те забравила. Даже като ми се обади, ми трябваше минута да си спомня… Нищо не искам да кажа с това, просто факт… А къде ще спим?

Те се обърнаха един към друг и се погледнаха за първи път открито. После продължиха.

– А какво книга четеш? Или поне си чел там, на гарата?

– Не видя ли току-що?

– Ти ми каза само за братчеда ти и за третия матрак… за гости.

– Чета една тежка книга за блокадата на Ленинград четирисет и първа, и втора. Много тежка книга. Документална. Така се и казва: “Блокадна книга”. Не можеш да си представиш какво значи трагедия, а то е даже отвъд, отвъд трагедията… Не мога да ти разкажа. Ще звучи някак беззащитно нелепо на този фон. И знаеш ли – продължи той, – в началните сто и няколко страници едва издържаш, ревеш, теглиш, а после… свикваш… Така и те са свиквали… Ужасно… Ти може би не знаеш за какво става дума. Но и по-добре…

– Не знам.

– По-добре… А свикваш с ужасите, обаче с едно не може да се свикне – със страданията на децата, с присъствието на децата. Аз съм към края, за другото като че съм претръпнал, но като заразкажат спомени и там има деца – отново ме хваща гушата. Преди малко на гарата… Гледат, значи, едно дете стои и стои при работниците, целия ден, бомбардировки, трупове… и го питат: – Сам ли си? Нямаш ли си някой? – Единайсетгодишно момче. Отвръща им кратко: – С мама. – А къде е майка ти? Работи ли? – Не, вкъщи е. – А ти защо си тук? – Мама е мъртва, отговаря. И изведнъж се оживява: – Обаче аз измислих – казва. – Денем тя лежи в леглото, а вечер я изправям до стената, защото с нея в леглото ми е студено. – Това казва момчето, а навънка минус двайсет градуса.

– И знаеш ли какво си мисля? – завърши младежът, бяха спрели на кръстовището. – Ако Достоевски можеше да види какво става в неговия Петербург и какво става с децата на Петербург, с децата… щеше да прекрачи себе си и да се самоубие.

След няколко дена, при разговор със Соломон Горгий по същия повод, с дословно същия извод, Соломон – рядко реагиращ дотогава – промълви:

– А между другото, Пого, Достоевски започва “Престъпление и наказание” с това, че героят му от два дена не е ял, че Петербург е прашен и смраден, а преди да убие, Расколников се озовава у Мармеладови, които всички гладуват от нищетата…

“Съдбата винаги чука първо на прозореца”, бе заключил рошавият младеж.

.....................................................

Бяха голи, когато Елиза се сети, че не е заключена вратата на хола.

Притича, врътна резето, а в този момент Тимофей загаси нощната лампа. Тъмнина.

– Ще се пребия, де! – изскимтя Елиза, пипнешком връщайки се. Намери леглото, шмугна се под завивката. Мъжът й го нямаше.

– Тимошка…

Нещо запъпли по чорапа й и го събу. Сетне и другия. Мравки тръгнаха нагоре. Елиза притисна глава в рамката и се покри изцяло – само пръстите й стискаха чаршафа отгоре. Хрома светлинка се промушваше през щорите и се отразяваше матово върху пръстените.

Светлинката проникваше през щорите, терасите отвън бяха застинали като пред скок – като че студеният душ на пролетната нощ ги бе залял и ги бе вкаменил. Рязко надолу пространството се спускаше през пет етажа и се забиваше в пепелявата земя, по която блещукаха безброй оченца. Парчета от счупени бутилки и буркани във всякакви разцветки правеха от цялото междублоково пространство поляна от отблясъци. Отсрещният блок, същински уродлив динозавър, пречеше на луната да си покаже и едната трета, измъкната за пред света. Отстрани небето тъмнееше – от облаците, които драпаха и гонеха луната.

Един облак, твърд, с пълнокръвна енергия, изскочи от облачната постеля и се запрокрадва към светлата цепка на луната. Тя застина в очакване и разля свежестта си върху нашественика. Той направи скок, стрелна се към нея, но тя някак полушеговито-полулениво, шепнешком се издигна и пусна облака под себе си. Пак застина и пак го зачака.

Но нямаше къде да избяга. Нашественикът тръгна привидно не натам, като позволи на ескадрата от събратя да се прегрупира и да заключи в обръч лунния сърп. Тя не се съпротивляваше на маневрите, само държеше да е в средата и сама да предприеме избора си. Всички облаци се събраха като корона около нея, нажежиха краищата си от пращаните лъчения. Дори уродливият динозавър някак се сниши, полегна и последните му квадратни очи спуснаха клепачи.

За няколко минути и въздухът замря, и вятърът се натика по входовете, а редките нощни птици накацаха далеч от котките и се взряха в небето. Горе кръгът се стесняваше, луната потрепваше в бледите си сълзи. Като люспа тя свлече последния си слой тъмнота и блесна като стръв. Птиците повдигнаха криле и затвориха очи.

Пищящата отдавна автомобилна аларма рязко онемя. Природата изтръпна.

И чак тогава, когато гъстата маса вече бълбукаше от напрежение, не сдържаше вече сбраната плътност и едва устискваше сключения обръч, някъде отдолу, от дълбокото се стрелна черен сноп и блъсна разрязания лимон на луната. Изненаданите обкръжители неистово се тласнаха един друг и конвулсивно покриха цялото пространство. Настана бъркотия от смешения, всеки се хвърляше като във пропаст, само че нагоре, всякой гледаше да е пръв и последен. Луната изчезна. Заблъска се. Разтегли се до безкрайност. Прозираше ту от един, ту от друг край, но не можеше да пробие мрежата. Цялата природа забуча. Котките замяукаха като деца, кучетата от балконите се изпозадавиха, алармата пак запищя, а от съседните блокове лека-полека запелтечи някаква изтърбушена музика, която се усилваше. Дълго крилият се вятър тресна отворените входни врати и със стон се издигна на вихрушка, залюля се и с ожесточение се вряза в бушуващите облаци.

Разтегли един, накъса друг, ръфаше страните, бýчеше слабините. Обезсилени и обезсилвани, облаците се отдръпваха, докато накрая – оставен сам – и последният не издържа; но вместо да се изтърколи на хълбок и да зарови лице, той се скъса и потече на дрипи към хоризонта. Луната изплува леко замътена, потри се, порозовя и после леко завъзвръща обичайния си фосфорен блясък.

Тимофей бе светнал нощната лампа, двамата лежаха потни корем до корем. Някаква силна музика глъхнеше зад добре уплътнените прозорци. Те все още не я отчитаха в слуха си.

Карзай се протегна и стана. Отвори балконската врата. Взря се в смъкналата облачните си дрехи и оголила млечния път на гръдта си нощна вис. Елиза вътре се потресе от нахлулия хлад и покри голите си гърди. Карзай не мърдаше, а нощта се бе впила в него с единствения си гледец – луната.

Обаче гърмеше музиката от съседния блок. Чалга, разбира се. И тъкмо мъжът да затвори вратата, чалгата неочаквано спря. Разнесе се с някакви речитативни викове и крясъци, но Тимофей със замах затисна шума с балконската врата и в стаята остана само тиктакането на часовника.

– Сега е сезонът на уволненията – каза той и легна до жена си. – Момчетата преглъщат хапа на казармата с чалги и спирт.

…Лежаха, затворили очи, Тимофей премяташе из екрана на вътрешната си сетивност позите, които бяха отиграли в отеклия се току-що секс. Постепенно виденията му избеляха, напрежението поизветря и мислите му се пренесоха от конкретиката в обобщения на чуто и видяно, и прочетено. Някак афористично съзнанието му се залута и на своя глава му зашепна… така щото французите кажуват в любавната игра да си личи придобитиот характер на човека, а в акта любовний – нихната сущинска порода; но нека се въздържим от отрицание и потвърждение. Не сме французи, а и никак нямаме техния, така да се кажа, народопсихологически опит…

– Глупости – пропусна на глас Тимофей Карзай.

– Кое?

“Сексуалното чувство е най-елементарното, но пък най-мощното… Е-е-е, аман от афористичност, Тимофее, аман от тия плетения…” Елиза се заоблича. “Какви дисаги има над ханша… Какво беше? Имитация или прозрение за същността… Трябва да изведа и сексуалността в темата. Хм, интересно…”

– Няма ли да ме попиташ за театъра? – Елиза стоеше пред него, загърната в жилетка.

“А!” Той съвсем бе забравил.

– Какво ти хареса? Играта на актьорите ли?

– А, откъде знаеш, Тимошка? – тя се учуди, но видя, че той мълчи и гледа в тавана, и додаде: – Да не си станал телепат?

Тимофей мълчеше безизразно.

– Хайде лека нощ, Тимошка…

– Лека нощ.

– Междувпрочем, в театъра – Елиза се бе спряла на вратата – днес се запознах с един твой студент. Соломон, мисля. Сещаш ли се?… Какво ти има? – леко се тросна тя. Мъжът й отново не отговори.

– Добре, лека нощ.

Карзай остана сам.

– Даже и не се учуди на “играта на актьорите”… Занимаваше я явно мисълта за запознанството – каза тихо той. Седна на леглото. – Оф… Какви ги въобразяваш, Тимофее… – “Нямам си друга работа, ами с това ще се…”, той легна и са зави внимателно.

Съзнанието му прескочи Елиза, но не подмина Йожен Йонеско. Той заговори наум – речта му в началото бе предназначена за жена му: Йонеско, румънец по произход и образование, французин по признание, решил да учи английски език със самоучител. Това той го разказва. Започнал, четял диалозите – нали знаеш, в изучаването на чужди езици диалогът е иманентна част от учебната стратегия и най-важната с оглед на комуникативните приоритети на езика – чел диалозите в самоучителя и, естествено, превеждал ги. И като ги превеждал, виждал как на листа синеят често някакви пълни глупости, абсурди. Например (импровизирам, колеги – Карзай бе неусетно сменил адресата от Елиза на студенти в аудитория): “– Извинете, имате ли часовник? – Вчера попитах нашия училищен шофьор Джими и той ми каза, че е девет и десет.” Или: “– При кого беше на веселата Коледа, Сюзан? – В една къща на калкан с котка и прозорци без пердета.” Номерът, Елиза, е да се упражняват думите, разбираш ли? Да, но от това се получават безсмислени диалози. И въображението на Йонеско, преувеличавайки тази трагедия на словото, стигнало до хрумването за пиеса, изцяло изградена на този принцип; за една пародия на пиеса, даже, ако си спомням вярно, предназначена за приятелски кръг… като всяка пародия… Абсурдният театър се ражда с една дидактична творба, ражда се, затворен в смисловия контейнер на езика, и този самият факт подчертава вече неговата ограниченост. Но и преносна неограниченост спрямо нахлуващия тогава модернизъм, спрямо любимите му теми за разпад, бездушие в отношенията, относителност всеобща, плакатна провокация. Защото ако ние вкъщи се караме, не желаем да се разберем, то ние използваме същите безсмислени увъртания и обходен семантизъм. Дидактиката… Обаче изразните средства на абсурдизма са изброими и от това това направление се самоизчерпва след две-три пиеси и двама-трима автори. Като прибавим, че то жанрово се ориентира към изкуството на масовия зрител, към сцената (а пък е трудно произносимо дори и в онзи приятелски кръг) – вижда се как абсурдизмът застива като блестящ експеримент, но експеримент. И не се бъркайте, колеги, с понятието за елитарност. Това, че абсурдизмът е трудно смилаем, не значи, че е елитаристичен, че е за определена интелектуална среда. Обратното, неговият читател е универсален, но е затворен в поменатия тесен кръг на специалисти и познавачи – те могат да универсализират и експеримента, ала при едно условие: да е довел до някакъв структурно-градивен продукт. Искате пример? (Карзай си представи как крачи покрай катедрата и държи в изпънатия си показалец вниманието на студентите.) Моля и пример. Символизмът, моля да приемем, е също експеримент. Ограничил донякъде хрумванията си с езика. Ограничението довежда до бързата му автоматизация, клишираност и лекота в имитацията. Стилизация и имитация се борят и танцуват едновременно. Уговорка: аз не съм специалист по въпроса и символизмът е прекалено обхватна и обемна тематика, за да го опростявам по начина, по който го правя сега – простете за което. Но аз гоня примера. А именно, че въпреки цялата му матричност и самоизчерпване, структурно символизмът се оказва твърде продуктивен. Спомнете си това, което ни е по-добре познато. Военните стихове на Димчо, поезията на Христо Смирненски, как ползват и преодоляват символизма те. А сетне Гео и Вапцаров… Добре, ама – връщам се на Йонеско – въпреки целия постмодернистичен патос на нашето време, аз не мисля, че структурната продуктивност на абсурдизма и отроците му все още е изкристализирала (ако изобщо кристализира); иначе речено: не виждаме той да е станал хумус, от който да са израсли следовници на великите писатели от деветнайсти и началото на двайсти век. Изкуството се разглоби и дезориентира – най-паче в западноевропейския свят – и изгуби своите стойности и личности, и позиции. И това личи от съвсем простичкия факт: масова култура винаги е имало, но тя не е надделявала така чудовищно, както сега. Никой не може да отгатне обаче дали кокошката (масовата култура) е изяла яйцето или яйцето самò е предизвикало и подучило кокошката. Колкото и гадатели да просъществуват (тук прибавяме и нашата скромна лепта). Отслабването на действителното изкуство (недоказуемо понятие!) е довело до изместването му от паразитното, роботизираното, интегралното – и това, забележете, рефлектира и в изкуствоведския мироглед и инструментариум – вече се говори не за творби, а за продукти, не за писатели и поети, а за автори, не за школи и направления, а за проекти и суб-не знам си какво…

Тимофей се обърна на другата страна и пред очите му изплува Соломон Горгий, на когото също заобяснява: “Прочети историята на “Плешивата певица”. Тя е поучителна и с това, че изобщо съществува (“историята”, не пиесата – б. н.) и е нужна.” Но тъй като, странно, студентът Соломон, вместо да отговори с присъщото си самомнение, гледаше на Карзай респектиран и смутен – асистентът отвори очи и втренчено се заусмихва. “Трябва да спиш вече, господин Карзай. Четиридесет минути минаха, откакто легна.”

Апропо, Тимофей Карзай от много години се бе засякъл и си бе направил статистика, че средно заспиваше до четиридесетата минута от лягането, като никога преди двайстата. Е, естествено, ако се размислеше в повече, като сега, често и час и половина не му мърдаше.

След репликата наум към Соломон Горгий, на Карзай изведнъж му опротивя темата за Йонеско и се помъчи да не мисли изобщо, а да заспива. Той имаше една такава игра. За да се пребори с мисловната възбуда, налагаше си на въображението да му сервира постоянно, без пауза, образи – на свободно асоциативен принцип, с минимум напрежение от негова страна. Така наподобяваше предзаспиващия период на съзнанието и ако смогнеше да се отпусне максимално – успяваше и да се унесе.

Първо му се привидя талията на Елиза; кучешката поза; смениха я някакви гротескни кривящи се фигури на някакъв балкон, той понечи да се замисли за казармата, но бързо смени видението – влезе в асистентския си кабинет; кафето на колежката; бирата от бистрото; порновестниците, облепени на вътрешната страна на вратите от университетските тоалетни… тези врати редовно се пребоядисваха… и заради надписите…

Тимофей въздъхна и съзнанието му го отнесе в тържествената зала на университета. Той приемаше поздравления за придобитата доцентура. (Карзай по онова време бе далеч от това стъпало – бел. наша) Ректорът му говореше нещо, здрависвайки го, студентка поднесе цветя. Тимофей се видя и в по-ранния момент, на речта, говореше, че… литературата е дете на настроението. Какво е литературна творба? Единствената възможна подредба на дадени думи – така, че те да постигат максимална въздейственост… Естетическото общуване с творението е базирано върху впечатлението. Щом че-те-нето или чу-ва-нето те впечатлява, покорява интелекта ти – то е същинско изкуство. В обратния случай то е фарисейство, шарлатания или пък ти, реципиентът, си неподготвен, ограничен, злонамерен, егоцентричен и нереален…

Карзай задиша по-равно.

Озова се в телевизионно предаване и там с широк жест обясняваше, че Ботев в последните три години от живота си не пише нито едно стихотворение освен “Обесването на Васил Левски”. Че, очевидно, нервът на поезията го е изоставил, но не й душата му на поет (тя е безсмъртна!)… понеже тогази, кога Ботев решава да поведе чета, да стане на смърт революционер и е усещал с цялото си богато и вдъхновено устроено същество липсата на Апостола, нуждата от него и скръбта по него… – душата му – като на всеки поет – не знае друг път да изплаче болката – освен поезията. И Ботев, вече изстинал за автопоезия, пише Обесването… а съдбата го редактира след смъртта му!…

– А, доцент Карзай – пита го мазен мустакат журналист, – вие какво мислите за властта, за нейните тежки софри и народни сухоежбини…

Но Тимофей не чува собствените си думи, вижда доцентурата си като петлица на ревера на сватбения си костюм, гайда свири в град Елена, до реката, сватбари тропат хоро пред къщата, а той се е облегнал на дувара и гледа към Балкана като за снимка…

За миг само замъгляването на съня се повдигна, толкова, колкото асистентът да усети равното си дишане, да фиксира мълниеносно разпокъсаните си мисли-видения и да си каже безусловно: да, ето, заспивам… най-после…

И най-после заспа.