Същата вечер (и горе-долу същите часове) на нашата гара ставаха някои интересни събития. Трябва да поясним, че за тези събития знаем от по-първа ръка, от транспортните полицаи, които отговарят за района. Нашата гара е междинна, не много натоварена през деня, но затова пък късно вечер минават няколко бързи влака от столицата в две-три направления. От нашия град обикновено пътниците не са голямо число, но повече слизат, за да направят връзка. И районът се оживява. Вярно, народът не е толкова, че да не му държиш сметка, но в някои пикови за студентите сезони се изсипваха истински тумби, а покрай тях из района плъзваха и различни съмнителни субекти от съседните села, та полицейският екип, както сме чували да се изразяват, “застава на педали”. За нашата гара имало приказка: “Гара N-ска – без багажа!”

Тази вечер бе спокойна и вяла и по перона се мяркаха десетина-петнайсет души, познати посрещачи. Серж. Д-ски бе “сканирал” чакалнята и главния перон и се бе загнездил на лаф с павилионаджийката. По едно време пристигна рошав младеж и си купи вафли. Посрещач, явно. Мина началникът движение и се спря при сержанта. Бързият от… имал трийсет и пет минути закъснение. Младежът бе наблизо, чу, а скоро го оповестиха и по уредбата; той се изгуби някъде, а след малко серж. Д-ски видя, че се връща с “пищовче” от двеста грама. “Водка Z”, познавачески отбеляза полицаят наум.

“Викам си, тоя е студент. И друг път ми се е мярвал – разказваше по-после сержантът. – Заобсъждахме го с Фифито и си правех таш… майтап, че ако и тя продаваше “пищовчета”, тоя нямаше да ходи да прави оборот на Вартан…” (Който държи будка досами гарата – б. н.) “… И после не че му обърнах повечко внимание, ами той ме привлече. Седна направо на земята, опря гръб, удари една глътка и извади прочитна книжка. Мен това ме сюрпризира – книгата. Водка и книга – грозно звучи, неуютно…”

Серж. Д-ски с привидно равнодушие следеше рошавия, но и разговорът с “Фифито” позамря. Изведнъж полицаят се отлепи от тезгяха и бавно мина съвсем близо да младежа. Отдалечи се десетина метра и се върна обратно, като фиксираше упорито приведения над книгата обект.

– Тоя реве – каза на Фифито и пак се отпусна на тезгяха. Павилионът се отвори, една яркочервена фризура и чифт до синьо гримирани очи се втренчиха в обекта на любопитство и се прибраха.

– Некой наркоман сигур – рече дрезгав женски глас отвътре.

Рошавият “студент” действително плачеше, по-скоро: сълзи се стичаха по бузите, очите – плувнали. Той затвори книгата, избърса с горната част на ръкава лице; пак зачете. Адамовата му ябълка продължи да подскача на неравни интервали. Излезе отново началникът движение с палка под мишница, спря се при сержанта, онзи му кимна. Загледаха младежа тъкмо когато вдигаше ръката с часовника; сетне изпи наведнъж остатъка от шишето и прибра книгата в раницата.

Чу се свирка на локомотив. Дежурният тръгна нататък. Полицаят се поразкърши. Посрещачи вдигнаха яки от излезлия внезапен порив на вятъра. Плътната миризма на гара лепнеше по подметките и оставяше следи из целия перон. Влакът наби спирачки.

............................................

– А какви майки, господи! – говореше Елиза, съпругът й довършваше вечерята. – Значи, все се заричам да не ходим по детските площадки, ама… Ели си играе с лопатата на пясъчника, а едно дете идва, грабва й най-безапелационно лопатата и отива при майка си. А майката, моля ти се, се проснала на пейката, пуши си цигарата и ни гледа! И това пред мен! И нищо не казва – вижда детето си с чуждата лопата и… се обръща да си говори с компанията! Аз се разтреперах…

– Успя ли да се скараш?

– Между другото, трябва да купим памперси… И тези, последните, дето взех, за нищо не стават – по-скъпи са другите, ама пò струват.

– И с тези ще порасте.

– Ама това, че са евтини, не означава, че излизат евтини, Тимошка! По-малко издържат, по-често ги сменям – кое им е евтиното?

Той запази мълчание.

– А! Аз ако слушах другите, нямаше да купувам боклуци изобщо – продължи Елиза и заизплаква чиниите. – И ти казвам за онези простачки от нашата площадка. Детето нахално, но дете, а майките два пъти по-нахални! И ако чуеш какви глупости си приказват – да ти се отще да живееш.

– И скара ли се ти, не разбрах?

– А, с такива можеш ли да се разправяш? Ще ти излезе цирей на носа.

Тимофей се подхили.

– Какво? – Елиза го загледа с веро в ръка.

– Нищо… Сетих се за Гогол.

– Хм, аз какво му приказвам, той… Отивам с Ели и казвам на детето, не на майката: “Тази лопатка, моето дете, не е твоята, нали?” А то ме гледа тъповато. “Нали трябва да я върнеш?” – питам. А майката се обръща към мен и с цялото си нахалство вика: “То е свикнало да взема на другите играчките.” И всички мълчат. “И аз съм свикнала – викам, а се гледаме двете в очите – на много неща, ама не уча на тях дъщеря си!” И се завъртях и си тръгнахме.

– И какво? Оставихте лопатата!?

– Да й се връща… тя беше счупена…

– Лопатата оставихте?! Ти… дете ли си, какво? Как… ще им…

Елиза мълчеше над мивката.

– Изведнъж ми стана гнус Ели пак да я пипне.

– Елиза! – Карзай се изправи, но вдигна рамене. На излизане отчетливо измърмори: – Да пестим от памперси, а да купуваме и подаряваме лопати.

– Тази беше подарък от Гергана горе…

Като всеки родител, той много обичаше да гледа спящото си дете. Беше го превърнал почти в ритуал; вечер, преди да легне, отиваше в детската стая и се взираше четири-пет минути в личицето на Елеонора, а ако и Елиза също вече спеше, гледаше и нея. Карзай не бе сълзлив и чувствен, но умилението, което изпитваше, го мамеше като наркотик и той не можеше насила да го пренебрегне. Той не се и стремеше. Харесваше му и това, че щом лягаше да спи, в първите минути умилението го владееше и понякога успяваше да се унесе, преди да са го навестили дежурните ешелони с мисли за катедрата, литературата, упражненията, писанията, клюките из фоайета и кабинети. Но това бе рядко и под две условия: да е поуморен в повече или страстите на деня да не са избили над ординерното ниво. Карзай заспиваше по-бавно, като всеки човек, чиято работа е да мисли.

Докато се къпеше, Тимофей Карзай се усмихваше при мисълта за спящото си дете. Бе решил да не влиза в детската. Смяташе, че не е само от присъствието на тъщата, а и от целия задръстен от Фройд ден. Така или иначе Карзай бе доволен да изконсумира виртуално умилението от детето си, по време на къпането, а после, с хавлията, изтри покрай водата лека-полека и усмивката.

Отиде в хола, а там го чакаше, завила се под одеалата, Елиза. Диванът идваше напреки на вратата и затова очите на жена му го намираха обърнат на сто и осемдесет градуса.

– Късно е. Що не лягаш – каза, накъртвайки се, Тимофей и с това в общи линии започна любовната игра.

Любовните мъки, обективно казано. Понеже Тимофей Карзай допреди да срещне Елиза бе имал контакт само с две жени, периферни, само колкото да му задоволят и да го запознаят с това, що е сексуалност на акта – затова той бе доста дръпнат в ухажването. Не умееше милувките (рядко се отпускаше и с детето, навярно затова го компенсираше със споменатото умиление, а и въобще с една постоянна мекота в общуването с дъщеричката си), не изпитваше удоволствието в тях, такова, каквото да замести самия акт. Пък и, собствено, Елиза също не бе от освободените, предпочиташе мълчанието и гушенията на котка, вместо жизнеността на куче. Впрочем, мъжът й й бе първият, “единствен и безспорен” и, ако смеем да разсъждаваме лаически, може би тя, игривата по характер и природа, бе се самоограничила и притъпила сексуалния си намек, понеже го бе възприела такъв от Тимофей. Иначе казано, беше се научила от неговата отдръпнатост, без той да я е учил или пък дори да го е искал. Въображението в сексуалността е рана; ако се изплашиш или тя бъде прикрита в началото, при първите стъпки, то в течение на времето тя почва постоянно да кърви и всякакви, общи и всеобщи, грижи за нея впоследствие могат да й лепнат най-много левкопласт, но не и да я затворят. (Прощавайте, но не мислете, че ние сме божем конкуренти на няколко пъти намесвания досега Фройд и импровизираме тука някаква наша “практика на сексуалността”. Просто следваме фабулата си, а тя – а и в тези часове на денонощието – неминуемо ни сблъсква и със сексуалните тематики.

Чудим се само доколко да бъдем добросъвестни, сиреч подробни.

Сега-засега нека се прехвърлим на втори перон.)

............................................................

От професионално любопитство серж. Д-ски се стремеше да не изпуска рошавия си обект и го следваше на уставно разстояние. Влакът бе въведен на втори перон. Изсипаха се няколко походни търговци, струпаха купеното от Илиянци (това значи големи шарени торби от зебло) на камари и го оставиха на перона. След час идеше влакът за връзка, него също въвеждаха на тази линия. Слязоха малко студенти, та на сержанта не можеше да не му направи впечатление девойката – дори и да не бе обстоятелството, че тя бе посрещната от обекта му. “Да видиш ти какво момиче, брат! – натъртваше по-късно в разказите си Д-ски. – Като кобила от разплодник!” Девойката имаше плътни, индиански коси, остро лице, с твърде ефирна кожа. Бе набита, с изнесен ханш и прибрани в прасците крака. Носеше прилепнало по тялото манто. Ботуши до коленете. Младежът й целуна ръка, но веднага извърна усмихнатото си лице.

Серж. Д-ски казваше: “Аз не съм суеверен (имал е предвид “мистик”), обаче хайде обяснете ми случката!”

Тя, случката, станала още на перона.

Ведри и разговарящи, двамата се запътиха към прелеза, където стоеше втренченият полицай. Той леко им стесняваше подхода към дървените трупи. Но не се изместваше. Младежът изобщо и не го бе забелязал, но момичето бе вперило поглед в неговия. “Нещо ми задържаше погледа – спомняше си полицаят, – аз не исках толкова да я зяпам в очите… бих предпочел други места…” След като в движение се бяха взирали пет-шест секунди, девойката наведе глава, подсмихна се и преминаха заедно със спътника си прелеза. Стъпиха на гаровия перон. Серж. Д-ски ги следваше.

– Почакай малко – рече момичето и се извърна ребром към полицая. Той нямаше откъде да мине, трябваше да се качи точно пред тях. И лице в лице момичето изтърси звънко: – Баш на балдъзата ти мязам, а? На проститутка?

Серж. Д-ски се задъха. Почервеня силно и заекна. “Точно това си мислех, докато се фокусирахме на втори перон! – кълнеше се post factum нашият полицай. – Точно като балдъзата ми мязаше на проститутка!… Не, че балдъзата е проститутка, но аз, като запознат човек, винаги съм я бъзикал, че се носи и облича като такова…” А междувременно двамата отново се бяха втренчили. И така – повече от десет секунди.

Младежът стоеше, наблюдаваше ситуацията, в лицето му се четеше нещо и болезнено любопитно, и напрегнато възторжено. Навярно липсата на реакция у него бе се обусловила и от съзерцанието на набързо изпитата водка.

Момичето рязко се намръщи, загледа се встрани и лицето й от изострянето придоби бездушно-зъл вид.

– Лека работа – кимна тя на сержанта, хвана под ръка посрещача си (слизането от влака не показваше такава близост) и тръгнаха. Серж. Д-ски бързо ги настигна:

– Извинете – той гледаше само младежа, не нея, – нещо да… помогна?

От появилата се бяла усмивка лицето на мадамата стана отново чаровно:

– Той само си е чел. Не забелязах… да е търсел контакт с органите на реда. Приятна вечер… и лек наряд.

– Лек наряд… – позабърка се сержантът. – Лека вечер, де…

Двойката бе отминала. Серж. Д-ски не пожела да ги последва. Втурна се към павилиона, но “Фифито” бе заета професионално; полицаят с бързи крачки се насочи към диспечерската.