“Всяка имитация е прозрение за същността” – смяташе да нарече Тимофей Карзай изследването, което готвеше онази пролет. Заглавието още не бе решено, Карзай се усмихваше накриво в душата си, понеже това наименование му се виждаше “едно към едно имитация или клиширана същност”. (Това заглавие бе иронично според асистента.) Той водеше и такъв СИД (свободно избираема дисциплина): “Имитация и/или прозрение за същността”. Соломон мислеше да се запише в началото на семестъра, но нещо неопределимо го възпря. Тук му е мястото, считаме, да дадем някои предпоставки за отношенията между Соломон и Тимофей Карзай, които впрочем тогава (тоест в точката на повествованието, в която сме) съвсем не бяха развити и обособени. Ние ги “хващаме” в първите им катализации, в началната им невинност.

Соломон бе ироничен студент, бе такъв наглед – скептичен в очите и мнителен в интонацията. Само по начина, по който попиваше чутото и прочетеното, по начина, по който бързо се палеше при обсъждане – по тези белези можеше да се открие основата на всеки младежки скепсис: желание да се отдадеш, възторгнеш и довериш изцяло на усещанията. С една дума – противоположното на скепсиса. И това лесно би го “прозрял” този, който малко от малко обича да се вглежда в характера срещу си. Но на Карзай – и всички в неговото дистанцирано положение – разбира се, не му беше до “вглеждане” и затова и в неговите очи Соломон минаваше за притеснителите – тези младежи и девойки, които с удоволствие се впускаха в колизия с преподавателите си. Тези студенти се трансферираха понякога от едно асистентско ухо в друго. Та още в първите упражнения през есента Карзай бе заложил на тактиката на подчинение към учебната линия и пренебрежение към отклоненията от нея за такива като Соломон Горгий (а той не бе единствен, естествено). Но не можеше да избяга от леките проучвателни “схватки”, които никак впрочем не го смущаваха; не избяга и от някои “стратегически” боеве, чийто изход не зависеше от него и, за да бъдем безпристрастни, той дори не ги забеляза. Така например за курсова работа Соломон си бе избрал стратегиите на разказвача в “Jе ли крива судбина?” на Любен Каравелов – творба, която Карзай бе дал в списъка за работа на упражнение (редът той иначе строго спазваше). Курсовите работи бяха предадени и изчетени, Каравелов “по списък” приближаваше, Горгий го очакваше “приобщен”, но дойдоха сегашните пролетни празници, това-онова и Каравелов бе подновен направо с “Три картини от народния живот”. Соломон в себе си поруга на воля волята на “съдбата”, но вторичният етап на осмисляне го отведе дотам, че той от нине и во век и веков бе уверен и уверèн, че това пропускане не бе случайно. Че курсовата работа бе насочила судбината; и прочие, и прочие, а относно разработката на повестта от Соломон Горгий, той бе вложил в нея доста от възторгналия го у Каравелов майсторлък да борави с функциите и ролите на разказвача, а и с читателските очаквания. После, така да се каже, post factum се включи в игра и още един интеграл: самият асистент бе издал книга върху дискурсите на Каравелов (от която Горгий не бе се заинтересувал, нито чел, почти и не чул – но ние споменахме неговото предразсъдъчно равнодушие към критичната и изследователската литературна книжнина) и в действителност курсовата работа удряше точно в “асистентския периметър”. Да уточним: това “построение” на създалата се ситуация бе изцяло в главата на Соломон и в студентското му ego – образът от другата страна, преподавателската, бе сътворен от него без никакви реални точки на допир; другояче казано, то бе един изимитиран образ от изимитирана колизия. Но, както отбелязахме, Тимофей Карзай онази пролет пишеше дисертация с работното заглавие “Всяка имитация е призма на същността”.

А в нашия град издирването на студент от студента не е никак сложна работа. Достатъчно е да излезеш на Централната, по която в късните и ранните часове на денонощието шетат предимно студенти, да питаш тоз-оня и да те упътят към “един-друг”. Така Соломон бързо прекрачи прага на “Ягода”, видя Чвор, видя и кои бяха на масата, поръча си водка и седна. И съвсем забрави да каже на Чвор, че всъщност го търси, “за да го намери”. Освен ключовете лека-полека от мислите му се изпари и проблемът “А защо му е на Пого телепатка?”, занимавал го по пътя, и въобще вниманието му се насочи към Тимофей Карзай. За първи път го срещаше в “неформална” обстановка. Забеляза, че пие бира и поклати наум глава.

Карзай се канеше да става, но при влизането на втория негов студент (освен Марго; Волдемар Чвор следваше май история) реши, че най-удачно ще е да почака малко. Не искаше да им наложи да говорят зад гърба му повече, отколкото бе предполагаемо. Тези настроения само се мярнаха в съзнанието му, ала интересът от страна на Соломон (прикрит, но димящ по периферията) го притесни неочаквано. Не искаше да влиза в пряк и личен диалог, какъвто неминуемо предчувстваше.

– А това ще рефлектира върху качеството на самото изкуство и култура – репликира Соломон последните думи на Тимофей Карзай.

– Монка, виждал ли си днес Джеймса? – бе попитал дългокосият скорошен абитуриент.

– Преди малко минах през мазата му… за кратко – отговори Соломон и разговорът се прекъсна за няколко минути. Чвор запълни паузата с някакъв безвкусен спомен от детството, в който спомен “бащата” (баща му на Волдемар) точеше нещо в някаква маза.

Най-неочаквано и леко троснато Тимофей Карзай отсече:

– А защо днес няма наше кино… обсъждали ли сте?

– Няма пари – тръсна Марго.

– А защо има хазарт, като няма пари? – Тимофей Карзай бе изоставил за момент удебеления глас, но бързо си го възвърна и каза съвсем спокойно, на слух с безразличие: – Въпросът ми бе с оглед на това защо не се получава днес нищо от редките български продукции.

– Как се стигна дотам, че – продължи Карзай, след като всички мълчаха – през комунизма кино-браншът се бе нарочил за дисидентстващ? Че спирането на един филм – интересен или не – подклаждаше мнението за горното? Че използвайки алегория, кинаджиите си представяха, че държат в ръце нещо като революционен лост? Добре, ама първо с алегория не е направена нито една революция, понеже асоциативността е свойство на интелекта, а не на масите; второ, иносказанието е свободна зона откъм семантика и тълкуването му е толкова по-съмнително, колкото пò се поддава на разнообразие. Тъй нареченият “езоповски език” важи за жанра и в текста на Езоповите басни; извън тях той е просто сравнение, като у нас това сравнение се правеше едновременно с обяснимото желание да се отрече сравнението, да се скрие сравняваното. Е какво е това сравнение без назовано сравнявано и не води ли то до едно изопачение в мирогледа на масовия културтрегер? До едно изстъргване на усета за сравняваното – значи, реалността? Води – и доведе.

Тук Чвор кихна и Марго се засмя.

– След комунизма – рече леко смръщеният глас на Тимофей Карзай – настана радост – не само в киното, но и навсякъде. Че вече всичко може да се каже, че всички теми са достъпни…

– Нова песен със стара партитура бива ли? – вмеси се Марго.

– М-да… Но не иде реч само за средствата и рутината от дългото правене на едно ограничавано изкуство – творците са способни да прескочат собствената си ограниченост (ако успеят да я преглътнат). Иде реч за друго. Че ентусиазмът логично не се оправда: появиха се анахронични в световен контекст и посредствени в частност резултати. Появи се някаква своего рода импотентност, която първо и естествено се оправда с липсата на финансови средства, а посетне това първично оправдание замести действителната причинност. А тя е проста наглед: излезе, че еднакво фалшиви са били не само лъжите на комунизма, но и истините му. Тоест това, което се смяташе за потискано от пролетарската идеология, отхвърляно и сие – то излезе не по-малко ялово и безосновно.

– Някой беше казал, че огорчението и преувеличението са братя близнаци – прекъсна го Соломон, – колкото расте едното, толкова и другото. Но аз в интерес на истината съм съгласен напълно. Ами че сега могат да се свършат прекрасни неща точно за прякото минало, за комунистическото. Хората, които добре го познават, сега са в цъфтежа си. Но старите и зрели не го правят, щото сигурно им е неудобно (гледано опростителски), а (гледано по-прецизно) и изопачението, както се изразихте, което им е част от природата станало, им пречи да погледнат безизкусно и неезоповски на миналото…

– А младите – подхвърли Марго – нещо не ги бива.

– Не, защо? – каза Соломон. – Не може да не ги бива, но навярно им се струва пошло да описват хора, живели и правили комунизма. А за лъжите и истините на комунизма ми се вижда малко абстрактно обяснение, недостатъчно приложно.

– Аз – с нежелание отреагира Карзай – предполага се, греша според вашата формула за огорчението и преувеличението… Абстрактният дъх иде затова, защото ние говорим обобщено, а не търсим конкретиката… Тука обаче не може да се даде окончателно и апелационно мнение. Лично мнение по повод конкретните културни факти, които наблюдаваме от пукването на демокрацията насам, бих изразил по следния начин: според мен се оказва, че нямаме достатъчно персонална култура – и то точно в областта, в която сме божем специалисти. Нашите културни продукти са или детски, или фарисейски. Имащите тази необходима ни обща култура понастоящем я храносмилат. Останалите я трупат. В резултат на бял свят смеят да излязат само децата и фарисеите. Не, не, не искам да кажа, че интелигентността ни е зациклила или тем подобни! Напротив. Ние чудесно проумяваме и обхващаме разните направления, възникнали без наше участие… Ето, да вземем какво… – Карзай се поколеба за миг, явно по свои, вътрешни усмотрения. – Да вземем абсурдизма в литературата, в театъра, споходил ни анахронично (с оправдание). Ние сме го разчертали, преподаваме го и го учим, ала задължително преди това питаме: ами кой е този Йожен Йонеско, какъв е този, какъв е онзи…

– Хм – Соломон Горгий се подсмихна и това спря Карзай, който се втренчи в неопределена посока и само бялото на очите му издаваше присъствие. – Ние говорим за кино или изкуство въобще, но всъщност изхождаме от литературата. Не може да не е така – това са нашите опорни пунктове, които сме разчепквали и така сме пренесли изводите и върху културата въобще. И е така – те са съотносими във висша степен. А тезата – додаде разсеяно той – за фарисейството на културата е добър път за обяснение на… безкачествената литература, никнеща днес.

Разговорът бе улучил едно от чувствителните литературни места на Соломон Горгий, откакто бе студент. Темата е дълга и широколистна и тя омешва в едно тесто и книги, и издателства, и писателства, и книгоразпространение и реклама, но ние тук ще се спънем само в най-ефектните тонове на възгледите на Соломон по въпроса. Защо – питаше той (и себе си, и събеседници) – излизат все такива боклуци? Ясно, всичко е на самотек и всичко е позволено в книгопечатането, но аз не питам за самодейната литература, а за другата, еманципираната? Защо все такива дървета излизат, а иначе като че ли хората са кадърни поне за едно свястно творение в живота си? Не защо и кого заблуждават днешните високи автори, а защо и как себе си заблуждават, че това, изписаното, е литература, а не мъченически спор с листа? Добре, старите патили (а в действителност помпали) пишущи от комунизма са навикнали на кресло, канцеларийка и почивни станции – от тях нищо не можем и да очакваме. Ами сегашните, новите, от какво и те са неориентирани и бива ли пък стадната психология дотолкова да ги бъхта и те да се стремят към приобщение в съюзи, журита, конкурси, а не да седнат върху листа да му дадат това, което още не ги е споходило! (…) Какво стана с хилядите знайни и незнайни – горещеше се в друг случай Соломон – “труженици на перото” от редакции и канцеларии – къде изчезнаха те, след като призрачната основа на невъзможната писателска професия след комунизма рухна и разпадът й повлече цялото книгобитие барабар с книгожитието? Захванаха се кой както, каквото може и каквото е успял да си надроби от погачата дотогава, а останалите не преживяха или се окопаха в някакви ведомствени по дух и разсъдък, и антураж литературни вестници и списания, виреещи по старата система, храненическата, и толкова: за литература няма и какво да говорим. Ами че от тези хора даже и пазачи не става и кой ще ги вземе тях, след като са свършили за това, което са имали, а са се хванали да се занимават с това, което никога не са имали. Това е… амбулантна история, оцеляване, кокал, нещо да капе, пенсия без пенсионери – отгоре на всичко са се маскирали като масони. (…) Хубаво каза сега Карзай – мислеше Соломон в този момент – за фарисейството на културата. Затова е настъпила всеобща посредственост, защото псевдоиграчи са се гепили на хоро, ама хорото е яко като верига; техните литературни трибуни са всъщност техни амбулантни будки и продоволствени градини – а на кого ще му скимне да се откаже от поминъка си заради някой, срещнат в дерето? Сегашната литература е поминък за търговците й, а понеже те не са кадърни за производители, не пускат производителите до пазара. Точно така Исус крещял на фарисеите, че понеже сами не могат да влязат в небесното царство, не пускат и другите да влязат, а стоят и запречват входа… Умно момче е Карзайчо… Ама аз това вече съм го броил. (…) Не е сложно да се разбере защо литературата ни е посредствена – написа веднъж Соломон в дневника, а написаното изгори на сутринта. – 1/ Това идва от инерцията на деформираните понятия от последния половин век. Комбинира се с липсата на съзнание за световна литературност (вкл. пряк контакт с шедьоврите) – литературност, а не литература! – у средностатистическия пишещ. Сместа е отвратителна на слух; пие се на гладно, но след кафето. 2/ Нашата оскъдна гарнитура на националната ни литература е довела дотам, творците да се равняват един другиму и да я карат на прескочи-кобила. Пример: ти си написал добър стих, аз ще напиша два. А ако се появи трети, който да им каже, че са написали обикновена дроб сърма, то изведнъж първите се преобразуват в математици и смело атакуват, за да докажат, че две е повече от едно, следователно – да живеят стадните закономерности! 3/Ние като деца сме привикнали на “големия наш”. Ти си “големият наш” днес, утре аз ще съм “големият наш”. Ако ти ми играеш секира, брат, аз ще те опържа яката, маскара с маскара. Целта на Бай Ганьо: дай ми сега келепира (славата), лъжи ме, ако щеш, но ме целувай (“големия наш” ме наречи), пък да видиш Бай ти Ганя как може да се гордее за ползу родну! Литература ли – вика бай Ганьо, - че кой ти гледа сега тази работа бе, кьорпе?! 4/ Ние сами сме се загробили в тясната ни националност и сами не виждаме, че нашите литературни откровения са или псевдо-, или игра на ръката. А защо не виждаме? Защото я караме чекиджийската. Добре, бе! – ще каже Еди Кой-си. – Моят риман е къде-къде по-“стойностен”, по-“приносен” от този на Някой Си-ев! А я виж как в бр… на в-к… за него еееей такава статия, а за мен – ей тонечка!… – Хубаво, бе – би отвърнал. – Ами ти се мери, като пишеш роман, с Достоевски, а не с Някой Си-ев и Другоброев-Вестникарски! Ако ще пишеш поезия, сравнявай я с Вапцаров, а не със Станка Цанкова Джилджанкова (“голямата наша” от някое читалище)! Ако си драматург, слагай твоето на везната, а от другата страна турни Чехов. Не е ли просто? А-а-а, ама така можело да излезе, че твориш като Голиат, а издаваш като Давид? Не си ли съгласен? Е, тогава какво за тебе значи някаква си библия… 5/ Всеки според таланта си… Ама талантът няма да се развие, ако се стремиш да надскочиш “трите хаш” (“Някой Некадърник Наш”, както се кодошеше Валери Нисим Меворах). Цял живот гони Шекспир, пък ако не го стигнеш, ще знаеш докъде си стигнал. МЕТОДОЛОГИЧНО СРАВНЕНИЕ: Ако Стефка Костадинова бе скачала само в България или пък на псевдотурнири из света (а там, представете си, да трябваше да скача не повече от метър и шестдесет) – никой нямаше да я чете и спомня, макар тя да би печелела цял живот, а пък ние колкото щем да я съпровождахме с “голямата наша”! И нивга никога нямаше да узнаем (което е жалкото), че тя би скочила два метра и девет! Ала не: Стефка се равняваше, естествено, с големите (но без кавички вече!), даже ги смачка и рекорд постави, и беше велика атлетка! (Забележка: в литературата рекорди няма, но тя самата е нависоко и без висок скок не можеш да я докачиш, пък макар и с върха на пръстите.) ИЗВОД: Сложно ли е тогава да обясним как се постигат височини? Ако не си заблуден в измервателния уред, то като нищо някой ден ще прескочиш двата метра – пък за нагоре, каквото дал господ. ВТОРИ ЛИТЕРАТУРОВЕДСКИ ИЗВОД: Няма нищо чудно в това, че в дадена епоха се появяват наведнъж няколко велики писатели. Напротив, това е свръхлогично. И естествено…

Ще си позволим сега да прекъснем патоса на Соломоновите мисли и излияния. Към този втори извод (съдържанието му и без това се предугажда от горното) ще се върнем по-нататък – той е също сред лайтмотивите на Соломоновите тезиси. Докато всички тези стари и нови искри осветяваха съзнанието на Горгий отвътре, отвън, на масата в бистро “Ягода”, бе продължило мълчанието. Забляването на Соломон посред фразата остави усещане за нещо недоизказано и Карзай, а може би и другите околни, чакаха, но някак доста апатично. Тимофей Карзай накрая реши да си тръгне и се изправи.

– Като казахте Йонеско, господин Карзай – рече Соломон и също се изправи, – ми стана чудно, защото аз сега идвам точно от там. Гледах одеве на фестивала “Плешивата певица” на Йонеско.

– И… – Карзай го погледна, но срещна очите му и изви своите (той не можеше дълго да гледа в очите някого) – … какво? Хареса ли ви?

– Ха-ха-ха – разсмя се неочаквано за всички Горгий, но веднага стана сериозен (водката бе изпил набързо). – Не ми хареса, понеже не мога да харесам нещо, което още не съм разпознал… Разбрал, проумял – ако щете.

– Понякога може… като чувс... усещане.

– Да, в музиката, например... ако говорим за изкуство… Но и тогава не става от първия път.

– Не става.

– И трябва втори път, нали? – въпросът не прозвуча като заяждане, поне Горгий се постара. – Втори път едва ли ще го гледам, но ще помисля още…

– Йожен Йонеско е… – понечи да каже Карзай, но Соломон го възпря:

– Не, не, моля ви. Когато си неготов, всяко обяснение може да те подведе. – А наум му просветна едно сравнение, ала му се видя твърде неясно и глупаво-предизвикателно и го задържа.

Карзай вдигна рамене и излезе иззад стола:

– Потърсете как Йонеско е стигнал до идеята за абсурда, той няма да ви подведе.

– Предполагам… Но аз – усмихна се пак широко Соломон – се засмях така тъпашки преди малко, понеже ми стана чудно, че същия въпрос – дали ми е харесало – ми зададе преди час и нещо и вашата съпруга. Случайно се запознахме на входа.

– Да – каза дебело Карзай и се облече. – Тя май отиде също на театър. А на нея харесало ли й е?

– Каза, че й харесала играта на актьорите…

Карзай се сбогува и тръгна. Марго погледна Соломон:

– Ти пък как му изтърси за жена му… Ще вземе да си помисли нещо човекът.

– Ами че що я е пуснал да ходи сама на театър? – викна Чвор. – Котката на балкона – та през балкона!

Горгий не ги слушаше. Веднага си тръгна; вървеше бързо към квартирата, като от време на време поспираше. Щом стигна и бръкна за ключовете, рязко изсумтя, завъртя се, после пак… Ритна вратата:

– Голям си тъпак, Соломончо! Голям!

Клекна и се сети да запали цигара. Загледа се в пламъчето и се изненада как така е преминал като замаян пътя от бистрото дотук и даже за цигара не му е дошло наум. “А пък за… ключовете и за цялата… фабула…”

В крайна сметка Соломон Горгий се заинати на съдбата, отказа да търси втори път Чвор и престоя така към час и половина – мръзнещ и потропващ – докато не се зададе отдолу полунощната двойка негови съквартиранти Волдемар Чвор и Сибила Дмитри.