След “Плешивата певица” на Соломон не му се мислеше. Запали цигара още на стълбите пред театъра; не бе се смрачило още. Зачуди се накъде да я подкара. В квартирата щеше да обикаля от стена до стена, усещаше се не в състояние да чете и цялата мисъл за квартирата му беше противна. Ако удареше една-две водки, щеше да преодолее стегнатостта, но тогава нямаше да може да връща достоверно лентата с пиесата назад. И това му се стори противно. Трябваше да се поразсее. Да позяпа някъде някого. Не му се и контактуваше. Не му се и стоеше на едно място.

Пред него мина някакъв наконтен пич, с гелосан перчем и пъстра риза, натикана в черен панталон. На темето – слънчеви очила. Шляеше се явно, беше сам, не бързаше за среща, но нещо очакваше – така го определи Горгий. И тръгна след него. Пичът бавно се насочи към главния булевард и се отпусна в тълпата. Соломон го следваше от другия тротоар и чертаеше хипотези. Ако пичът отиваше на среща, но още му бе рано, навярно би минал за цвете покрай цветарките от откритите локали… Не, не, къде ще ги търси, по-скоро… по-скоро би хапнал нещо в “Хризантемата”. Пичът наистина спря пред фасадата fast food hrizantema. Ще яде тост, реши Горгий. Или ролето със салати. Или… Но пичът постоя и продължи. Може би се бе оглеждал за някого. Горгий го оприличаваше на ретро автомобил от ежегодното рали на града; излязъл от гаража си, за да го видят, а и той да позяпа света от своето купе. “Бастун.” Какво ли можеше да работи тоя напомаденик? В някой офис, сто процента… видеотека или подобна простотия. С една дума – безделник без мадама, но с мераци. И все пак къде ли отива? Тук Горгий забуксува и измисляше някакви невероятни предположения – като това, че отива до панорамата, за да седне на пейка сред загнездилите се любовни двойки сам, унил и безнадежден и да гледа звездите над тъмната планина. Пичът влезе в баровската уличка (така я наричаха, понеже приютяваше няколко съмнителни тузарски заведения едно до друго), Соломон го последва и се спря на ъгъла. Пичът флегматично, без да се оглежда – като кон, пуснат да се прибира сам от полето – плавно изви към неоновия вход на един от нощните барове със стъклена фасада и билярд зад нея. Соломон се затича, за да фиксира преследвания при влизането, спънато мина край витрината и видя как гелосаният “даде пет” на някой си от бар-плота, приближи до билярда, обхвана през кръста едната от двете играещи дами, а на другата – която тъкмо се бе навела, за да прати черната топка в ъгъла – на нея се втренчи в деколтето. Соломон Горгий отмина и това последното всъщност го съчини по подразбиране.

Сви от баровската и тръгна към реката.

За да не отегчаваме излишно разказа, нека влезем в едно мазе. Сградата бе стара кооперация с двор; отстрани, откъм простирите – стръмни стъпала, допълнително разбиван вход към една от мазите. Вътре, тясно помещение с наредени в дъното барабани, до вратата креват, пружинен, виснал, а по отрупаните етажерки – кърпи, хавлии, чаши, шишетии. По пода разхвърляни платки, говорители и прочие електроника…

– Гоше – хриптеше изпосталял мъж, към петдесетака, но разглобен като осемдесетгодишен дядо, – дай ми, моето момче, два кинта… и повече няма да те търся.

“Гошето” бе легнал на кревата с гръб към човека, лице към стената, и само дългите му коси потрепваха сегиз-тогиз.

– Гоше ?

– Изчезвай.

– Гоше, дай…

– Изчезвай бе, глухар ли си?

Гласът на младежа излизаше приглушен от стената, а на опърпания приглушаването идеше от душата. Цялата сцена бе застинала като в библията.

– Гоше… умирам от глад.

– Умирай, да ти èба майката – Гошето се обърна рязко и сухите му очи се впиха в мъжа. – И съм ти казал да не идваш тук, че ще ти счупя кокалите.

Кльощавият живна и очите му, сълзливи и без това, съвсем се наляха с мъзга.

– Изчезвай… Обръщай се и да те няма – уморено рече Гошето и затвори очи. Мъжът не мръдна, а трескавите му пръсти се изпънаха с надежда. Тишина обгърна мазата за няколко минути.

Горгий бе наблизо. Бе се отказал от реката и затърси из дворовете по-прикрито място, да се изпикае. Облекчи се и тръгна наобратно. Чу изведнъж да се тряска метална врата и наостри внимание. Някаква парцалена фигура изскочи на пътя, петдесетина крачки зад него, и със смешна куца походка се насочи надолу по тъмното. Соломон мислеше.

– О-о, да… – удари се той по бедрото и бързо се върна назад. Беше същият двор на кооперацията, с простирите.

Гошето бе станал от кревата и опъваше гъстата си коса на опашка. Слепоочията му бяха побелели. Видя на пода бяла едра монета и я изрита – тя издрънча в стойката на фуса. На вратата се почука. Гошето отпусна ръце и стисна ластика в юмрук.

– Джеймс? – чу се отвън. – Тука ли си?

Гошето бързо се заовързва, викайки:

– Тука, тука! Влизай, Монка!

Соломон Горгий влезе.

– Абе, чух да се тряска вратата и викам – тоя шум ми е познат! – здрависа се Соломон с ведро лице. Другият замълча. – Да… – продължи той по-тихо. – И видях да излиза от тук… твоят ли беше?

– Ами кой? – Гошето отвърна неочаквано силно и отиде при фуса. Понамести го.

Като изпълзя от мазата на Джеймса, Горгий се завтече към старата част на града. Бе се съсредоточил в краката и дори забрави да запали фас. Бързаше за Софроз Житогега.

Софроз Житогега бе първи приятел на Погодин Дъждовежд, бяха карали заедно казарма. Оттам им останало взаимното обръщение “братчед”. Братчедосваха се с Погодин, но друг братчед не допускаха. Погодин бе прекъснал отдавна следването; бе изкарал само семестър и половина някаква източна филология. Оттогава бродеше из града и извън него и се издържаше сезонно или от редките семейни пощенски записи. В града отсядаше у Софроз, който живееше сам на квартира в стария град, впрочем близо до Соломон. Софроз учеше математика, всъщност някакви приложни технологии, рядко излизаше на гезме, но бе известен сред познатите си с манията да си спомня. В тази мания пръст имаше “братчед” му, Софроз прилежно “си спомняше” (разказваше) пред любопитстващи първоначалото на своя затвърдил се навик. “В казармата – казваше той – бяхме веднъж наряд с братчеда… Скука някаква. Той четеше нечии мемоари, ама ги прелистваше, де. Бе минал доста, листчето за отбелязване бе някъде напреде, си спомням…”

Соломон Горгий усили крачка и се усмихна.

“… Авторът бе някой си Константин Константинов, заглавието… – тук понякога Софроз се заравяше в бумагите и търсеше “листчето със спомена”; когато го намираше, посочваше името: “Път през годините” на К. Константинов – ако ли не, най-често гадаеше: “Годините” ли беше? “Вървене през годините” ли? Нещо такова.” – И преглеждам аз книгата и чета някакъв очерк за някаква сладкарница – виж, нейното име не помня. Софийска сладкарница. И изведнъж като започва едно изброяване на имена… имена, имена, имена… чета, чета… И се шашвам: викам, тоя как е можал да си спомни толкова имена и лица!? Все едно, сравнявам аз, да си припомниш всеки, ама аб-со-лютно всеки, с когото си се запознал от детската количка, та през училище, та до сега… та докато си жив. Ами това е толкова странно! И нещо ми щукна: бе що пък да е странно – така уважаваш хората, с които си общувал (па макар и минутка в рейса), така уважаваш и себе си, че можеш да изведеш спомените си като функция на съществуването…”

Соломон Горгий стигна у Софроз Житогега. Софроз бе очилат и чернокос, с ведри очи; беше се навел над карта. Здрависвайки се, Соломон кимна към картата:

– Какво търсиш вътре, Софа?

– Абе преди малко се сетих, че като бях – в кой клас? шести ли? – с баща ми ходихме до една хижа в Родопите. Горе някъде, по билата. И там един мъж ни посрещна, беше нещо по парното поддръжка май. И докато чакахме да ни настанят, онзи ни разказа кажи-речи живота си, а поводът беше, че аз по детски го попитах защо е по джапанки. Бе зима, студ. А той се усмихна неловко и заразказва на баща ми как работел дълги години долу по тежките металургични комбинати и там от отровите се увредил и страдаше от тежко изпотяване . “Ето и така, казва, по джапанки краката ми са вир вода.” Беше един, така, свит човек. И неловко се оплаква: “Не мога, казва, на моабет да ходя. Като вляза в къщата и всички се събуят, а аз не смея, щото от потта такава смрад се е събрала в краката…”

– И ти какво търсиш в картата? Хижата ли? – прекъсна го Соломон.

– Да, бе… Не помня името и чета хижите, та белки нещо ми прозвучи познато… То аз много-много не съм бил в Родопите… По лагери съм ходил… А! – той бодна с пръст пред себе си, но го отдръпна. – Не… Помня, лагерите бяха на Чудните мостове, Кабата, до Бачковския сме били…

При Джеймса, известен още като Жоро Металиката (“Гоше” го наричаше само баща му, но те се виждаха и разговаряха много рядко и все неочаквано), Соломон Горгий не се бе задържал твърде, понеже Джеймса бе потиснат, уморен, вял. Пък и Соломон бе влязъл случайно, та и той нямаше какво толкова да му каже. (За Джеймса ще разкажем тъжната история на неговото детство някъде по-после, когато не бързаме толкова.) Все пак Горгий бе предложил да излязат надолу из кръчмите, ако иска “и до панорамата”, но Джеймса бе го погледнал със сините си очи:

– Без пари съм останал, Монка, путаче нямам!… Имам два-три кинта – за цялата седмùца… И ако се забия сега по заведенията, утре направо се мятам в реката!…

Джеймса говореше колоритно. Апропо, викаха му “Джеймс”, защото действително приличаше на Джеймс Хетфийлд – бе русоляв, бе си докарал фризура и брадичка като него – само дето бе с по-изразено шкембе и безформена физика в сравнение с кумира си…

– Идвам от Джеймса – наруши Горгий мълчанието над картата. – Неговият пак го бе посетил…

– Баща му ли? – вдигна очила Софроз. – Хм… Знаеш ли, че за първи път като се запознахме с него, той вървеше с тайфа по Централната, а баща му подтичваше след него, а Джеймса му подхвърляше монети…

– Той къде спи баща му?

– Че знам ли го. Джеймса не го интересува. Сигурно из срутежите долу до реката. Как не е умрял още… А, ето! Май беше това! Марциг…

– Марциганица – прочете Соломон Горгий. – Че аз съм бил там бе, Софа! Тя е една голяма хижа, на майната си горе, а пък вътре дискотека даже имаше…

– Да! Да! Тя е! Не е толкова на майната си, а води автомобилен път до нея и ходят в събота и неделя смесени любовни бригади долу от градовете! – Софроз Житогега бе цъфнал в удоволствие. – Браво, Монка!

Софроз взе да записва нещо на лист и после пак се зарови в бумагите си – класираше записаното. Горгий беше застанал неподвижно; Житогега му подхвърли да седне, да не стърчи, но онзи не отвърна, не го чу, а се бе втренчил пред себе си. Плешивата певица, мазата, сянката на бащата на Джеймса, срещата с Елиза Карзай – бе се вцепенил. Усещаше, че нещо му липсва; не че му убягваше или го бе забравил, а че просто му липсва…

– Седни, Монка… ти пък – чу гласа на Софроз Житогега.

– Ти остави това – окопити се изведнъж Соломон, – ами аз знаеш ли за какво идвам по това време! Джеймса каза, че братчед ти бил се върнал.

– Ами той последно каза, че наистина тия дни щял да пристигне…

Точно това бе подтикнало Соломон Горгий бързо да се изнесе от мазата. Джеймса бе споменал:

– Пък ти чу ли, че Погодин щял да се замонашва… или нещо подобно. Гената го видял днес следобед.

… Горгий си тръгна от Софроз Житогега сериозно замислен. Правеше резюме на чутото и наученото и бавно, може би несъзнателно, се насочи към квартирата си.

По повод “замонашването” Софроз също бе се зачудил. “Това е нещо поредно и ново.” Бил се видял с Погодин в края на февруари при последното му идване, а тогава Пого за пореден път бил “пред прага” на нещо, ама Софроз не останал с впечатление за нещо определено. “Сигурно пак го е повлякло някакво хрумване. Колко обувки скъса покрай тези хрумвания!” При тези думи Софроз бе погледнал Горгий иносказателно и това сега го терзаеше – какви пък са тези “обувки”? Тук има код. Те братчедите си го знаят… Но работата бе там, че Горгий бе научил нещо странно. Погодин още миналия месец бил тръгнал да издирва някаква девойка. Не стига това – а Пого бе доста отшелнически настроен, рядко се хващаше с жена и не изкарваше повече от три-четири преспивания; а отгоре на това сега и вестта, че щял “да се замонашва”! – не стига туй, ами жената се казвала Чечита Чипочер и според трикратното потвърждение на Софроз Житогега пред невярващия и смаян Соломон Горгий – Чечита Чипочер била телепат.

– Хем младо гадже, хем телепат! – бе се опитал да саркастира Соломон, но Софата отрече майтапа и допотвърди:

– И аз не му вярвах и като теб го бъзиках, но братчеда даже се поразсърди… Значи е истина.

“Значи е истина – мислеше си Соломон, докато изкачваше баира към дома, – ама каква истина! Само Пого умее така да втрещи.”

Погодин Дъждовежд бе действително най-привлекателният персонаж, познат на Соломон Горгий. Още преди три години, като дойде студент в града, започна да чува за него. Първо бяха цитати. Първия дори бе запомнил: “На боговете всичко им е простено, само не и това, че са богове.” Впрочем след запознанството Пого отрече афоризма си и по-точно жанровата му идентичност: “Сигурно съм го изтърсил сред някой разговор, а някой любознателен ловец на цитати го е шлифовал и разпространил. Може да му е турнал и античен автор!… А то няма да се учудя, ако настина има.” Може би Погодин се изразяваше твърде неконвенционално и често затъваше в образи и метафорика, а също и махването от университета и потъването в неговата фикс идея го правеха обаятелна тема, та с повод и без повод, приятели и неприятели, често го споменаваха. А Соломон, освен от разговорите с него, бе привлечен и от факта, че по стаи, по пейки и по друмища Погодин Дъждовежд неизбежно бе с книга в ръка. Горгий също четеше много, такава му бе и специалността, и призванието, но той пазеше общуването с книгите за себе си. Бе отдаден на интимността, която пораждаше самотното четене, и околното смяташе за прахоляк, който волно-неволно затрупва интимността. Знанията не бяха самоцел за Горгий; той пропускаше пакостливата според него критика или философия, бе предан на литературата и живееше с книгите. И държеше на конфиденциалността.

А Погодин бе друго. За него не можеше да се определи до каква степен му влияят книгите – наглед подборът им бе произволен: и литература, и документалистика, и история, и трудове и изследвания на философи (по-рядко), социолози, психолози, богослови и така нататък – Пого четеше всичко това постоянно, прескачайки, което не разбира или което му е безинтересно или вече известно. Горгий бе разговарял с него на тази тема няколко пъти и бе чувал все едно:

– Чета, ама за кога и аз не знам. Аз не мога като теб, Герги (Единствено Погодин Дъждовежд го наричаше така, между другото.), да опиша, преценя или анализирам една книга, ама тя ми влиза нейде под вентила на мирогледа и докато не я донатикам вътре с друга книга, с друга информация, все напира и напира да излиза.

Какъв му бе “вентилът”, Горгий не можеше да отсъди, ала за мирогледа той го бе определил: диогенски. (А като му го каза, Погодин взе, та прочете Диоген Лаерций, “За живота на философите” – и Соломон помнеше как го бе учудило попадението на Погодин: хем виц, хем “документалистика” от друго време, хем философи.)

Но най-изненадващото у Погодин Дъждовежд бе манията му. Последните две години той неистово търсеше таланта си. Невероятно бе, че и Софроз, и Погодин бяха вманиачени и вторачени в нещото си и че се бяха намерили, случайно, от казармата, и че живееха заедно (доколкото Пого се задържаше в града) и в крайна сметка още от първата им среща – там (както свидетелстваше Софроз) в смърдящия кенеф на поделение еди-кое си – се бяха нарекли “братчед”… “Всъщност какво невероятно има? – каза си Соломон; ровеше в джоба за ключовете. – Запознали се, единият – Погодин – маниак, другият… от неговата тяга… Къде са ми ключовете?”

Погодин прокламираше от две години така:

– Всеки човек си има талант – така гласи клишето. Талантът не се намира на пътя – второ клише. И като не знаеш какво дириш, не го дири, въртоглавнико – това пък е библейска мъдрост. А защо, питам аз, господа и проч (вместо “прочие” – б. н.), все се оплакваме, че онзи бил некадърник, че държавата ни е достойна само за емигрантска носталгия, а дълбокият сън на юнака балкански бил неговият талант? Защото никой от нас не прави равносметка за таланта си, не го издирва ни насила, ни наяве, ни в ръкав. Хайде, предлагам ви аз, всеки от нас да намери таланта си – пък ако ще бил той и оператор на клечки за зъби! – да го намери и да го оязди! Ето на това викам аз утопия!

“Утопия, ама съм си забравил ключовете и Чвор или оная са заключили… – затюхка се Соломон. – И сега кой ги знае къде са и в кой полунощ ще кацнат…”

Соломон изпсува стилизирано на глас и най-откровено наум и хукна да намери съквартиранта си.