Настройваше се да го убие. Влачеше крака по тясната пътечка, не следеше маркировката, не следеше и вървящия пред него. Бяха само двамата. В огромния дол, който обикаляха вече два часа, бучеше бързата и бистра вода, плъзгаща се по камъните и скалите; дърветата бяха така големи, че би му се завило свят, ако погледнеше нагоре. Острият вятър, който ги мъчеше горе на откритото, тук – в това гигантско планинско гърло, в което сякаш някой непрестанно наливаше вода, стичаща се с грохот по трахеята – тук бе тихо, земята бе разкаляна и той с усилие отлепяше краката с тежките кубинки. Раница не носеше – щеше да вземе неговата след това. Пък и да вдигнеше глава, пак би му се завъртяло всичко – толкова бе изтощен от систематичното неядене, от перманентния махмурлук, от неспането в последните три денонощия. Умишлено бе се докарал, бе търсил такова състояние; бе разсъдил, че само така ще се осмели, когато стигнат до онази скала. Само да съхранеше сили, умората от дългия обход бе убийствена, само нея не бе предвиждал.

– Стигнахме му края! – извика му весело онзи отпред. – Тръгваме от другата страна.

Същият път, но сега по-близо до целта. Още преди да се спуснат дълбоко в дола, бе погледнал отсрещния склон – близък в перспективата на грандиозните си размери – и бе възмечтал да полети. Да можеше да се отдаде на въздушните струи и с един скок да прелети оттатък, да съкрати мъката на ходенето, на изтощението и очакването. Ала до близкото винаги е нужен колосален път. Стараеше се да канализира мисълта си, да се отърве от огъня вътре в тялото, разяждащия спазъм на стомаха. Дола щяха да избиколят, но сетне започваше безкрайно изкачване по серпантинена пътечка, с препъващи камъни, между стволовете на поразредената вековна гора; за това изкачване пазеше тежък спомен от предишното си идване тук, когато бе в отлична кондиция, сит и уравновесен, ентусиазиран и не се остави никой да му отнеме водачеството. А и бяха цяла тумба съмишленици и приятели, нямаше го това болезнено очакване най-накрая всичко да свърши.

– Почивка! – извикваше от време на време онзи и посядваше. А той се просваше встрани от него, отказваше да се подпре на раницата му. Картината на изстрелващите се високо стъбла и клони на дърветата замъгляваше разсъдъка му и той се отпускаше в някакво мисловно стенание, отнасяха го разни места и представи, завладяваха го сюжети, които се мъчеше да сподави; особено плана си, бъдещите си действия там на скалата. В ушите му вибрираше не толкова околното, колкото някакъв вътрешен шум, понякога рязък като сирена, шум, отделящ го от настоящото и пращащ го в килия, където той седи с доживотна присъда, голи стени, мъждукаща лампа, гол нар и стол. В килията го е овладяла натрапчива мисъл: кога ще му разрешат да чете и пише. Само да му дадат да чете и пише и той ще твори, ще твори, ще натвори миналото си, живота си, ще създаде такова едно творение, което да смае света. И тогава светът ще въстане срещу присъдата, срещу присъдата си над него – и ще го освободи. И ще го прослави със свободата, защото той е прославил чрез творението си света. Но вярна ли е такава мечта? Разумна ли е? Какво творение може да оправдае унищожения човешки живот? Ще го прослави, но как ще го оневини? Не. Без нова религия, която да го позволява – никога. Никога няма да го простят и това, за което се готви сега, е завинаги. Вярна или не, но това е мечта. А какво нещо, какво нещо е мечтата в затвора. Та нали мечтите са средата на онези, които никога няма да влязат в държавен затвор, но сами съзнават, че живеят като затворници без килия?

Онзи почиваше все по-често, безкрайната стръмнина и него отчайваше. И как не? Никога не си е представял, че онзи с разхайтеното си съществуване, с физическата си мърлявост би стигнал, би тръгнал за насам. И как бе го накарал въобще да тръгнат двамата, учудваше се в себе си, ала усещаше как всякакви несъответствия по невероятен начин не го смущаваха, а му изглеждаха свръхлогични. И отхвърляше всякакви въпроси. Защо го мрази? Защото го мрази. Кога го е намразил? Когато го намрази. Без въпроси – и отговори. От завист? Сигурно и от завист. От злоба към здравето и адаптивността му? Да, болният е изпълнен със злоба към здравия, дори и в умиленията на благодарността. Вървеше нагоре, по неспирното нагоре, влачеше се след него, прегърбен, често на четири крака, виждаше как го изчаква, искаше му се да го задмине, възжелаваше сили, но се самоуспокояваше, че ако сега ги няма, ще ги има тогава, горе, при скалата, когато ще реализира донатрупаната по пътя омраза.

Най-после додрапа и той. Онзи стоеше през разкрилата му се натура, неподвижен, захвърлил раницата, разперил ръце. Ето и сега позира, помисли си той, сега е разперил ръце. Като го доближи, ще се хване за главата с добре темпериран вик от сорта на „Ей, man, не е за вярване!”.

– Монка, не е истина! – извика онзи, когато го чу да приближава. – Ти си бил прав, man!

Пред очите им се спускаха чудовищни урви, плуваха зъбери, ръбове с настръхнали дървета се стичаха надолу, надолу – чак не го виждаха това долу. Бяха в хватката на планината – свят непознат, невъзможен за непосветените, за мравуняка в равнините.

– Сякаш сме излезли в космоса! – възклицаваше онзи. – Снимките бледнеят…

Какви ти снимки? Изгъзици. Стъпи в планината, навлез в утробата й, в смразяващия обем на спусканията и изкачванията и тя ще те хване за гърлото, ще се надсмее над фотопредставите ти, ще ти прошепне с нежното си ръмжене, че снимките ще затвориш в албума, а от тук измъкване няма.

Сега трябва да го примами към скалата, ей я отсреща. Как да го примами? Да го покани да идат да хвърлят око на онова, в което се разбиват потеклите урви. Там и само там ще могат да обхванат цялата гледка, да пипнат цялата хипербола.

– Сили ще имаме ли? – колебливо го гледа онзи. – Казваш, че хижата е на повече от два часа път…

Дали ще има сили наистина? Събра цялата си същност, възбудата от предстоящото сякаш го възкреси, отпусна мускулите му, замрази със спрей болките в трупа. И го поведе. Преди да достигнат до естествената полегата плоча, където обикновено всички надничат в планинското небитие, той му отстъпи, пропусна го да мине напред. Онзи неуверено се качи, краката му потрепваха от страха пред височината, но открилата се вертикална и хоризонтална панорама видимо го остави без дъх, отне му дори дълбоко попилия в душата му навик да позира… И ето, мигът бе настъпил. Всичко преживяно и подготвено досега трябваше да съсредоточи на върха на пръстите, да ги вкамени, да вкамени и китката и… Дали да не му каже да свали раницата? Не. Дори нямаше да го докосва. Щеше да бутне рязко раницата пред себе си, да затвори очи пред човека, на чието тяло бе, да го принуди да направи онази фатална крачка отвъд ръба на скалата… И ето, след утробен вик Волдемар Чвор щеше да полети надолу като един търкалящ се камък, rolling stone, дърпан от гравитацията, изсмукван от центробежността на урвите, един спомен, от който той щеше да хукне обратно към рядката гора с камъните, стволовете и серпентините, да тича около бреговете на гигантското дере, да бяга, да бяга, да бяга от тук и от всичко…

…да бяга оттук и от всичко – само това блещукаше в главата на Соломон Горгий, докато се търкаляше с преметнатия през гърди калашник, а паласките го ръгаха в слабините. Навсякъде се пръскаха снаряди, летяха шрапнели, въздухът димеше, склонът бе като обърнато от булдозери гробище. Дърветата в края на гората горяха, често се блъскаше в трупове на войници и се оттласкваше конвулсивно. Вече не знаеше и накъде се въргаля, бе зашеметен от трясъка. Бомба бе разкъртила половин скала, бе отворила ров и той се метна вътре. И зачака, страхът да излезе го натисна; мисълта да чака, да чака, ако трябва до вечерта, го овладя. Огледа се за каска.

С огромните усилия на контраофанзивата си бяха върнали старите позиции, но това те ли бяха? Там, където бяха укритията им – с щаба, кухнята, лазарета – бе опустошен, лунен пейзаж. Сред буците, обгорелите дървета, раздробените канари все още гниеха човешки крайници, парчета от торсове, всякаква екипировка, полустопени автомати. В ниската част пръстта бе рохка, натрупана на могили със забучени върху останки от греди каски и кепета. Врагът се бе погрижил да погребе и техните мъртъвци. Каска в рова нямаше. Над него се стелеше облак дим и прах, Горгий се задави, обхвана лицето си – да имаше вода, да напои ръкава, да забие нос в него. Като удавник понечи да задрапа нагоре, след няколко спазми кризата отмина, облакът отмина и той се отпусна. Тътените в ушите му се превърнаха в звукова картина, той задири тонове в нея, пожела я като музика. И се заслуша – в нея, сетне в себе си. Чу се да разговаря с Манасий, момчето, новобранецът, завчера пристигнал като попълнение. Манасиев по фамилия, той бе бивш послушник от Белогорския, манастира край неговия университетски град. Общата тема намериха веднага – Манасий (както го нарече) помнеше посещението на Погодин и Чечита. Момчето бе избягало от обителта, за да бъде мобилизиран. Доколко имаше понятие от война, Горгий не можеше да прецени; научи, че ще оставят младежа някъде в лазарета, да помага. Имаше утешителен глас, примирени тъмни очи, а любопитството на Горгий бе успяло само за един следобед да изкопчи възгледа на Манасий.

– Всичко е в изначалната грешка на паричните взаимоотношения – избегна прекия Соломонов въпрос за „основанията му во Христе” Манасий.

– Тоест как?

– Всичко се върти около парите; окото, разумът на човека, мисленето са в парите.

– А как?

– Светът ще се нареди другояче, ако заменим парите с доверие.

– Как с доверие?

– Вместо пари разменната формула стане доверието.

– А световната икономика?

– Кръговратът на световната подредба не може да се смени, тя и без това еволюира. Но върху древната грешна основа на паричните отношения. Всеки дава и получава продукт, продуктите са основа и одеяние на битуването – но срещу пари. А трябва срещу доверие.

– Сиреч математически да се смени валутата с доверие?

– Именно.

– А работата? Как ще намираме и даваме работа? Заплатата?

– Работата е свободно желание. Наемането е според доверието. Губим доверие, губим работата си – поема я този, комуто имат повече доверие. Ако се състезаваме, ако се бием – да е за доверие, не пари.

– Ясно, утопия.

– Не разбирам.

– Добре, а изхранването?

– Всеки труд е продукт, всеки продукт носи блага, основно благо е храната; заводът за отпадъци е част от хранителната верига, както заводът за торове, както заводът за трактори, както заводът за метал. Навсякъде работят хора; който не желае да работи, храни се от природата, става обществен отшелник или се доверява на смъртта – и това е избор на доверие.

– Но как ще пазариш в магазина? На доверие?

– Да, както магазинерът пазарува от борсите или си купува съоръжения – чрез доверието, което му имат. Колкото е по-голямо то, толкова по-богат му е магазинът. Така той става преносител на доверие – раздавайки на купувачите, на които има доверие.

– А ако му застояват стоките, как купувачите ще му имат доверие?

– Купувачите, желаейки доверие, дават същото на този, от когото купуват – инак няма храна и за двете страни.

– Хоп, дупка в теорията: тя е антиеволюционна. Как начинаещият магазинер ще получи доверие, за да изучи занаята и развие способностите си? С първоначално нулево доверие той не е конкурентноспособен…

– Магазинерът е преди всичко човек – човекът е видим.

– …и за да започне, трябва да има кредит на доверие.

– Ние се раждаме с такъв кредит.

– Хм, дупка, дупка… А разкошът? Стремежът към него? Ако някой се жени, ще му трябва много стока. Как ще я получи, ако му нямат доверие?

– Най-голям разкош е да ти имат доверие. Повече доверие, повече материални блага, по-богати сватби. Всекиму според доверието.

– Ще кажат: несправедливо е.

– Ще кажат тези, които изостават в доверието. Доверието е двупосочен процес във верижния тип общество, колкото доверие получаваш, трябва да го дадеш, в противен случай изоставаш назад във веригата. Защо да не е справедливо?

– А търговията? Наеми, заеми?

– Ако имаш доверие някому, споделяш имота си. Когато загуби доверието, той си тръгва.

– А ако не си тръгне?

– Тръгваш си ти – при някого, чието доверие те подслонява.

– Значи бягаш. Значи си изгонен от собствения си дом.

– Жестът на напускане е знак за останалите, че другият не е за доверие. Губейки доверие, онзи губи позиции в обществото – работа, контакти, удоволствие, трапеза, дом. В конкретния пример: в новия дом е обграден с недоверие, няма контакти, няма работа, няма храна. Бягството е неминуемо.

– Значи всеки трябва да има един вид „талон на доверието” и да се отнемат или прибавят точки. И всеки да е с един вид годишен „рейтинг на доверието”. Също като финансов индекс.

– Сравнението е сполучливо, защото аз това казвам – сменяме парите с доверие.

– Така. А кой ще регулира този рейтинг и тези талони? Кой ще ги обслужва?

– Няма нужда. Няма доверие – няма блага. Сгрешилият ще се преосмисли. Всичко е в неговите ръце, а не в ръцете на другите. Ако иска да яде.

– Това ще нарои клошари и скитници от селище в селище.

– Горко на лутащите се. Тяхното е по-страшно от моментното недоверие, понеже на всяко ново място те ще градят доверие от нищото.

– Но така ги пращаш на глад и смърт. Теорията ти е и антихуманна.

– Не аз, те сами се пращат. Мамейки, налагайки се силом те се лишават от доверие. Винаги могат да се поправят. Не ме разбираш. Аз не казвам, че ще се промени структурата на обществото на имащи повече и по-малко, но…

– …то ще е според доверието. А престъпниците? Подземният свят, сивите сектори?

– Там и сега се градят отношенията според доверието. Но когато няма пари, ще се принудят да търгуват с доверие. Престъпността ще си остане.

– А къде е новият светъл живот?

– Не съм казвал, че ще има такъв. Не съм и квалифицирал живота според доверието. Просто настоявам за смяната на парите с доверие. Това ще промени изцяло библията на живота. И според новата библия ще се направят квалификациите и философията.

– Ти си еретик. Медоуст йезуит. А църквата, бог, държава?

– Няма църква. Няма държава. Доверието не се управлява, не се ръкополага, не се изповядва – то движи света. Който не е част от обществената верига, избира сам да се спасява. На него ни църква, ни държава биха му помогнали.

– А бог? Не каза, че няма бог.

– Бог е вяра. Имаш ли я, то значи да имаш безброя – имаш доверието, имаш и бог.

– Всичко е в божието доверие?

– Ти го каза. Но не е доказано.

– Без бог това е ерес.

– Ти го каза.

– Каза: философията. А как ще се дефинира доверието?

– Вяра в човека до теб, пред теб и зад теб. Както се осланяш на себе си, така се осланяш на другите – наречи го вяра, наречи го доверие.

– А ако нямаш вяра в себе си?

– Трудно ще заслужиш нечие доверие, ако сам не го даваш – и на себе си, и на всекиго другиго. Горко на невярващите в себе си.

– А лудите?

– Тяхно е земното царство. Те са на милостта хорска и мирска, те са най-добре.

– Ти си парадигматичен компилатор.

– Не разбирам.

– Излиза, че праведниците ще са тези с най-голямо доверие към тях. А как ще се води стадото? Пастирите, законите, управниците на обществената верига, начинът им на избор?

– Праведниците ще се канят да движат света. Горко и на праведниците, защото тройно и петорно ще определят доверието си към тях. Комуто спадне доверието, отстъпва на следващия – докато се научи да съхранява и общественото доверие, а не само семейно, колегиално, групово. Няма закони. Доверието е начин на живот.

– А войни ще има ли? У… бийства?

– Не знам.

…Как ли щеше да изглежда евангелието, ако ги нямаше трийсетте сребърника?, бъхтеше се в рова Горгий. С какво щяха да купят Юда? Той не би им имал доверие – те са враговете на учителя. Те също на него – той е негов ученик. Значи според Манасиевата трактовка Юда е загубил доверие в учителя си. А трийсетте сребърника са камуфлаж. И момчето бяга от Белогорския, а след войната ще намери последователи, ще състави учение, ще го отлъчат… Интересно дали се е сблъскал тогава очи в очи с Чечита? И какво ли е станало? Трябва да го попита.

Нямаше сили повече да гние в този ров, постара се да си внуши, че има затишие в неговия сектор, измъкна се от ямата и хукна надолу на прибежки. Огнената линия се бе преместила вдясно. Заобикаляше трупове, спъна се и тупна до някакво сгърчено тяло. Отдръпна се. Тялото бе застинало в такава поза, сякаш е паднало, навярно взрив го бе изхвърлил високо и го бе забил обратно в земята. И още нещо. Някаква раница, туристическа раница бе катурната до него, едната ръка на трупа стискаше ремъка. Да не е мародер, помисли си Соломон. Откъде пък мародер в тая пустош? Или се крие някъде в планината и е слязъл за… Отвори раницата. Имаше консерви, чесън, хляб, шише с вода. Горгий го грабна и пи на големи глътки. Пак се вгледа в трупа. Дрехите бяха разпердушинени, не можеше да познае униформата. Дали пък не е враг? В тази съвременна война, война на дистанционните управления, досега не бе видял враг – ни жив, ни мъртъв. Най-малкото, за да провери Димчовото „мъртвият не ни е враг”. Надвеси се над тялото. Не изпита нищо – ни жалост, ни омраза. Човек като него, но мъртъв.

– Да, мъртвият не ни е враг – прошепна и обърна тялото, за да види лицето, – не ни е никакъв.

И извика. Тялото бе на Володя Чвор. Горгий остана така, с парализирано чене, пръстите впити в яката. Огледа се. Бе в дълбокото дъно на исполински урви, зловещи от спускащата се вечер; над него планината дуднеше, воят й се усилваше и свистеше като дългите вълни на радио, загубило връзката си с всички антени на света.

– Володя – захленчи Горгий. – Стани, Володя! Ти не си враг, Володя, не си и мъртъв!…

– Слуховете за моята смърт – внезапно и кресливо проговори трупът – са силно преувеличени…

Наблизо изтрещя мощен взрив и пръст посипа двете тела. Горгий се осъзна. Да, това бе Чвор; никаква раница нямаше, стискаше си каската. И слабо, съвсем слабо, но дишаше. Соломон се засмя истерично и закрещя в ухото му, за да разбере къде е ранен. Предизвика само гърч. Нахлупи му каската, съблече се, съблече и неговия шинел, овърза ги, прекара на осмица едната част през мишниците му, а в другата се впрегна като кон и затътри тялото надолу. Спира се много, всеки път усещаше как усилията на отчаянието му са набъбнали като вени по шията, всеки момент ще се сцепят, ще избухнат и той и малкото му останала душица ще изтекат в калната земя. Намери ги обходът. Заедно с тялото на Чвор замъкнаха и него в лазарета; бе ранен от последния взрив, сам не бе го осъзнал, кръвта му наистина е течала в калта. Унесе се. Лежеше върху дюшек, чуваше стенания наоколо, нервни гласове, звънене, звънене… искаше да спи, заспа дълбоко, толкова дълбоко, чак беше сигурен, че не спи, а потъва в нещо, от което го бе страх и той драпаше пак нагоре, да се измъкне, тресеше се в желанието да се събуди и се вкопчваше като агонизиращ в някакъв глас, уморен, пресипнал глас, глас, който не можеше вече да спре, а какво, какво говореше гласът, на кого говореше гласът, не на него, но за него говореше, да, превързваха го; той замря в просъницата на спокойствието и започна все по-отчетливо да чува думите на лекаря, определяха го като леко ранен, но изтощен и във възстановителен припадък и утре, казваше гласът, да го наглеждат, щото ако се прояви психическо разстройство, утре ще е, утре ще е, а кога ще е пикът, това е индивидуално, може да е отминал, дай боже и такива чудеса; после гласът се отдалечи за малко и се върна с все същия мълчалив събеседник, говореха, че кафето е изстинало, че скоро ще ги махнат от тази позиция, дето читави не са останали, че ето на – онова ново момче, монаха, завчера пристигналия, го зачислиха тука, цял ден си плакна червата от касапницата в лазарета, сетне се натъпкал с някакви консерви, хванало го и като отишъл по нужда, горкото момче неориентирано, как ще отидеш ти в полевия кенеф, това да не е мотел, тука всяка постройчица е мишена, завирай се в някоя дупка и действай, то пък как досега не са го и помели тоя кенеф, та като отишъл, цопнала бомба и край, и момчето на парчета… и Соломон Горгий почувства ужаса на животинската паника, надигна се, както бе в полусъзнание, блъсна се в студената стъклена стена на прозореца в квартирата, отвори вкоравени, застинали зеници, отвън бе мрак, той хвана пердето, свлече се с него, релсата падна с трясък, изправи се и с омекнали крака се хвърли към вратата на стаята, като напористо я отвори и затвори няколко пъти – сякаш за да излезе или да се върне.

Варна

Април 2003 – 15 април 2007