В това време съпругът, Тимофей Карзай, бе се застоял в бистрото – “студентското” му викаха, а инак го бяха именували “Ягода”. В това бистро (нещо средно между кръчмè, кафе и бирария, ядене бяха спрели да сервират) ходеха всякакви, понякога и студенти, но най-вече от художествения филиал. Напоследък Карзай се мяркаше там, а покрай него се въдеха и курсисти от университета. Помещението беше задимен приземен етаж от къща – с избити дупки в стените, оформени археологически като пещерни. Преди е било ателие, посетне къщата бе съборена и на нейно място вдигнаха офиси. Студентите, като по-находчиви, от своя страна го наричаха “Ягòда” – в спомен за комунистическия съветски вампир.

Неслучайно доста разговори се водеха и тръгваха от този каламбур – пък и епохата бе трескава по отношение на прясното минало.
Тайфата се беше настанила в един от ъглите, на дървените маси. Карзай твърд алкохол не пиеше, не го понасяше и когато сядаше, обикновено поръчваше малка бира, от триста и трийсет милилитра. Тимофей Карзай не бързаше в разговорите. Не че изслушваше внимателно, но изчакваше да преминат първите вълни на коментарите и мненията и когато съдържанието издребняваше и участниците ги налягаше временно отегчение (“Казвайте всичко, само да има какво да слушаме.”), почваше лека-полека да си казва каквото си бе наумил. И сега бе изчакал да отмине тайфуна на Солженицин – темата дълго се задържа около Архипелага – и започна в свой си маниер да говори привидно “не за това”.
– Що се отнася до лозунгите – имам предвид споменатото “Жизнь стала лучше, веселее” на Сталин – искам да отбележа, че лозунгът в комунизма бе едно изтънчено инквизиторско средство за деформация на мисленето. И то деформация чудовищна, щото целите й удряха не в настоящето, а в бъдещето. Не става дума просто за подмяна на паметта – смяна на истории, биографии, имена и прочие – което е едно мародерско по същността си мероприятие. Иде реч за премодулирането на мисленето, а оттам и преекспониране на съзнанието… Вие казвате, че защото някой написал под лозунга “Жизнь стала лучше, веселее” “для Сталина”, бил прибран и хвърлен по Сибир – и това е трагедия. Но истинската drama incognita е във факта, че този лозунг е засядал в душата на народа, че децата са го репетирали по агитки и когато са пораствали до степен на размножение, техните съзнания са го приемали като тяхна история, като тяхно минало, а следователно като истина. И когато това поколение даде поколение и то също на свой ред продължи рода, то цялото потомство е изведено вече на пътя на деформацията; и му е било жизненонасъщно да срича лозунгите, за да отключва чрез тях съзнанието си. Една проста истина – да речем, едно и едно: две – е невъзможна за проумяване от премоделираните поколения, ако техните бащи и деди са израсли с лозунга: Едно и едно: три!… Ето, ще ви дам простичък пример. Правя преди това уговорката, че, разбира се, за нас, филолозите, е нужно разяснението, че един лозунг по същност се родее с поговорката и пословицата и затова е трудно да се оспорва по презумпцията за табуто: щом кажем “то е народна/житейска мъдрост”, ние слагаме печата, табуто на неоспоримостта. Но пък знаем, че пословиците понякога казват пословични глупости. И това им псевдокачество най-често експлоатира идеологията, понеже тя е осенена да прикрива недъзите си, а не да ги посочва и, пази боже, изобличава. Та моля и примера. Любимият лозунг на счетоводителите: “Проверката – висша форма на доверие!” Шегувам се, апропо, това е любим лозунг на полицейщината в обществото. Добре звучи лозунгът, нали? Гладък, прегледен… При това е много ползотворен – може да се употреби във всякаква среда и в диапазона от патоса до галимацията. А навремето колко комици направиха материал от това, което те представяха за каламбур. А именно: че проверката е висша форма на съмнение. От което следваше смях в залата. И този смях успокояваше комунистите деформанти – “жизнь стала веселее” – но все таки по ъглите и на ухо разпищовените сърми на вицаджиите биваха посвивани. А кое е вярното, нека попитаме сега човешки, без злоба, без крясъка на трибуните и трибуналите. Щом проверяваш, тогава какво правиш: проявяваш съмнение или демонстрираш пълна вяра? Тома Неверни или апостол Петър? Ами разбира се, че първото. И в това няма съмнение. Но когато ние – аз, че и вие, макар и по-млади – от родилния дом още сме отхранени с този лозунг, тогава ще се замислим ли, аджеба, върху съдържанието? Ако се усъмним, тогава трябва да преосмислим всичко научено от родители, учители и общество – а това е огромна душевадна енергия и от напрежението й се умира. Които го направиха, избягаха или загинаха.
– Но думата проверка, господин Карзай, има в корена си вяра – обади се със скучен глас едно момиче с коса на кок.
– Да. Между езика и мисленето има изконна вражда – отвърна достолепно асистентът.
– Съмнението е клиторът на прогреса! – изтърси внезапно младеж с плоско лице, казваше се Волдемар Чвор.
– Хм… – почеса се момичето с кока, пренебрегвайки младежа; явно в реакцията му имаше някаква безинтересна на околните закономерност. – Интересна е тази дума изконен. Аз съм я срещала и със “з”, и със “с”. Но съм проверявала изрично в речниците. И там е със “з”, спазва си етимологичния принцип… Но въпросът е как е било в старобългарски: искони бя слово… или със “з”? Трябва да питам Камен… искам да кажа, вашия колега от катедрата по… Ами че аз не му знам фамилията! – обърна се тя към Тимофей Карзай. Той изсумтя:
– В по-старите правописни речници присъства и като дублет. В старобългарски трябва да е “с”. Аз, разбира се, не съм специалистът. Но тук се усложнява въпросът и поради това, откъде сме преобрели изконен. Дали отново през черковнославянски, а сиреч тук имат влияние руските фонетични особености и оттласкването от тях. Аз не съм специалист и ми е трудно да отговоря, признавам, но… знаете ли, от това също може да изскочи казус.
– Не, тя думата се е ограничила семантично. “Из/с” е представка, безспорно. Нали идва от конец, край значи? И се е запазила в окончателно, нескончаем и други производни, безспорно вторично повлияни от руски. Обаче въпросът е: ако в старобългарски е било искони и говорим за една вкаменила се в употребата си дума, от какъв зор морфологизираните академични законотворци са пожелали да пренебрегнат традицията в името на оттласкването ни от нея?
– В името на народа! – прогърмя Чвор.
– М-да… – изсумтя пак асистентът. – “В името на народа”… Точно подобен казус имах предвид…
Волдемар Чвор освен плоското си лице имаше и някакво странно несъответствие между фигурата и походката. На вид бе добре сложен, с гъста коса, силна брада, почти до очите, но когато се изправеше и заходеше, се усещаше разминаване между торса и крайниците, някаква нестабилност. Бе сравнително набит, но с малки ръце и малки ходила. Бе съквартирант на Соломон Горгий; живееха в една стара къща без баня, в отделни стаи. Горгий сам, а Волдемар от този година делеше съжителство с една мома от педагогическия факултет. Тя носеше интересното име Сибила Дмитри и досущ като него страдаше от лесно изпотяване на дланите. Бяха интересна двойка и за тях ще има още доста да говорим в нашата хроника.
Момичето с кока бе Марго, също студентка от курса. С ленива външност и маниери, но разсъдлива и упорита, тя всъщност бе подхванала темата за Солженицин и се възхищаваше и преразказваше епизоди от книгата му. Компанията допълваше дългокос юноша с леко пъпчиво лице, който беше познат на Чвор и видимо не намираше занимание в разговора. За Карзай бе напълно непознат, а и той го регистрираше само като бройка – и не грешеше, между другото.
– Помня, че веднъж в училище в едно съчинение бях го писал със “с”, а литераторката го поправила на “из-з-зконно” – държеше хорус Чвор. – Значи аз съм поддържал библейската истина, а тя – идеологическата!
– Те са по-неграмотни от нас… Даскалите… – неочаквано отбеляза дългокосият, но без да настоява на своето, а така, по юношески апатично.
– Има нещо такова – провлачи Марго и се прозя.
– Има някои обективни дадености, които трябва да вземаме предвид – подхвана отново Тимофей Карзай. – Сегашните учители – а така ще бъде поне още десет-петнайсет години – са хора, възпитани и образовани в комунизма. Ако приемем като хипотеза, повтарям: приемаме като работна хипотеза това, че думата изконно е исконен, а сетне специалистите са я фиксирали със з и така вече половин век (или повече, трябва действително да се консултираме с колегите и да се погледне в по-старите правописни речници)… и тогава възниква казусът: А какво е крива учителката или учителите през последните четирисет и отгоре години? Та нали пред очите им трябва да е традицията, старобългарският език? А старобългарският е един на практика спрямо новобългарското време религиозен език. Комунизмът пресичаше религията, макар и да не можеше да я събори. А контактът със старобългарската писмена култура бе изтикан и строго сгънат най-вече в университетите и тук-таме в някое специализирано хуманитарно средно образование. И то – без да се въздига и поощрява този контакт в голяма степен. Тоест като достояние на единици, той изискваше изричен интерес, за да удовлетвори желанието за знание и научаване. Как да разсъждаваш върху правопис на дума, ако в речниците тя е вече префасонирана – в научен смисъл? Как случайно да я узреш, като в средношколските учебници старобългарският е дискриминиран? Сега по някои фоайета на училищата започват да пишат за украса старобългарски текстове, рецитират ги по откривания на учебните години – а тогава това мислимо ли бе? Какво да говорим за вероучение като предмет или за Библията като предмет на изучаване в курса по литература? Да… – завърши той не особено концентрирано. – Периодът е характерен с примерите си за дублетиране от незнание и от наложена немарливост…
– Ние – бавно произнесе Марго – сме учили предимно в комунизма… Ала и сегашните как ли ще дублетират, като тях пък вече тези въпроси… и много други… хич и не ги вълнуват!… Животът навън стана по-интересен и жив от живота на училището.
– И на учебниците! – извика Чвор. – Ами ето (той посочи дългокосия), той сега завършва, абитуриент ще бъде – питайте него за ролята на училището!
Абитуриентът вдигна рамене и дори и не каза “хич не ме интересува”. Карзай бързо заговори:
– За училището нещата се влошават и ще се променят буквално с всяка измината година. Помислете. Вие завършихте училище в новото време, но изкарахте основно образованието си преди десети ноември. Учениците от деветдесетте години, сегашните, все още са били чавдарчета и пионерчета, след някоя и друга година ще останат само чавдарчетата, а като прескочим века – и ерата – сиреч около две хиляди и първа-втора ние ще имаме и първите поколения, учили изцяло и само в новата епоха. Но какви ще са те? Какви ще са техните знания и ценностна система? Не казвам, че ще са лоши и тем подобни, боже опази, напротив. И те на свой ред ще въздадат своите лекари, учители, инженери и така, така нататък; и те ще градят обществото и ще стопанисват стопанството му… но какви ще са те? Те ще са някакви други, ние не знаем какви точно, но няма да са като нас и вас. А аз мисля, че ще са отлични специалисти и добре запознати в някои области, но общата им култура, общата култура ще бъде на съвсем различни основи от нашите.
– И в какво пък пò ще ги бива от нас? – запита Чвор.
– Знаем ли… – Тимофей за кратко се замисли. – Езиците… Да, чуждите езици, спрямо които ние сме били игнорирани… Още… компютрите…
– Технологиите – въздъхна Марго.
– Да, технологиите. Също и в търговията и прочие, но това са все същите обективни дадености. Аз акцентирам върху друго. Върху опасността за училището.
Тимофей Карзай отпи една глътка и се изкашля.
– Сега в училищата назрява свободията. Порядък, респект, приобщеност към учители и учебен процес – това се изпарява. Сега срещаш един курс с нормално що-годе поведение – това са горните (Той някак несъзнателно кимна към абитуриента.), и веднага по-долу започва някакъв хаос. Къде е бедата? Бедата е в това, че за да има учебен процес, е необходима дисциплина. Не може от задните чинове да крещят и псуват учителите, а другите, предразположените към учение, в това време да попиват знанията прилежно и ефективно. Едното изяжда другото, грубата сила – помните Гео Милев – надделява над слънчогледите. Обикновено за незнанието на учениците обвиняват учителя. Но какво да стори учителят, когато той е длъжен да обръща огромно внимание на кряскащите, на изоставащите, на незаинтересуваните, а с това съкращава вниманието и отглеждането на онези, които ще развият в бъдеще културата си? Той, разбира се, не може да постъпва другояче… но собствено… сега демокрацията е пренесена в училище, но не като свобода на мисленето, а като някаква своеобразна свобода на знанието – ако искам ще уча, ако не ща – няма. Е това училище ли е? Демокрацията в училище сега я разбират по Достоевски: всичко е позволено, щом няма безсмъртие – сиреч щом няма да си вечно ученик или навеки отритнат, разбирай: изключен. Това убива училището. В кварталните училища положението е страшно – там някой ден ще извадят и пистолети, помнете ми думата. Наскоро имах един ученик, частен, осмокласник, който трудно четеше, а беше умно и чевръсто момче, комбинативен ум, но необразован в тези първи най-решителни за навиците начални години. Защо е така? Защото училището, откъдето идва, е такова – с труднодостъпна дисциплина, с учители – роботи, изоставили надеждата да се преборят… и това сега, сега – а в бъдеще? А тогава, когато тези като моя ученик, за които училището не е ценност – когато те дадат поколение?
– Е, хубаво… – намеси се живо Марго. – Ама преди, като имаше тоталитарен ред и дисциплина, и какво му беше хубавото в училището?
– Колкото и парадоксално да ви звучи, “тоталитарният” ред е свръхнеобходим в училище. На запад мислите, че не мечтаят за него? Ами дори униформите, дори окачените по стените училищни правилници и правила и строгите етикети в общуването?… Външно досущ като при дивия период на комунизма, без последния, разлагащ се период, от който останаха само знамената и връзките сини и червени… – тук Карзай се усмихна. – Но за училището освен “тоталитарен ред”, който да способства спокойствието и условията за набор и боравене със знанията – освен това има и още едно задължително условие: свобода на мисленето. Свободата, гарантираща изправността и недеформираността на понятията и категориите.
Замълчаха.
– Сега безспорно имаме второто. Но липсата на първото го малко или много обезсмисля и ще доведе в лошия случай до девалвирането на ценности и ще трябва те да се преформулират, а кои от нас ще са подготвени за това? Ето. В комунизма имахме първото, но липсата на достоверна понятийна култура ни принуждава сега всичко да подложим на преосмисляне. А училището е тромава система и там още дълго старите понятия на много, дори и млади, учители ще са в дисонанс с новите дадености и това ще нагнетява все повече катастрофичност в бъдещите проблеми на училището. Но впрочем… това е една широка тема и аз не трябваше да я подхващам… И второ: отстрани е лесно… да се приказва.
Разговорът и без това бе прекъснат, понеже в бистрото влезе Соломон Горгий. Той си поръча водка, Чвор му махна и при последните думи на Карзай Соломон се настани на тяхната маса. Настана отново мълчание. Този път и Марго се беше втренчила в сока си, а Чвор хапеше устни и мислеше за нещо. Тимофей постоя малко с неподвижно лице и като си изпи бирата, додаде:
– В завършек…
Но Марго го прекъсна, а може и да не го беше чула:
– Но епохата е такава… трудна за оцеляване, всичко се влага в оцеляването… и не можем да виним децата, тоест родителите им, че отделят малко… че са принудени да отделят малко от времето и силите си за и на училището… А най-вече да следят строго за детето, както беше при нас.
– Да – съгласи се с плътен глас Карзай. – Това смятах да завърша. Ценностите в училището са и ценности на обществото, обясних по-напред защо, но тази тяхна девалвация ще доведе до там: до един срив на нуждата от култура и най-паче изкуство, а това ще отекне доста болезнено у тези, интелектуално обвързаните… Каквито смятам, че сме, да речем, ние - довърши Тимофей. И изобщо с влизането на Соломон той заговори по-плътно, по-басово.
– А това ще рефлектира върху качеството на самото изкуство и култура.
Това заяви Соломон. Карзай не реагира, а паузата бе използвана от дългокосия младеж, който се обърна по име към Соломон Горгий и го попита “дали е виждал Джеймса”.
–Преди малко минах през мазата му… за кратко – отговори Соломон и разговорът се прекъсна за няколко минути.