Всъщност тази особа бе едно лице, което ще заема своето характерно място в нашата хроника, затова не е излишно да се запознаем още отсега. Беше около двайсет и четири-пет годишна жена, по име Елиза, по баща не знаем, но по мъж Карзай; майка, дъщеричката й нямаше тогава още две годинки, ако не се лъжем – бяха я кръстили Елеонора. Мъжът й, Тимофей Карзай, преподаваше в университета, асистент бе в катедрата по българска филология.

Апропо, той водеше курс на Соломон Горгий, водеше и възрожденската, и новата българска литература. Но в тези литературни неща ще се потапяме по-нататък, затова ще пропусна дреболиите. Говорехме за Елиза Карзай.
Тя не беше родом от нашия град и даже живееше тук от около две години, тоест дойде да роди тук и останаха в квартирата на съпруга. Бе от Елена, едно наше все още възрожденско градче с приятна среда и своя клисура към света. С Карзай се познаваше от сигурно четири години, тогава той бе завършил университета – значи някъде края на осемдесетте – и бе се разпределил в Елена като учител. Почваше и аспирантура или поне я бе уредил. Запознаха се веднага и в това няма нищо чудно – градчето е малко и уютно и хората с близки интереси се търсеха да общуват и се намираха. Той бе с почти осем години по-напред във възрастта от нея, а тогава тя беше наскоро приключила с гимназиалното си учение. Не че беше голяма любов, но просто бе привличане, обяснимо при такава житейска разлика. При все това Елиза по това време бе съвсем различна от сега.
Тя бе живо момиче, с артистични наклонности, обичаше да е сред хора и да изпълнява някаква мисия. Бе вечното конферансие по училищните празници и мероприятия, беше и основен актьор в повечето сценки, организирани от учителите. В последните си години в училище показа и гордост, ставаше лесно говорител на несправедливостите, в които изпадаха тя и съучениците й. Дори и учителите во главе с директора – които са едно по тези малки населени места – проявиха известен респект към нея и й обръщаха повече внимание. Всички впрочем я харесваха и каквито и дрязги да се случваха, не проявяваха лошо сърце към нея, защото и тя не подхождаше с лошо сърце.
Родителите й – тя имаше и сестра, шест-седем години по-малка – бяха спокойни хора, баща й бе бригадир до и в първата година след комунизма. Средства имаха, градината и двора си гледаха и Елиза бе добре обезпечена. Такава я срещна за първи път Тимофей.
Ходиха година-две спокойно, но сетне климатът в държавата се развали, по такива малки места направо пропадна и бащата на Елиза бе принуден да се пенсионира; майката постоя още известно време в детската градина, сетне даде път на млади хора, тънещи в безработицата, та се пенсионира и тя, а тогава и ожениха дъщерята. Карзай изкара само година учителство в Елена, върна се в нашия град и подкара аспирантурата си, а с Елиза общуваха ежедневно по телефона и се виждаха три-четири пъти месечно – той ходеше в Елена. В държавата правителствата се сменяха, спестяванията на хората се свлякоха като платнище при откриване на паметник – оголи се някакво неясно бъдеще на отчаяние и безспорно беднуване. Елиза прескочи в двайсетте; родителите й не бяха спокойни, все още нещо имаше по спестовните книжки и оттук-оттам можеха да скалъпят една сватба, но – след година инфлация и пълна тъмнота? Точно това рече един ден бащата на Елиза и Тимофей – той беше дошъл и я чакаше в двора. “Не искам нищо да меся и бъркам – каза той; старецът бе здрав, силен и тих човек. – Не искам, деца, нищо да река, но погледайте какво е навън… Пък и ти, Лиза, вече... тука… и... ако се вземате, вземайте се. Ако не… не знам… Не знам. Прощавайте.” Човекът бе преглътнал думите си, а отчаянието му не бе от децата, а от другото, от бъдещето, което за него се стесняваше от възрастта му и затова му се струваше по-страшно. (То всъщност излезе още по-черно, ако трябва да се върнем в наши дни.)
Самият Тимофей Карзай не желаеше ни най-малко “да лъже” момичето, но бе по природа саможив, несмел и прекалено амбициозен, за да може да реши нещо изведнъж или пък сполучливо да го запланува отнапред. По отношение на бъдещето бе мечтател-реалист. Знаеше какво бе способен да постигне, но му придаваше твърде неправдоподобна стойност.
Ожениха се, но Елиза една година остана в Елена. Тимофей бе натиснал лоста и му обещаха преподавателско място, но докато се настрои, докато преодолее асистентския си страх от студентите през първата година… Той беше човек умен, но нетърпящ нервността. Тя му пречеше, разсредоточваше го и затова не бързаше да извика Елиза окончателно при себе си, а се бореше сам с амбицията си. Тя се застояваше при него със седмици, но празнотата я потискаше, ставаше нервозна и неспокойна, виждаше, че с това му пречи и се връщаше в Елена, където връщаше смеха си, но и още нещо. След сватбата родителите усетиха цялото пенсионерство с всичките му достойнства, обърнаха гръб на държавата и се прегърбиха над двора и грижите си. Малката сестра растеше доволна, голямата бе задомена и също се показваше доволна, но цветът по родителските лица се изменяше и Елиза с болка го прехвърляше в душата си. По това време реши да роди. Не бяха говорили с Тимофей, нямаше и какво да говорят – той нито избягваше, нито забелязваше, външно, въпроса. За да сме справедливи, трябва да кажем, че Карзай не се плашеше от трудните времена и те не го вълнуваха, но ако зависеше от него, въпросът щеше да виси неопределено дълго – незабелязан – в напредното. А при Елиза той не бе въпрос, а инстинкт, сиреч насъщен въпрос и тя прояви експанзивния си характер, като пристигна един ден непредупредила Тимофей, изчака го в квартирата и съвсем спокойно му обясни положението. Време бе за дете. Решението, или по-скоро разрешението, я бе успокоило дотолкова в последните дни и в последните часове, че Карзай в първите минути и месеци на бременността й се смееше с нея и я наричаше меко “майко”. Елиза бе щастлива в първите месеци. Тя бе и в по-голямата част от тях у дома в Елена.
Но втората половина от бременността изкара тежко. Не само физиологически бяха мъките й. Тя стана съвсем ексцентрична и капризна, усещаше го, а не намираше причините. Срещаше у дома грижа, грижовен бе и любимият й, всички я разтоварваха и това я успокояваше; но в някои часове и нощи й бе трудно да се сдържа и тя стискаше зъби, а очите й изсъхваха. Това бе някакво очакване, някакво неразбрано очакване, тя живееше с него. Бе очакването на разрешението, с което забременя, но за момента то бе изконсумирано и тя не знаеше как да превъзмогне вакуума. Може би това, че мъжът й бе далеч, прекомерно й дотежа, макар че всичко бе редовно, по начина, по който живееха и преди това. Не си внушаваше нищо, но искаше да е близо до мъжа си, защото и той бе част от очакването, от разрешението. И тя замина два месеца преди раждането (а не само един, както бяха решили – понеже животът и спокойствието в Елена бяха незаменими с това, което е в нашия град), обикаляше с мъжа си и корема из булевардите и напълнялото й лице се отпусна.
Кръстиха детето Елеонора. Роди се нормално, младата майка се възстанови; огромната енергия, която излъчваше като дете, се възвърна и новият живот я осени и стабилизира. Сега тя обикаляше улиците с количката, сама най-често, зяпаше, играеше си с детето и бе лъчезарна. Само това, че дето преди търсеше все хората, все сияеше с тях и заради тях, а сега избягваше контактите, само това бе смущаващо, но то учудваше най-паче Тимофей, а Елиза не разсъждаваше по този начин. Пък и майка й идваше често да й помага, имаше с кого да споделя женския си опит и кой да гледа детето, ако на нея й щукнеше да се поразсее или да походят с Тимофей.
Както бе и тази вечер, с която отворихме разказа. Подробната повест за Елиза не бе дотам необходима, но една дреболия довежда до друга, сетне до трета и така все не може и не може да се преустанови с обясненията. Но нека сложим точка и да припомним първата среща на Соломон Горгий с Елиза.
Тя, срещата, бе най-ординерна, проста среща при гардероба в театъра. Соломон вече бе решил да зареже шпионството по чуждите мнения, пък и те бяха мътни подобно на собственото му впечатление от пиесата на Йонеско. Отиде до гардероба, за да си вземе раницата с бумагите и тетрадката от лекциите (носеше и хилки за тенис, щото играеха по тенис масите в градинките) и там именно се засякоха с Елиза Карзай, като подадоха едновременно номерчетата и едновременно ги отдръпнаха, след като гардеробиерката не успя да реши кое да вземе първо. (Всичко това в рамките на три-четири секунди.) И двамата се усмихнаха открито, спогледаха се, Соломон отстъпи, но задържа по-дълго любопитството си върху Елиза. С периферното зрение му се стори, че тя е сама. Работата беше в това, че Соломон бе виждал Елиза, познаваше я не лично, но по лице. Даде си сметка, че тя бе жената на Тимофей Карзай, който от година му водеше упражнения (Соломон бе трети курс), беше я виждал и в университета и понякога из града със съпруга й, но досега не му бе давала храна за впечатления. Сега бе наистина сама и това го учуди, а и някак му допадна. Интересно бе нейното присъствие на фестивала, пък и след такъв спектакъл. Задържа по-дълго поглед върху нея, без сам да съзнава, а и тя не отдаде на това особено значение. Само като си облече пелерината, а той вече поемаше раницата от ръцете на гардеробиерката, тя се обърна към него с все същото открито лице и се усмихна:
– Извинете, че ви прередих, но нали все пък съм дама!
Соломон се смути и измънка нещо в отговор. Нейната бодрост съвсем го озадачи, защото той я пренесе на фона на видяното в салона, но тази бодрост му подейства и стимулиращо и страшно му се дощя да я заприказва. Не за друго, а за да й каже, че я познава. Но замълча и тя бавно тръгна към изхода. Соломон я последва. Сетне, през есента на тяхното познанство, тя щеше да му каже колко смешно й е станало неговото “глътване на езика”, а той щеше да й обяснява, че тогава го е заинтригувало не толкова присъствието й, колкото фактът, че я познава покрай Тимофей Карзай. На изхода той отново й даде път, но като излязоха и се изравниха, “нещо откровено” го побутна да каже:
– Аз ви познавам… мисля, че… Вие сте съпругата на Тимофей Карзай, асистент в…
– Вие студент ли сте му?
– Ами да. Исках да кажа, че ви познавам по лице… не лично… – той се усмихна. – Приятна вечер.
– Приятна вечер… А хареса ли ви представлението?
Соломон се понамръщи.
– Н-не.
– А на мен ми хареса играта на артистите!
Соломон пак измънка нещо, а Елиза се позасмя – не на него, а просто така, без цел – и му махна:
– Всичко добро!
– Всичко хубаво и на вас…