Още като влизаш е напрегнато. Гологлави, цивилни – отзаде на портала и по оградите висят стотици изпращачи – вървим, всеки с чанта с принадлежности и уж накокошинени, а някак вратът се скъсил… На плаца жив човек няма – чистота и тишина; и усещаш, че всичко се е изпокрило. Влизаш в сградата и със смрадта, която те лъхва, започва войниклъкът… След два часа всички са еднакви, кой с възшироки гащи, а няма колан, търчи подир групата, гащите му се свличат, той се спъва, вдига ги, изостава, чантата, натъпкана с цивилки, пада от рамото… въобще пълен конфуз. Нареждат ви в колони и затупурквате ха натам, ха насам – отдельонният (доскорошен новобранец) изпъчил гърди и нашивка. “Стой!”, чуваш и взводът спира, отдельонката изчезва, а вие стоите като кон, впрегнат в каруца и оставен да попасе в канавката. Дезориентирани, обезволени от новата обстановка. Отчаяни от безперспективност. Първото нещо, превъзпитавано в казармата, е езикът, езиковите навици. Няма вече “да”, “не” – има новоезик. Вместо “да” “тъй вярно”, вместо “не” “съвсем не”. “Ходом марш!”, командват. Отговаряш: “Слушам!” Няма “не знам”, а “не мога да доложа”. “Редник Тузсузов!”, крещят. “Да?”, плахо отвръщаш. “Няма да! Отговаря се високо “Аз!”. Ясно ли е?” “Да”, стреснато продължаваш. “Няма да! Има тъй вярно. Разбрано?” “Да…– объркваш се. – Тъй… вярно…” И се учиш няколко дена, свикваш я “да се явяваш по служба”, я “да си дневален по рота: слушам” (когато вдигаш ТКО-то). До такава степен, че като си купуваш цигари и продавачката те пита “Светлосин …-ец ли?”, бързо отговаряш: “Тъй вярно” (сетне се изчервяваш). А някой циганин, горкият, уплашен и зациклил от цялата лудница, не може да вдене.
– Ти от село ли си, бе? – крещят му.
– Съвсем да.
– Казва се тъй вярно, кир! Разбираш ли?
– Съвсем да.
– Ау, на тоя ще му спра тока! Ти толкова ли си тъп!?
– Не.
– Казва се съвсем не. Р-разбрано!
– Съвсем да…– срича той, разколебан в нещо си.
А околните братя по новобранство се кискат като обезумели. На кого се смеете, бе… На себе си се смеете… Преформулират ти езика, преформулират ти и организма. Става десети ден, стомахът ти камък, а още в тоалета не си ходил. А сутрин като изтрещят: “Ставай всички горе! След петнайсет минути строени на плаца!” – и започва трагедията. Десетте чешми задръстени, по десет души опашка на чешма. Бръснеш се, тече кръв, бършеш се как да е – на плаца ефрейторите почват любимата проверка:
– Охоо, ти си се заклал, бе…
– Ти половин човек ли си? Що не си обръснал и другата буза?
– Аз мисля – спира до теб нисичък отдельонка, – че като се бръсне човек, в ушите пяна не се поставя.
Ти посягаш бързо и триеш смутено забравената по ушите пяна. И загърмяват команди: “Наляво, надясно, кръгом, падай, ставай, бегом… остави… кръгом… остави…” По учебните стаи – отдельонните пълни господари. “Тузсузов!” – “Аз!”, скачаш от стола и оставаш прав. “Ахмедов! – Аз. – Колев! – Аз. – Шабанов! (Първи път.) Шабанов? (Втори път.) Шабанооов!! – Аз. – Шабанов, ще ти изпия мозъка!” – всички подскачате като тапи. Някой се издъни, отдельонният облещи очи и ревне: “Ставай всички горе и вдигай столовете!” Ставате и вдигате столовете високо. Ръцете премаляват, гледаш, момчето до теб трепери като ударен от ток, но стоически крепи стола. Някой не издържа и бързо сваля стола. “Заради редник Шабанов още три минути!” Всички поглеждат злобно към Шабанов. И като пуснете столовете, в суматохата няколко юмрука се стоварват върху кривата Шабанова глава; ефрейторите гледат встрани. А и редник Шабанов бърже става талисман на взвода – най-често пада за лицеви, стои с лице към стената и повтаря сто пъти “обърках се”. Ама и дяволът не излиза от редническата му чутура и той повтаря двайсетина пъти “обърках се”, пък започва вариации: “Обърках се, обърсах се, обръснах се, обърнах се, побърках се, опърпах се, опърлих се, прегърнах се, прегърбих се, повърнах си червата!” Народът се киска, отдельонните се кискат, той самият започва да се киска. “Сядай!” – крещи сърдито ефрейторът, а очите му ще паднат от кикот. “Слушам!”, високо и звучно декламира Шабанов и стаята се пръсва от дружен смях. “Заради редник Шабанов ставай всички горе и вдигай автоматите!” Отдельонката се е разсърдил; а впоследствие никой вече не посяга върху главата на Шабанката… А на вечерна проверка цял батальон строен и чака дежурния. Той, подполковник, подпил, пристига и решава да изнесе лекция. “Вие оставете, вика, тези приказки, че в казармата влизат различно умни, а излизат еднакво тъпи… Някои и не излизат. (Масата народ глухо протътва.) Или пък: дните в казармата били неизвинени отсъствия от живота. Ученически жаргон. Казармата е друго. В казармата, дето се вика, всичко влиза през прозореца – ще се уверите, като ви емнат в поделенията да пренасяте инвентара. Казармата, значи, е друго. В казармата всичко мокро е чисто, всичко боядисано е ново, а всичко скрито го няма!… (Грохотът от сподавения смях се засилва. А някое турче до тебе ти шепне дрезгаво и сериозно: “В казармата – както има една турска поговорка – на прасето чичо ще кажеш.”) Ще мина на проверка да видя как спите! И като вляза в обувното, да не усетя никаква миризма! (Обувното е натъпкано с двеста чифта кубинки, има и сандъче с уханна вакса за капак…)” И след речта подполковникът се изпъчва и виква: “Здравейте, господа войници!” “Здрав’ желайм, гусин подп’ковник”, еква въодушевеният повече от друг път батальонен отговор. Подпил дежурният, а ефрейторите в спалното надуват касетофона: Батьонът се строява за последен път. Старото се уволнява – зайците реват. И ето идва шифрограмата… Завист блести в будните новобрански очи, а половината, изтормозени от деня, спят като убити. Първата нощ не можеш да мигнеш, страх те е да не пребъркат джобовете ти (както ще пребъркат шкафчетата вън), а един стене тягостно в далечния край, сто хъркат, много бълнуват (ще бълнуваш и ти), а онзи стене, стене, чак лошо да ти стане… И някой следобед – клетвата е наближила, близо месец сте вътре – някой следобед дремете няколко души в учебната стая, другите са по лавката или пушат отпреде, седите оклюмали, а едно момче (запомнил си го с това, че е влязъл новобранец с косата си, небръснат, като паднал отнякъде) търси погледа ти и след като решиш да му обърнеш внимание, то навежда стеснително очи, дълбоко въздиша и казва:
– Още не мога да повярвам, че съм в казармата.

^{Из (с) Юноша, Огнян Антов}